Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 372                                    гр. София, 01 октомври 2009 г   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А   Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и трети септември през две хиляди и девета година, в състав:                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН НЕДЕВ                                                                  ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА                                                                                  БЛАГА ИВАНОВА   при секретаря Румяна Виденова       и в присъствието на прокурора Антони Лаков        изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 375 по описа за 2009 г   Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Е. И. К. срещу осъдителната част на въззивна присъда на Благоевградски окръжен съд № 162 от 10.04.09 г, по ВНОХД № 578/08. С въззивната присъда е отменена оправдателната част на присъда № 4* от 19.09.2008 г, по НОХД № 1473/05, и вместо това подсъдимият Е. И. К. е признат за виновен в това, че на 21.01.2003 г в гр. Б., при условията на повторност, в немаловажен случай, е отнел чужди движими вещи, на обща стойност 7 113 лв, от владението на М. Г. Ж., без негово съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, с оглед на което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 7 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 28 НК, е осъден на две години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66, ал. 1 НК, за изпитателен срок от три години, а присъдата е потвърдена в нейната гражданска част. С първоинстанционната присъда, подсъдимият е признат за невиновен в това: на 21.01.2003 г в гр. Б., при условията на повторност в немаловажен случай, да е отнел чужди движими вещи без постоянен надзор, на обща стойност 7 412 лв, от владението на М. Г. Ж., без негово съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, и на основание чл. 304 НПК, е оправдан по обвинението по чл. 195, ал. 1, т. 2 и 7 вр. чл. 194, ал. 1 и чл. 28 НК, а предявеният от М. Г. Ж. срещу подсъдимия граждански иск обезщетение за имуществени вреди, в размер на 4 000 лв, е отхвърлен. С жалбата са маркирани всички касационни основания, но основните оплаквания са за необоснованост на въззивния акт. Сочи се, че невярно е интерпретирана версията на подсъдимия, че е управлявал друг автомобил, а не инкриминирания. Твърди се, че не са взети предвид показанията на свидетелите: Симеон С. , Д. С. , С. К. и Е. З. , че е констатирано противоречие между тях, обясненията на подсъдимия и писмените доказателства, каквото липсва. Изтъква се, че мотивите на въззивната присъда са вътрешно противоречиви, доколкото е прието, че подсъдимият е автор на инкриминираното деяние, при констатацията, че обвинението се основава само на косвени доказателства. Алтернативно се поддържа и оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание. С жалбата се иска да бъде отменена обжалваната част на въззивната присъда и деецът да бъде оправдан.   В съдебно заседание на настоящата инстанция подсъдимият не се явява и не взема становище по жалбата. Частният обвинител и граждански ищец също не участва в касационното производство. Представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна.   Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Жалбата е неоснователна.   Необосноваността не е касационно основание по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК, поради което обжалваният акт не може да бъде проверен само на това основание. Отделен е въпросът дали при оценката на събраните доказателства и доказателствени средства е допуснато нарушение на процесуалните изисквания, гарантиращи правилността на формираното вътрешно съдийско убеждение по релевантните факти. В случай, че такова нарушение е допуснато, то попада в обхвата на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Доколкото в настоящата жалба са изложени доводи, касаещи анализа на доказателствените източници, това предполага касационната проверка да обхване евентуално нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, каквото, в случая, липсва. Въззивната инстанция е изпълнила задължението си да подложи на задълбочена преценка събраните доказателства, а изводите й по релевантните факти почиват на вярна интерпретация на доказателствената съвкупност. Липсва противоречие в мотивите към обжалваната присъда. Правилно е прието, че преки доказателства за авторството на деянието не са събрани, но от наличните косвени такива обвинението е доказано, съгласно изискванията на чл. 303, ал. 2 НПК. Осъдителната присъда може да почива и само на косвени доказателства, когато, обсъдени поотделно и във взаимната им връзка, образуват логическа верига, система, обуславяща единствено възможен правен извод. В случая, такава система е формирана от показанията на св. Г, св. Д, дадени на досъдебното производство пред съдия, приобщени по съответния ред, показанията на св. Б, на свидетеля с тайна самоличност № 0* на св. Ж, писмените доказателства. Вярно е, че в първоинстанционното съдебно производство св. Г св. Димитър Т. са заявили, че частично не поддържат показанията си от предходната процесуална фаза, с твърдението, че са ги дали след оказано им полицейско насилие. Правилно обаче въззивният съд не е кредитирал тези изявления, по съображения, че разпитите на досъдебното производство пред съдия представляват законова гаранция срещу евентуално неправомерно въздействие върху волята на разпитвания, а и подобни изявления не намират опора в останалите доказателствени източници. Въззивният съд е подложил на задълбочен анализ ангажираните от подсъдимия гласни и писмени доказателства и правилно е приел, че се касае за защитна версия. Неоснователно се възразява срещу начина, по който са анализирани показанията на св. С, св. К, св. З, св. С. Показанията на първия свидетел не допринасят за разриване на обективната истина, а показанията на останалите не подкрепят еднозначно твърдението на подсъдимия, че е управлявал автомобил, различен от инкриминирания. Това е така, защото, както е констатирал и въззивният съд, налице е противоречие относно съществени външни белези на автомобила, като наличието или липсата на надпис „Синаница”, начина на изписването му / на кирилица или на латиница /, вида на поставените регистрационни табели / редовни или транзитни /, състоянието на предните ключалки. Според подсъдимия, по автомобила не е имало надписи, а само лепенки, а и той го е управлявал няколко месеца, през който период дори му е бил съставен акт за административно нарушение по ЗДП, но такъв не е открит в информационния масив на МВР. Според св. С, е имало надписи, каквито имат автомобилите, внесени от чужбина, но е имало и надпис „Синаница”. Според св. Т, надписът е бил изписан на латински, а автомобилът е бил с транзитни номера, но св. И е посочил, че колата не е имала надписи, а табелите й били с редовна регистрация, макар от писмените доказателства да се установява, че регистрационните номера са поставени шест месеца след инкриминираното деяние. В същото време, от показанията на св. Ж писмените доказателства, касаещи регистрацията на инкриминирания автомобил, е установено, че колата е имала надпис на кирилица „Синаница”, поставен от собственика след закупуване на автомобила, че предните ключалки са разбивани / преди инкриминираното деяние /, че автомобилът е имал благоевградска регистрация. В синхрон с изброените доказателствени източници са показанията на св. Д. Т. , заявил, че откараният в гаража автомобил е бил именно с разбити ключалки, какъвто факт не се съдържа в ангажираните от защитата гласни доказателства. Проверено е и твърдението на подсъдимия, че е откарал законно придобития автомобил пред сградата на РПУ, където поискал от служителя на МВР, св. М, да го заснеме, който факт е опроверган от показанията на цитирания свидетел. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че при оценката на доказателствата въззивният съд не е нарушил процесуалните правила и тези на формалната логика, тоест, липсва нарушение по чл. по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, което да обуслови необходимост от отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Приетите за установени факти съдържат признаците на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 7 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 28, ал. 1 НК, тоест, материалният закон е приложен правилно. Не може да бъде удовлетворено искането за оправдаване на подсъдимия, при условията на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК / осъждане за деяние, което не съставлява престъпление /, тъй като настоящият случай попада извън обсега на тази хипотеза. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Наложеното наказание е определено при условията на чл. 54 НК и е съобразено с комплекса от релевантни за наказателната отговорност обстоятелства. Правилно е прието, че смекчаващите обстоятелства не се отличават с изключителност или многобройност, тоест, не са налице предпоставките на чл. 55 НК. Наказанието отговаря на законовия критерий за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК, поради което липсват основания за по-нататъшното му смекчаване.   По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.   Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И:   ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 162 от 10.04.2009 г на Благоевградски окръжен съд, по ВНОХД № 578/08. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: