Р Е Ш Е Н И Е № 472 гр. София, 04.10.2024 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети септември, 2024 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ЧЛЕНОВЕ : ПЕТЯ КОЛЕВА ИВАН СТОЙЧЕВ При участието на секретаря ИВАНОВА В присъствието на прокурора КОЛЕВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.730/24 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №191/27.11.23 г.,постановена от ГС-София /СГС/, НО, 5 въззивен състав, по В.Н.О.Х.Д.3237/23 г., е отменена оправдателна присъда №55/13.02.23 г., постановена от РС-София /СРС/, 147 състав, по Н.О.Х.Д.527/22 г. и подсъдимият И. Х. Х. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.194,ал.3 вр.ал.1 НК. Във връзка с чл.54 вр.чл.42 А,ал.1,т.1 и т.2 НК му е наложено наказание пробация за срок от шест месеца с отсъдени пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес с явяване и подписване пред пробационен служител или определено от него длъжностно лице два пъти седмично; задължителни периодични срещи с пробационен служител. Подсъдимият е осъден да заплати и направените по делото разноски. Срещу постановения въззивен съдебен акт е постъпила жалба от служебния защитник на дееца с релевиране на трите касационни основания. Постъпило е и допълнение към нея,в което са развити доводи по касационните поводи. Иска се присъдата да бъде отменена и или подсъдимият да бъде оправдан, или делото да бъде върнато за ново разглеждане, или след изменение на съдебния акт, да бъде намалено наложеното наказание. В съдебно заседание пред ВКС Х. не се явява. Служебният му защитник поддържа жалбата с отразените в нея доводи. Представителят на прокуратурата настоява атакуваният съдебен акт да бъде оставен в сила. В. касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и допълнението към нея с отразените в тях аргументи и искания, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл. НПК, намира за установено следното: Най-напред, в подкрепа на касационното оплакване по чл.348,ал.1,т.2 НПК служебният защитник е счел, че в мотивите към присъдата липсва цялостно изясняване на доказателствата по делото поради непълен и изключително повърхностен техен анализ, като не само не са анализирани всички доказателства, но някои от доказателствените източници единствено са посочени. Освен това „съдът неправилно е обосновал присъдата си,като се е позовал на самопризнания на подсъдимия от досъдебното производство. Видно е от приобщените от ДП обяснения, че протоколът за разпит на обвиняем не съдържа каквито и да било самопризнания!“ На общите по принцип изложения този съд ще отговори,че не отговарят на процесуалната действителност. И също така общо ще отговори, че въззивната инстанция е обсъдила в достатъчна степен релевантните по делото доказателствени материали /л.75 от второстепенното дело/, а въз основа на тях е извела по законосъобразен начин фактологията по престъпната деятелност. Като оставим настрана,че необосноваността, на която с обратен знак се позовава защитникът, не е касационно основание,видно от разпоредбата на чл.348,ал.1 НПК, дори и първостепенният съдебен акт на РС да е оправдателен, а вторият, този на ОС-предмет на разглеждане пред ВКС-осъдителен /или обратно/, трябва да се отбележи, че поначало е вярно, че деецът на досъдебната фаза не е направил самопризнания, а само е заявил накрая на разпита си пред разследващ орган: „Разяснена ми бе разпоредбата на чл.218 Б от НК. Поемам ангажимент да възстановя сумата на К. Т. до края на месец юли 2021 г.“ /л.47,гръб,от ДП/. Именно последното заявление е това, което е дало повод на СГС, въпреки формалната липса на ценени като депозирани в процесуален план обяснения от страна на подсъдимия, да приеме,че има самопризнания. Казаното не може да бъде оценено като същински понятийно вярно издържано, а като заявено на фона на предупреждението за възможност за преминаване в процедура извън типично наказателно преследване. Но по-важно е друго. Зачитането на самопризнание далеч не е станало единствено условие за възприемане на наличие на доказателства за авторството на деянието /същите са обсъдени в мотивите/, а е оценено като смекчаващо обстоятелство, повлияло съществено при индивидуализиране на наказанието, наложено на подсъдимия. В този смисъл то представлява фактор, повече ползващ обжалващата страна, отколкото вредящ. С оглед казаното, не се налага отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. По отношение на твърдяно нарушение на материалния закон, в допълнението към жалбата са отразени следните аргументи в насока на неговата неправилност: „От приетата по делото фактическа обстановка липсват каквито и да било категорични данни, че подсъдимият е извършил вмененото му деяние. Липсват очевидци на деянието, липсват и други преки доказателства. В този смисъл считам /служебният защитник/, че подсъдимият следва да бъде оправдан изцяло по повдигнатото му обвинение.“ Тези изявления предизвикват определени разяснения. При настоящото първо редовно разглеждане на делото пред него ВКС е съд по правото /при неналичие на предпоставките на чл.354,ал.5,изр.2 НПК/ и може да оправдае подсъдим, само ако приетата за осъществена вменена деятелност не е престъпна- чл.354,ал.1,т.2,пр.посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК. При положение, че се претендира необоснованост и недоказаност, предвид оценка по същество на доказателствения материал, то очевидно се иска върховната съдебна инстанция по наказателни дела да реализира правомощие на съд по фактите, преосмисляйки доказателствата. А от това да последва оправдаване за дееца. Както бе разяснено по правомощията на ВКС, понастоящем казаното е недопустимо да бъде сторено. Все в контекста на обсъжданото трябва да се отбележи, че разпоредбата на чл.348,ал.2 НПК дава ясни понятийни указания какво представлява нарушението на материалния закон като касационно основание. Нищо от това не се съдържа в сезиращата ВКС жалба, а оплакванията, ако бяха изградени по надлежен ред, биха били относими по-скоро към касационния повод по чл.348,ал.1,т.2 НПК. Този съд схваща идеята на страната да реализира възражение по чл.348, ал.1,т.1 НПК, доколкото според нея подсъдимият е осъден неправилно, но все пак изказът трябва да се вмести в дължимия формат за разглеждане на делото пред върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела. Затова само в общ смисъл ще се заяви,че не е допуснато нарушение на материалния закон с осъждане на Х.. На последно място, релевираното оплакване по чл.348,ал.1,т.3 НПК за явна несправедливост на наложеното наказание също е неоснователно. И това е така, тъй като липсват конкретни съображения защо наложеното наказание пробация, макар и в минимален размер, се явява прекомерно и защо е необходимо налагане на предвиденото в нормата на закона наказание глоба. Този съд няма представени пред него детайлизирани доводи, по които да е длъжен да вземе отношение. Сам не съзира наличието на аргументи, поставящи на размисъл предявеното искане, още повече, че при определяне на наказание трябва да е ясна неговата изпълнимост. Що се касае до конкретния подсъдим, конкретната му престъпна детяелност и конкретните данни за негово имуществено състояние, то глобата не е наказание, което трябва въобще да се обмисля. Затова и не се пристъпва към изменение на присъдата в този смисъл. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК Вълховният касационен съд, Второ наказателно отделение РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА присъда №191/27.11.23 г.,постановена от ГС-София, НО, 5 въззивен състав, по В.Н.О.Х.Д.3237/23 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.