7 Р Е Ш Е Н И Е № 478 София, 22 ноември 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и дванадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ:МИНА ТОПУЗОВА КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при секретар: Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Красимира Колова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 1584/2012 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия Х. Г. А. против въззивно решение № 131/02.05.2012 г., постановено по ВНОХД № 131/2012 г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдена осъдителната присъда на Софийски окръжен съд. Касационната жалба на подсъдимия Х. А. се позовава на всички касационни основания, като се отправят алтернативни искания за оправдаване, връщане на делото за ново разглеждане и смекчаване на отговорността с намаляване на наложените наказания. Подсъдимият Х. А. и неговият процесуален представител поддържат жалбата по съображенията, изложени в нея. Частните обвинители В. Д. М., Й. Г. М. и М. Д. М. се представляват в касационното производство от повереници, които изразяват становище за неоснователност на жалбата. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С първоинстанционната присъда от № 32/18.11. 2011 г., постановена по НОХД № 268/2011 г. от Софийския окръжен съд, подсъдимият А. е бил признат за виновен в това, че на 06.09.2010 г. при управление на МПС нарушил правилата за движение (чл. 25, ал.2, изр. 1 от ЗДП) и по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице – С. В. Д., С. В. М. и Г. В. М. – престъпление по чл. 343, ал.3, пр. 2 , б. „б” във вр. с чл. 343, ал. 1 във вр. с чл. 342, ал.1 от НК. Наложените наказания са шест години лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС за срок от осем години. С въззивния съдебен акт, постановен по жалба на подсъдимия А., присъдата е потвърдена. ІІ. В касационната жалба са наведени всички касационни основания, но от изложените в нея съображения може да се направи заключение, че оплакванията са насочени към фактическите констатации на съда относно механизма на възникналото пътнотранспортно произшествие и в тази връзка се излагат твърдения за едностранчива оценка на доказателствата, предоверяване и превратно тълкуване на гласните доказателствени източници. Поставя се отделно и въпросът за ограничаване правото на защита на подсъдимия – несъбиране на доказателства, поискани пред въззивния съд. В съдебното заседание, проведено пред настоящата инстанция, защитата акцентира и върху допуснато нарушение на процедурата по чл. 281 от НПК при приобщаване на показанията на част от свидетелите, депозирани в хода на досъдебното производство. Възраженията са неоснователни. Преди всичко следва да се отбележи, че доводите в касационната жалба са напълно идентични с тези, които са били поставени от подсъдимия и защитата му с въззивната жалба срещу присъдата на първата инстанция. Подход, който би имал основание, ако въззивният съд не бе изпълнил задълженията, които му вменява разпоредбата на чл. 339, ал.2 от НПК и /или отхвърлянето на защитните доводи е неправилно. Такъв порок в процесуалната дейност на втората инстанция не се установява при извършената касационна проверка. Апелативният съд стриктно е съблюдавал процесуалните си задължения, като е извършил проверка на събраните от първата инстанция доказателства, оценил ги е добросъвестно и е направил доказателствено подплатени изводи по фактите. Обстоятелствата, относими към пътната обстановка; месторазположението на превозните средства, участници в ПТП, на пътното платно; действията на подсъдимия като водач и на свидетеля М., управлявал лекия автомобил, в който са пътували жертвите; както и причинната връзка между допуснатото от подсъдимия нарушение на ЗДП и настъпилата смърт на трите починали лица, са правилно установени. Както вече се каза, идентични доводи, оспорващи приетото, са правени и пред втората инстанция, която аргументирано е дала отговор по всеки един от доводите на защитата така, както изисква разпоредбата на чл. 339, ал.2 от НПК. Върховният касационен съд като се съгласява с тези отговори не намира за нужно да ги повтаря. Единствено с оглед твърденията за превратно тълкуване на доказателствените източници следва да се посочи, че показанията на свидетеля С., включително и в цитираната им част в жалбата, са оценявани по действителното им съдържание. В тази връзка въззивният съд (виж, мотиви, л. 56 от делото) детайлно ги е обсъдил както в онази им част, в която свидетелят пресъздава личните си възприятия за месторазположението на превозните средства и настъпилия удар, така и в частта, от която са изводими производни доказателства. Последните, аналитично съпоставени и с обясненията на подсъдимия А.. Въззивният съд е споделил позицията на първата инстанция за доказаност на факта, че задните врати на лекия автомобил, управляван от М., са били заключени. Такава информация се е съдържала в показанията на свидетелката Й. М.. Отправеният упрек в жалбата, че предходните инстанции са се предоверили на показанията на М., освен че не е подкрепен с конкретика (за противоречивост, пристрастност и т.н.), е лишен и от основание. Въззивният съд, в рамките на правомощията си, и след надлежна процесуална дейност, намерила изражение в мотивите на решението, ги е оценил като достоверни и добросъвестни. Жалбоподателят пропуска и друго, че според експертните мнения по съдебномедицинската експертиза, смъртта на С. Д. и Г. М. е настъпила в лекия автомобил, а за С. М., смъртта да е настъпила в лекия автомобил също е с висока степен на възможност. Ето защо крайното заключение на въззивния съд, че това обстоятелство (дали са били заключени задните врати на автомобила), е без значение за причинния процес на настъпване на смъртта на жертвите. Не се констатира и другото поддържано в жалбата нарушение – ограничаване правото на защита, поради отказ да бъдат уважени доказателствени искания на подсъдимия. С въззивната жалба са направени такива – назначаване на повторна КМАТЕ и провеждане разпит на свидетеля С.. По повод тези доказателствени искания въззивният съд се е произнесъл с мотивирано определение по реда на чл. 327, ал.1 от НПК и е посочил причините, поради които не е приел искането за основателно. Правилно е прието, че всички въпроси, (които се повтарят и в касационната жалба), поставени от защитата са били предмет на разглеждане и обсъждане от АТЕ, СМЕ и КМАТЕ, отговор са получили и в устните разяснения на експертите по реда на чл. 282 от НПК. Не е имало основание съдът да допусне разпит на свидетеля С.. Нито с въззивната жалба, нито сега се поддържа, че разпитът на свидетеля в хода на досъдебното производство (показанията са приобщени по реда на чл. 281 от НПК) е бил повърхностен, незадълбочен и/или тези показания ще се отнасят до новооткрити обстоятелства. Доказателствена съвкупност, ползваната от предходните инстанции, е била достатъчна по обем. Делото не е било решено при непълнота на доказателствата, поради което не е компрометиран принципа, визиран чл. 13 от НПК, и липсват основания да се приеме, че с отхвърлянето на доказателствените искания, направени от подсъдимия, неговите права са ограничени. Неоснователни са и възраженията, поддържани в съдебното заседание, проведено пред настоящата инстанция, за допуснато от окръжния съд нарушение на процедурата по чл. 281 от НПК. Спазвайки точно разпоредбата на чл. 314, ал.1 от НПК, от вниманието на въззивния съд не е убягнала допуснатата от първата инстанция непрецизност при приобщаването на показанията на свидетелите З. и С.. Съдът (виж, мотиви, л. 54 и сл. от делото) детайлно е обсъдил доколко тази непрецизност е съществена, разглеждайки обстойно различните хипотези, регламентирани в чл. 281 от НПК и относими към проблема, като ясно е посочил защо незначителните опущения на първата инстанция не са довели до ограничаване процесуалните права на подсъдимия, защитаван от професионален защитник и изразено съгласие от тях за прочитане показанията на С. и приложена процедура по чл. 281, ал.4 във вр. с ал.1, т.1 и т. 2 от НПК за част от показанията на З.. Обобщено казано, неоснователен е упрекът на жалбоподателя, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Въз основа на приетите фактически констатации, изведени от допустими доказателствени източници, надлежно анализирани при спазване на процесуалните изисквания, няма основание да се твърди, че е допуснато и нарушение на материалния закон. Не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Вярно е, че първата инстанция е приела предходното осъждане на А. по чл. 343б от НК, за което е настъпила реабилитация, като фактор, имащ отношение към обстоятелствата, значими за индивидуализацията на наказанието. Апелативният съд обаче е заявил несъгласие с този извод (макар и нееднозначно решавано в съдебната практика – виж, напр. №440/2011 г. на ВКС, по н.д. №2183/2011 г., І н.о., Р №430/96 г. І н.о.) и го е отхвърлил, като незаконосъобразен. Поради това и доводът, че отчитането на предходното осъждане е повлияло при отмерване на санкцията се явява неоснователен. Въззивният съд е подложил на преценка относителната тежест на всички обстоятелства по чл. 54 от НК, имащи отношение към индивидуализацията на наказанието. Смекчаващите отговорността обстоятелства (младата възраст, добрите данни за личността на подсъдимия, семейното му положение), са съобразени от предходните инстанции, но те не могат да получат квалификация на многобройни и/или изключителни по смисъла на чл. 55 от НК. Наред с това апелативният съд законосъобразно е отчел отегчаващите вината обстоятелства - тежестта на вредните последици, (смъртта на три лица, две от които деца), надхвърлящи необходимото за приетата по-тежка квалификация по чл. 343, ал.3 от НК, конкретните белези на обстановката, при която е протекло ПТП, както и негативната информация за подсъдимия като водач на МПС, предвид многобройните му санкционирания по административен ред за допуснати нарушения на правилата за движение. При правилно дефиниране на отегчаващите и смекчаващите отговорността обстоятелства и тяхната тежест, наказанието лишаване от свобода, определено към средния размер на предвиденото в закона, е съответно на тежестта на конкретното деяние и на обществената опасност на дееца. Кумулативно наложеното наказание – лишаване от право да управлява МПС, също не изисква корекция, защото отговаря на установените по делото значими обстоятелства, очертаващи необходимост от по-интензивно въздействие върху подсъдимия като водач на МПС. Така определената двукомпонентна санкция удовлетворява целите, визирани в чл. 36 от НК. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 131/02.05.2012 г., постановена по ВНОХД № 131/2012 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.