РЕШЕНИЕ
№ 11
София, 15.08.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България,второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 26.01.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при участието на секретаря Л.Златкова и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА т.дело № 3344 /2014 година
Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Н. К. "Ж. И.",гр.София против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 480 от 16.07.2014 г., по в. гр.д. № 549/2014 г., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд № 353 от 21.02.2014 г., по гр.д.№ 2966/2013 г. са отхвърлени, като неоснователни, предявените от касатора срещу [фирма] / предишно наименование [фирма]/ обективно кумулативно съединени установителни искове по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила - касационни основания по чл.281, т.З ГПК.
Основното възражение на касатора, поддържано и в проведеното по делото открито съдебно заседание, е срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че приложими в договорните отношения между страните, произтичащи от сключените помежду им наемни договори от 15. 07. 2003 г. и от 18.07.2003 г. и анекси към същите, валидността на които последният оспорва са, специалните разпоредби на ЗЖТ, относими към реда и начина на наемане на обекти от железопътната инфраструктура, а не тези на ЗДС и ППЗДС, независимо от статута им на имоти - публична държавна собственост, предоставени единствено за стопанисване на ищцовото ЮЛ.
Ответникът по касационната жалба е възразил по основателността и в срока по чл.287, ал.1 ГГЖ, като допълнително становище не излага в съдебното заседание пред касационната инстанция.
Касационното обжалване е допуснато с определение на състав на второ търговско отделение на ВКС № 598 от 28.10.2015 г. на осн. чл.280, ал.1, т.З ГПК. Прието е, че разрешеният от въззивния съд въпрос на материалното право и обусловил крайния изход на делото, свързан с приложимия закон- Закона за железопътния транспорт или Закона за държавната собственост, при отдаване под наем на имоти, които към 2003 г. са държавна собственост - предоставени за управление на създаденото със закон юридическо лице- НК"ЖИ", имащо статут на държавно предприятие - правоприемник на НК"Б.", е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото
Настоящият състав на ВКС, ТК, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира:
За да постанови обжалваното решение Пловдивският апелативен съд, след обстоен анализ на доказателствения материал по делото, е приел от фактическа страна, че между праводателя на ищеца и ответното търговско дружество са налице трайни търговски взаимоотношение, обективирани в редица последователно сключени помежду им наемни договори от 18.02.1995 г., от 19.06.1995 г. и от 01.10.1996 г. за обекти, попадащи в района на Ц. железопътна гара П., които публична държавна собственост, но с характер на „железопътна инфраструктура със стопанско предназначение, непряко свързани със системите за управление и сигурност на движението", могат да бъдат валидно отдавани под наем на трети лица. В съответствие с така създадената от законодателя възможност и с оглед на съществуващите помежду им трайни отношения на 15.07.2003 год. страните са сключили и нов наемен договор за срок от три години за други обекти от същата категория - терен с площ от 12 кв.м., върху който е монтиран павилион кафе - аперитив, собственост на ответника и прилежащ терен от 70 кв.м. за поставяне на маси. Впоследствие с цел обединяване на отделни наемни договори на 18.07.2003 г. между същите страни е сключен и втори срочен договор за наем за три години за следните недвижими имоти от същата категория: площ от 215 кв.м. в пешеходния подлез на „Ц. жп гара", [населено място] с предназначение за търговски павилиони, площ от 56 кв.м. в пешеходния подлез на „Централа гара", [населено място] с предназначение за кафене, площ от 210 кв.м., в пешеходния подлез на „Ц. гара", [населено място] с предназначение за търговски център, площ от 114 кв.м. в пешеходния подлез на „Ц. гара", [населено място] с предназначение за кафе -бар, площ от 13 кв.м. между 5 и 6-ти челни коловози на „Ц. жп гара", [населено място] с предназначение за търговски павилиони, площ от 63 кв.м. пред търговски павилион между 5 и 6-ти коловози на „Ц. гара", [населено място], с предназначение за ежегодно поставяне на маси в периода от 01.06 - 30.09. За безспорен е приет и факта, че с допълнително споразумение / анекс/ от 22. 08. 2003 г. съконтрахентите са постигнали изрично съгласие, нямат право да прекратяват предсрочно на безвиновно основание, посочените по- горе два договора, като за неизпълнение на това задължение от който и да е от тях са предвидили компенсаторна неустойка. За ненуждаещо се от доказване в процеса, поради отсъствие на спор между страните е прието и обстоятелството, че към процесиите наемни договори са сключени и други допълнителни споразумения и анекси - за промяна на срока на действие на същите, наемната цена и обема на отдадените под наем площи.
Въз основа на така установени факти и възникналия между страните правен спор за действителността на процесиите два наемни договора, сключени през 2003 г., за които ищецът е твърдял, че са в нарушение на установения със ЗДС режим, въззивната инстанция е изградила правен извод, че независимо от притежавания, съгласно чл.9, ал.1 от Закона за железопътния транспорт, статут на държавно предприятие по см. на чл.62 ТЗ на ищеца НК „Ж. И.", то съобразена разпоредбата на чл.З, ал. 4 от Закона за железопътния транспорт, в първоначалната и редакция /ЗЖТ/, обнародвана в ДВ бр.97/2000 г., предвиждаща специален ред и начин за отдаване под наем на обектите от железопътната инфраструктура, общите норми на Закона за държавната собственост /ЗДС/, регламентиращи отдаването под наем на имоти, държавна собственост са неприложими към възникналите договорни правоотношения между страните. Следователно липсата на установено в специалния ЗЖТ задължение за наемателя - държавно предприятие, чиято дейност е регламентирана в ЗЖТ, да проведе тръжна или конкурсна процедура при отдаване под наем на имоти - част от железопътната инфраструктура със стопанско предназначение, несвързани пряко със системите за управление и сигурност на движението, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, изключва императивното изискване на чл.19, ал.1 ЗДС, към което законодателят препраща с разпоредбата на чл.З, ал.4 ЗЖТ, но в по- късната и редакция, обнародвана в ДВ бр.36/2006 г., да е релевантно за процесиите наемни договори между страните, анексирани през 2007 г. и 2008 г. с допълнителни споразумения, но които са били относими към несъществени части от съдържанието им. При отсъствие на нарушена от съконтрахентите императивна законова разпоредба при сключване на оспорваните от ищец наемни договори решаващият състав на въззивния съд е отрекъл да са осъществени и елементите от фактическия състав на чл.26, ал.1 пр.1 ЗЗД, поради което е отхвърлил и исковите претенции, за прогласяване на нищожността им , като неоснователни.
I. По въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване: Основна класификация на гражданскоправните норми е според тяхното приложно поле. Тези гражданско правни норми, които се отнасят за всички случаи от определен вид, за всички предвидени в тях фактически състави с общи признаци и без изключения са общи норми. Когато нормата се отнася до отделна група от случаи в рамките на един род, за фактически състави, които принадлежат към един род, но имат известни видови особености, тя се определя като специална. Не съществува спор в правната доктрина и съдебна практика, че при едновременно действие на двете норми специалната норма отменя/ дерогира/ действието на общата.В този см. когато е налице едновременно действие на общ и особен закон особеният отменя действието на общия, освен ако законодателят не препраща пряко или непряко, но изрично към първия. Когато, обаче, всеки един от законите, макар и сходен с другия, има определено и различно приложение, посоченият принцип е изключен. В тази хипотеза, при определени предпоставки, биха могли да бъдат приложени по аналогия, в съответствие с чл. 46, ал.2 ЗНА, само отделни разпоредби от съответния закон.
Възприетият правен принцип, че особеният закон отменя действието на общия /lex propria derogdt legi communi/ , според настоящия съдебен състав, е неприложим и когато нормите на общия и на особения закони имат едно и също персонално действие, но по отношение на отделни видове правоотношения особените норми не създават диференцирана спрямо създадената с общите норми тяхна уредба, или въобще не ги уреждат, тъй като в този случай конкуренция между двата вида норми липсва.
II. По същество на касационната жалба:
С оглед дадения отговор на поставения правен въпрос, обусловил достъпа до касация, въззивното решение, като краен резултат е неправилно и трябва да бъде отменено.
Анализирайки доказателствения материал по делото решаващият състав на Пловдивския апелативен съд правилно е установил фактическата обстановка и действителните отношения между страните, но въз основа на същата е изградил необоснован и лишен от основание в закона правен извода, че процесиите договори и всички анекси към тях са сключени в съответствие с действащата към момента на подписването им разпоредба на чл.З, ал.4 от Закона за железопътния транспорт, без да прецизира дали това е приложимият закон, с оглед момента на осъществяване на отделните установени в тази вр. факти, вкл. вида на отдаденото под наем имущество.
Съгласно чл.17, ал.4 от Конституцията режимът на обектите държавна и общинска собственост се определя със закон. Това несъмнено означава, че той може да се различава от общия правен режим, установен за обектите частна собственост. Следователно ЗДС е овластен от Конституцията да определи освен режима на разпорежданедака и режима на ползване на имотите - държавна собственост - отдаването им под наем, времетраенето на наемните правоотношения, начина на учредяване правото на ползването им, и пр. и като относим към всички имущества, които са държавна собственост - публична или частна, същият несъмнено попада в категорията „общ закон". Доколкото на създадения с него режим са подчинени и всички гражданскоправни субекти, които придобиват, упражняват права, ползват или се разпореждат с имущество, попадащо в категорията държавна собственост по см. на чл.2 ЗДС, нормите на ЗДС притежават правната характеристика на общи и по отношение персоналното им действие.
С оглед посечените по -горе критерии Законът за железопътния транспорт, обнародван в ДВ бр.97/2000 г. и в сила от 01.01.2002 г.,се явява "специален", спрямо ЗДС. Той, обаче, според настоящия съдебен състав не урежда конкретна наемна процедура за предоставеното му по силата на чл. 9, ал.4 от същия закон имущество- публична и частна държавна собственост, поради което в посочената хипотеза не е налице конкуренция между нормите на тези два закона при тяхното прилагане.
Тълкувана по правилата на езиковото, логическото и систематичното, тълкуване нормата на чл.З, ал.4 ЗЖТ в правноважимата и редакция в ДВ бр.97/2000 г., според която обектите на железопътната инфраструктура, със стопанско предназначение, които не са пряко свързани със системите за управление и сигурност на движението, могат да се отдават под наем, или да се ползват съвместно по договор с трети лица за срок до 3 години, при условие, че не се нарушава безопасността на движението дава основание да се приеме, че със същата законодателят не установява различна процедура за наемането им, спрямо общо въведената със Закона за държавната собственост по отношение на имотите, държавна собственост. Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното е както липсата на препращане към правния режим на наемните договори по ЗЗД, установен за обектите частна собственост, така и съществуващия към релавантния за преценката момент / и то от 01.06.1996 г./ специален режим за всички обекти на държавна собственост, от който чл.16, ал.2 ЗДС, във вр. с чл.19 и чл.23 ЗДС в редакцията им в ДВ бр. 45/30.04.2002 г. не предвижда изключения. Нещо повече, към релевантния за спора момент е налице пълно съвпадане в двата закона и относно наемния срок - по чл.16, ал.З ЗДС и по чл.З, ал.4 ЗЖТ /ДВ бр.97/2000г./.
Същевременно възприетото от Пловдивския апелативен съд разрешение, освен, че по изложените по- горе съображения не намира опора в закона, се явява и в противоречие с чл.19, ал.2 от Конституцията, постановяваща, че законът създава и гарантира на всички юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност. С оглед на това и доколкото липсва друг изрично установен от законодателя режим на отдаване под наем на имуществото, имащо характер на железопътна инфраструктура - дефинитивно определена в §1, т.1 от ДР на ЗЖТ и предоставено на ищеца, като ЮЛ със статут на държавно предприятие по см. на чл.62 ТЗ, извън общия ред по ЗДС, относим за обектите държавна собственост, то отсъства и законова възможност за неприложимост на последния в разглеждания случай. Неспазване на императивните изисквания на ЗДС при сключване на процесиите наемни договори, който факт е безспорен между страните, обуславя тяхната нищожност, на осн. чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, което изключва и надлежно възникване на целените от съконтрахентите правни последици.
Що се касае до последвалото изменение на чл.З, ал.4 ЗЖТ, обнародвано в ДВ бр. 36/2006 г., в сила от 01.07.2006 г., с което законодателят изрично и пряко е препратил към установения с чл.19 ЗДС ред за отдаване под наем на имотите, държавна собственост, предоставени за управление на ищеца, то само по себе си не сочи на неприложимостта му до постановената промяна. Явно, че този правен подход - да доизяснява волята си чрез създаване на законова новела или чрез изменение на съществуваща законова разпоредба, е присъщ на българския законодател, използвал го и при други подобни на разглежданата хипотези - поява на колебание в съдебната практика, обусловено от недостатъчна прецизност на отделните законови разпоредби, което е довело и до неточното му прилагане и като пример за него следва да се посочи новелата на чл.187, ал.З ТЗ.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че дори и възприето за съответстващо на материалния закон разрешението по отношение на процесиите договори за наем на Пловдивския апелативен съд, то е въобще неприложимо по отношение на допълнителните споразумения и анекси, основното от които - сключеното на 25.04.2007 г. за продължаване на първоначално уговорения тригодишен срок на действието им, поради което също не обосновава постановения с обжалвания съдебен акт краен правен резултат по делото. Съобразено въведеното към датата на сключване на процесиите договори законово ограничение по чл.З, ал.4 ЗЖТ в посочената по- горе редакция на закона, означава, че максимално допустимият срок за същите е тригодишен, поради което продължаването му би било възможно дори и по реда на чл.236, ал.1 ЗЗД само в рамките на именно на този срок, ако първоначално страните са уговорили по- кратък. Следователно, доколкото визираният наемен срок не би могъл да се счита за автоматично продължен дори и след изменението на разпоредбата в ДВ бр.36/2006 г. договореното в този см. с т.2 от анекс от 22.08.2003 г., като противоречащо на чл.З, ал.4 ЗЖТ в редакцията на закона в ДВ бр. 97/2000 г. е нищожно и не е породило целените с него правни последици. Поради това и с изтичане на тригодишния срок процесиите договори от 15.07.2003 г. и от 18.07.2003 г. са прекратени, независимо от волята на съконтрахентите. Вярно е, че по силата на § 63 от ПЗР на ЗИД на ЗДС бр.З2/2005г. е създадена възможност договорите за отдаване под наем на имоти държавна собственост, сключени до влизането в сила на този закон за срок от три години да бъдат удължавани в рамките на срока, предвиден в закона, но не такъв е разглежданият случай, предвид датата на процесното споразумение, която е след изтичане на първоначалния тригодишен срок и за двата наемни договора. Следователно сключено след прекратяване на наемните договори допълнителното споразумение между страните за продължаване срока им на действие за не повече от пет години от подписването му, няма правната стойност, която последните са му придали. Доколкото с него не са уговорени всички съществени елементи, присъщи на договор от вида на посочения, независимо от препращането към процесиите, сключени съответно на 15.07.2003 г. и 18. 07.2003 г., но вече прекратени, то това споразумение не притежава правната характеристика и на нов наемен договор. Отделен е въпросът, че ако бъде възприето като нов наемен договор то би било нищожно, поради изрично въведеното към този момент с чл.З, ал.4 ЗЖТ/ ДВ бр.36/02.05.2006 г./ препращане към чл.19 ЗДС, изискванията на който безспорно не са били спазени.
По изложените съображения обжалваното въззивно решение , като постановено в нарушение на закона, следва да бъде отменено, а исковата претенция, основана на чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД- уважена, съобразно процесуалното правило на чл.293, ал.1 ГПК.
При този изход на делото в настоящата инстанция и разпореденото от чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК на касатора следва да бъдат присъдени претендираните деловодни разноски за всички инстанции в общ размер от 18 312.67 лева, формирани от 11 972.71 лв. - заплатена държавна такса за всички инстанции и 6339.96 лв. юрисконсултско възнаграждение за всички инстанции, определено на осн. чл.7, ал.2, т.4 и чл.9, ал.1 и ал.2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС. В останалата му част, заявеното за дължимо юрисконсултско възнаграждение по представения в касационното производство списък по чл.80 ГПК не е съобразено с Наредба № 1/2004 г. на ВАС, на основание на която се изчислява, поради което следва да се остави без уважение.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.293, ал.1 ГПК
РЕШИ:
ОТМЕНЯ въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 480 от 16.07.2014 г., по в. гр.д. № 549/2014 г. и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА за нищожни, като противоречащи на закона, договорите, сключени на 15.07.2003 год. и на 18.07.2003 г. и допълнителните анекси към тях между ТД [фирма] /предишно наименование [фирма]/, със седалище [населено място], в качеството му на наемател и НК "Ж. И.", гр. София, като наемодател, за срочно отдаване под наем на следните недвижими имоти - част от железопътната инфраструктура : терен в района на „Ц. гара", [населено място] с площ от 12 кв.м., върху който е монтиран павилион за кафе-аперитив, собственост на търговското дружество -наемател и принадлежащ терен с площ от 70 кв.м. за поставяне на маси пред павилиона, площ от 215 кв.м. в пешеходния подлез на „Ц. гара" [населено място] с предназначение за търговски павилиони, площ от 56 кв.м. в пешеходния подлез на „Централа гара", [населено място] с предназначение за кафене, площ от 210 кв.м., в пешеходния подлез на „Ц. гара", [населено място] с предназначение за Търговски център, площ от 114 кв.м. в пешеходния подлез на „Ц. гара", [населено място] с предназначение за кафе -бар, площ от 13 кв.м. между 5 и 6-ти челни коловози на „Ц. гара", [населено място] с предназначение за търговски павилиони, площ от 63 кв.м. пред търговски павилион между 5 и 6-ти коловози на „Ц. гара", [населено място] с предназначение за ежегодно поставяне на маси в периода от първи юни до тридесети септември.
ОСЪЖДА ТД [фирма] / предишно наименование [фирма]/, гр. П. да заплати на Н. К. "Ж. И.", гр. София сумата 18 312.67 лв./ осемнадесет хиляди триста и дванадесет и шестдесет и седем лева/, деловодни разноски за всички инстанции, включващи държавна такса в размер на 11 972.71 лв. и 6 339.96 лв. юрисконсултско възнаграждение по делото.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ: