Р Е Ш Е Н И Е № 35 Гр.София, 26.02.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети февруари, 2016 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ ГАЛИНА ЗАХАРОВА При участието на секретаря ПЕТРОВА В присъствието на прокурора ДОЛАПЧИЕВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 96/16 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда, постановена на 21.01.15 г. по Н.Д. 3810/13 г., ГС-София /СГС/, НО, 11 състав е признал подсъдимия Т. К. Х. за виновен в извършено от него престъпление по чл.343,ал.1,б.В,пр.1 вр.чл.342,ал.1,пр.3 НК и във връзка с чл.55,ал.1,т.1 НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години- на основание чл.66,ал.1 НК. В съответствие с разпоредбата на чл.343 Г вр. чл.343 вр.чл.37,ал.1,т.7 НК Х. е лишен от право да управлява МПС за срок от една година. Тази присъда е потвърдена с решение № 379/18.11.15 г. на АС-София /САС/, НО,4 състав, постановено по В.Н.Д.525/15 г. Недоволен от съдебния акт на втората инстанция е останал подсъдимият, който в срок го атакува, ангажирайки касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Моли се решението на САС да бъде отменено и подсъдимият-оправдан или делото да бъде върнато за разглеждане от друг състав на второстепенния съд. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговият защитник поддържат касационната жалба с изтъкнатите в нея съображения. Представителят на ВКП намира, че решението следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и изразените в нея доводи, като прецени становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Част от релевираните възражения за нарушения на материалния закон и на процесуалното право са свързани в изключителна степен, доколкото в основата на претенциите стои въпросът с каква скорост се е движел починалият пешеходец- участник в ПТП в момента на настъпване на удара. Защитата отправя упрек към въззивната инстанция за приетата от нея скорост на движение на пострадалия по-ниска от 4,16 км/ч., заради което ударът се явява предотвратим за водача на процесната кола при своевременна негова реакция за аварийно спиране. Това обстоятелство е третирано от една страна като касационно оплакване по т.1 на чл.348,ал.1 НПК, предвид възможността да бъде приета по-висока скорост на движение на пешеходеца и респективно въпросът да се постави на плоскостта на случайното деяние поради непредотвратимост на удара. От друга- то е охарактеризирано като касационно оплакване по т.2 на чл.348,ал.1 НПК, тъй като присъдата е постановена в нарушение на въведената с чл.303,ал.1 НПК забрана съдебният акт да почива на предположения, предвид варианта скоростта на движение на пострадалия да е била по-висока. Второинстанционният съд е приел, че Ц. Г. е ходел бавно и е започнал макар и неправомерно /на червен сигнал на светофара/ да пресича пътното платно със скорост на движение по-ниска от 4,16 км/ч. За да се спре на този вариант на пресичане, решаващият съдебен състав е отчел, че пешеходецът е бил доста възрастен човек /на 88 години/, страдащ от заболяване на ставите, придвижващ се с бастун и че движенията му в конкретния случай са били още по-ограничени от необходимостта да се справя и с обслужването на пазарска количка. В подкрепа на тези факти САС е взел предвид и относимите изявления на свидетели и изводите по назначената комплексна автотехническа експертиза, в частност дадените разяснения от вещото лице-медик. Именно затова е приел, че няма данни за извънредно обстоятелство, мобилизиращо силите на потърпевшия да се придвижва с по-висока от приетата скорост на движение. Особено съществено значение в случая имат показанията на свидетелката К., депозирани пред СГС. Тя е заявила, че с пострадалия са били заедно още в тролея, идващ от спирка Р. п.; че той се е движел по-бавно от нея, отивайки към спирката на градския транспорт, на която тя вече чакала превозно средство- тук е важно да се отбележи, че самата свидетелка не твърди да се е движела бързо; и на последно, но не по важност, място- че тя е чакала превозно средство на градския транспорт, каквото не е имало, когато е чула удара от реализираното ПТП. Това са данни, наред с които САС е обмислил и предложените по автотехническото заключение варианти. Причината, поради която Г. е излязъл неправомерно на пътното платно, не е установена, но категорично като предположение може да се прецени възражението, изложено в касационната жалба- че приближаващите се фарове на автомобила на Х. е вероятно потърпевшият да е възприел като такива на превозно средство на службата по градска мобилност, поради което се е впуснал към спирката, „както само редовните възрастни пътници на градския транспорт в Столицата умеят” /по касационната жалба/. Доказателствени данни в тази насока липсват, а сходните такива, относими към подобна група възрастни хора, следва да се доказват в конкретния процес. В случая такова доказване не е налице, а и няма почва да се приеме, че е възможно. Не следва да бъде споделена тезата на защитата, че е вероятно пешеходецът да е притичвал и следователно да се е движел със скорост на движение по-висока от 4,16 км/ч., тъй като макар и възрастен, ходел самостоятелно с пазарска количка в отдалечен от дома му магазин и че се качвал пеш до петия етаж на кооперацията, която обитавал. В тази насока трябва да се подчертае, че няма данни за колко време Г. е извършвал тези дейности. А обстоятелството, че такъв възрастен човек не е обездвижен въобще, не го поставя в положение да се приеме вероятност за негово бързо придвижване. Присъстват доказателства в обратната насока и постановеният акт на въззивната инстанция е обезпечен доказателствено и логически по правилата на НПК. Не се касае за осъждане на касатора на основата на предположение и няма база, на която да се стъпи, за да се счете, че ударът с пешеходеца при изненадващото му слизане на пътното платно е бил непредотвратим и това да прави приложима разпоредбата на чл.15 НК. Последното впрочем не се явява винаги вярно. И когато става дума за непредотвратимост на удара, се изследва въпросът дали подсъдимият не се е поставил сам в такова положение, което, ако се установи, изключва предпоставките на случайното деяние. Това обаче дава повод да се анализира второто възражение за неправилно приложение на материалния закон, възведено в касационната жалба. Според защитата решението се позовава неправилно на нормата на чл.20,ал.2,изр.2 ЗДП, нарушението на която е възприето, че е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилата смърт на пешеходеца. Затова се посочва, че след като съдът приема за вярно, че водачът не е видял пешеходеца, а причината за спиране е настъпилият удар, то нарушението на правилата за движение би било друго- такова по чл.20,ал.1 и/или чл.20, ал.2, изр.1 ЗДП. Това било така,защото не би ставало дума за закъсняла,несвоевременна реакция на възникнала опасност, а изобщо за невъзприемане на опасността. Следователно приложимата материална норма била различна от приетата в съдебните актове. Очевидно с оглед казаното е нужно да се направи разграничение между поведението на водачите по чл.20, ал.1, ал.2, изр.1 и 2 ЗДП и тези норми да се отнесат към конкретиката по настоящото производство. Прогласените в посочената разпоредба на специалното законодателство правила формулират най-общите задължения на водачите на превозни средства, относими към безопасността на движението. Ал.1 въвежда изискване управляваното ПС да бъде непрестанно контролирано- водачът да бъде концентриран в максимална степен върху управлението, да следи всеобхватно и непрекъснато пътната обстановка и движението на колата по пътя и в хода на този процес да не отклонява вниманието си. Нарушавайки третираната норма, той сам става опасност за движението или се поставя в положение да не възприеме породена от другиго такава. Казаното няма нищо общо с поддържания режим на скоростта и както теорията, така и съдебната практика неотклонно са възприемали тази позиция. Не такова е положението при чл.20,ал.2 ЗДП. И двата варианта на този текст въвеждат движение с несъобразена с пътната обстановка скорост /която е в рамките на максималнодопустимите граници/, наред с несвоевременна реакция на водача на възникналата опасност. Реакцията се определя от интензитета на опасността, поради което е въведено задължение за съответно избиране на скоростта на движение и намаляването й или спиране, когато това е необходимо. В чл.20,ал.2, изр.1 ЗДП е уредена „предвидимата опасност”. При нея поначало има обективни затруднения в пътната обстановка и водачът е длъжен да подбира скоростта си на движение в съобразие с тях, за да отговори адекватно на изискването за безопасност. Иде реч за съотношение между параметрите на „избраната” скорост и пътните условия, охарактеризирани като опасни обстановки на пътя. В генерален аспект са изброени различни фактори, представляващи по правило пътни препятствия- атмосферни условия, видимост, състояние на пътя и превозното средство, превозван товар и т.н. Точно затова законът нарича появилата се опасност „предвидимо препятствие”. ЗДП и ППЗДП предвиждат и нарушения за точно определени предвидими пътни опасности, които се явяват специални текстове спрямо общата норма на чл.20, ал.2,изр.1 ЗДП. В чл.20,ал.2,изр.2 ЗДП пък е уредена „непредвидимата опасност”, въвеждаща задължение водачите на намалят скоростта или да спрат, когато възникне опасност за движението. Опасността е внезапна и в границите на установената избрана съобразена скорост се въвежда задължение за намаляване или спиране с оглед избягване настъпването на ПТП. Ерго, когато обвинението касае вменено на дееца поведение за нарушение на режима на скоростта по силата на чл.20,ал.2 ЗДП, е възможно да е налице такова по изр.2 на ал.2 на чл.20 ЗДП, при положение, че водачът е изпълнил императивните си задължения по изр.1. И разбира се, осъщественото нарушение да е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия противоправен резултат. Обобщено казаното дотук черпи аргументи и от ТР №28/28.11.84 г.на ОСНК на ВС на РБ, постановено по Н.Д.10/84 г., съгласно което трябва да се оценява и присъствието или не на разпоредбата на чл.15 НК. Както се казва в него, „когато един водач е изпълнил предписанията на правилата за движение досежно скоростта, но не е могъл и не е бил длъжен да предвиди и предотврати настъпването на общественоопасните последици, той не следва да носи отговорност, тъй като е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 НК.” Изложеното в принципен план, пренесено върху процесното наказателно дело, навежда на следните правни изводи. Първо, недопустимо е да има връзка между чл.20, ал.2 и ал.1 ЗДП, както настоява защитата в касационната жалба, макар и сочейки съотношение между изр.1 на ал.2 на чл.20 ЗДП и ал.1 на цитираната законова норма, след като се касае за охарактеризиране на едно и също поведение, стоящо в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия противоправен резултат. Второ, действително въззивната инстанция е приела, че подсъдимият не е видял пешеходеца, позовавайки се на неговите обяснения и на показанията на свидетелката К.. Това е вярно изведено, но далеч не води до направения от защитата извод за невъзприемане на опасността, което би довело да различна правна интерпретация по специалното законодателство. Казаното е така, тъй като на основа на събрания доказателствен материал е прието, че пешеходецът е бил в зоната на видимост на фаровете на автомобила на пострадалия и ако той е бил предприел спиране, фаталният удар е нямало да настъпи. Обстоятелството, че Х. не е внимавал в достатъчна степен при управлението на МПС го изправя пред положение сам да се е поставил в невъзможност да реагира на възникналата опасност, което в контекста на въздигнатото обвинение е и пряко свързано с реализирания от негова страна режим на скорост на движение. Трето, все с оглед коментираното трябва да се изтъкне разминаването в мотивировката на въззивната инстанция при обосновката на липса на случайно деяние в отговор на отправено от защитата възражение. Във връзка с вярно приетото обстоятелство, че подсъдимият е имал обективна възможност своевременно да възприеме пресичащия булеварда пешеходец и да съобрази поведението си с този факт, като предприеме дължимите мерки за безконфликтно преминаване през конкретния пътен участък, е заключено, че появата на пострадалия на платното за движение не е била внезапна и изненадваща за подсъдимия /л.63 от въззивното дело, трети абзац/. В същото време в частта по фактите е прието, че потърпевшият е предприел внезапно пресичане на пътното платно, на червен за него светофарен сигнал, а в частта по правото е намерено наличие на предпоставките на чл.20,ал.2,изр.2 ЗДП-т.е., наличие на опасност, която се явява непредвидима. Именно изложеното неблагополучие е дало повод на защитата да настоява за необходимостта от различна правна квалификация на стореното по силата на специалното законодателство. Внимателният прочит на съдебното решение в неговата пълнота установява непрецизен изказ в третираната насока, предизвикващ известно объркване, употребен с оглед установената предотвратимост на удара. Тук трябва да се каже, че от една страна поради конкретиката на пътната обстановка би могло да се размишлява върху наличие на предпоставките на разпоредбата по чл.20,ал.1,изр.1 ЗДП, което обаче фактологически не е сторено от държавното обвинение. От друга, явно пресичането на пешеходеца на червен светофар е обусловило охарактеризирането на опасността на пътя като непредвидено възникнала. Установената в доказателствен план видимост на опасността и в тази връзка предотвратимост на удара, неосъществена поради субективните невъзприятия на водача, не изключва приложението на специалната разпоредба на чл.20,ал.2,изр.2 ЗДП. Същата не се отнася само за непредотвратимост на пътнотранспортното произшествие, когато водачът сам се е поставил в невъзможност да обгрижи безконфликтното движение по пътя и да осуети настъпването на ПТП. Ето защо ВКС не намира, че е допуснато нарушение на материалния закон, доколкото приетите от решаващия съд факти по делото в крайна сметка отговарят на изведеното нарушение на специалното законодателство, с направеното уточнение по релевираното противоречие. Все поради казаното върховната съдебна инстанция по наказателни дела не се солидаризира и с изложения довод срещу атакуваното решение на САС- за липса на мотиви в коментираната част- порок от категорията на абсолютните процесуални нарушения по смисъла на чл.348,ал.3, т.2, пр.1 вр.ал.1, т.2 НПК-на основа на който се дължи отмяна на атакувания съдебен акт. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 379/18.11.15 г.,постановено от АС-София, НО, 4 състав по В.Н.Д.525/15 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/