Р Е Ш Е Н И Е № 229 София, 25 април 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети април 2013 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ФИДАНКА ПЕНЕВА КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при секретаря ............Ив. ИЛИЕВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Р. КАРАГОГОВ................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 603/2013 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство пред ВКС е образувано по касационен протест на прокурор от Софийска градска прокуратура срещу въззивна присъда на Софийски градски съд от 14.01.2013 г., постановена по ВНОХД № 5961/2012 г. В протеста се съдържат аргументи за наличие на касационните основания по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Допуснатите съществени процесуални нарушения се обосновават с твърдението, че въззивният съд неправилно е кредитирал обясненията на подс. М. и показанията на св. И., а е игнорирал тези на св. К.. Сочи се, че Софийски градски съд е нарушил изискването на чл. 13 от НПК да разкрие обективната истина по делото, и на 14 от НПК – да обоснове вътрешното си убеждение върху обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото. Прави се искане за отмяна на въззивната присъда и връщане делото за ново разглеждане на въззивния съд. Доводът за нарушение на материалния закон не е обоснован с каквито и да е правни аргументи. В съдебно заседание прокурорът от ВКП поддържа протеста. Защитникът на подс И. М., назначен от съда, пледира за неоснователност на протеста и предлага на съда да остави въззивната присъда в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на соченото и обосновано касационно основание, намери следното: С присъда, постановена на 23.10.2012 г. по НОХД № 16079/2010 г., Софийски районен съд е признал подсъдимия И. С. М. за виновен в това, че на 06.04.2010 г. в гр.София, пред състав на Софийски районен съд е затаил истина, че той в съучастие с Д. Б. и П. И. на 08.09.2008 г. в гр.София са направили опит да отнемат противозаконно МПС – л.а. Мерцедес Е 250 от владението на В. К., без негово съгласие с намерение да го ползват , като опитът е останал недовършен по независещи от тях причини – престъпление по чл. 290 ал.1 от НК, за което му е определил наказание лишаване от свобода в размер на две години, което да изтърпи в затвор при строг режим. С протестираната въззивна присъда, постановена на 14.01.2013 г. по ВНОХД № 5961/2012 г., Софийски градски съд е отменил първоинстанционната присъда и е признал подс. М. за невиновен , като го е оправдал по обвинението по чл. 290 ал.1 от НК. Извършената от ВКС проверка на въззивния съдебен акт не намери да са допуснати съществените нарушения на процесуалния закон, сочени в протеста на Софийска градска прокуратура, които да са основание за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. Не се констатира въззивната съдебна инстанция да е нарушила и принципа за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, закрепен в чл. 14 от НПК. Несъгласието на прокурора с изводите на съда се изразява в това, че в показанията на подсъдимия М. пред съда, разглеждал производството по обвинение срещу неговите предишни съпроцесници, се съдържат негови твърдения за това, че те не са извършили опит за противозаконно отнемане на МПС в съучастие с него. По същество прокурорът изразява несъгласие с анализа, направен от въззивния съд на доказателствата, съдържащи се в обясненията на подс. М., подкрепени от показанията на св. И. /подсъдим в производството, по което М. е дал лъжливи показания/, както и показанията на св. К. /собственик на автомобила, предмет на престъплението по чл. 346 от НПК/. Право на всеки съдебен състав е да мотивира фактическите си изводи с показанията на определени свидетели, на които да даде вяра, и да отхвърли показанията на други. Задължение на съда е винаги да мотивира своите оценъчни действия. Това въззивният съд е сторил в мотивите към своята присъда. Не се констатира допускането на каквото и да е нарушение при извеждане на правнорелевантните факти по делото. Не е налице превратно тълкуване на доказателствата, тъй като на същите не е придадено съдържание, което те да не носят. Несъгласието на прокурора с направените изводи от въззивния съд не е обосновано с каквото и да е конкретно нарушение на процесуалните правила. Както първата, така и въззивната инстанции са изложили подробно своите съображения за приемането на определени, значими за процеса факти, като са анализирали обстойно доказателствената съвкупност. Това, че въззивният съд е достигнал до направата на различен правен извод при използването на същите фактически констатации, които е използвал и първоинстанционния съд, не представлява нарушение на принципите на чл. 13 и чл.14 от НПК. СГС мотивирано е изложил съображения за това дали защитната позиция на подс. М. намира опора в доказателствената съвкупност, доколкото тя е била основен аргумент на въззивната жалба. При липса на процесуален недостатък в аналитичната дейност на съда той не може да бъде упрекнат, че е допуснал съществено процесуално нарушение, тъй като не е извършил подробен анализ на свидетелските показания. Такъв не е било необходимо да се извършва, след като този съд е възприел изцяло фактическите положения, приети от първата инстанция, изводими от конкретни доказателствени източници /показания на св. М., С., К., И. и Б., както и писмените доказателства по делото/, с които се е съгласил /л.21 от въззивното дело/. Въпреки това, въззивният съд се е занимал с показанията на свидетелите И., Б. и К. в контекста на довода, съдържащ се във въззивната жалба, като е посочил защо не приема правните изводи на първата инстанция. С това изискванията към законосъобразното съдържание на въззивната присъда /чл.339 ал.3 от НПК/ са изпълнени и не са налице основания да се констатира каквото и да е процесуално нарушение, налагащо отмяната й. Всъщност при изводите на въззивната инстанция за несъставомерност на деянието на подсъдимия са послужили не толкова доказателствата, съдържащи се в показанията на посочените свидетели, както смята прокурора, а принципната позиция на този съд за това дали е възможна сочената от обвинението правна конструкция за осъществяване на престъпление по чл. 290 ал.1 от НК. Подс. И. М. е бил подсъдим заедно със свидетелите Д. Б. и П. И. по НОХД № 13765/2008 г. на Софийски районен съд по обвинение за престъпление по чл. 346 от НК. В това производство подс. М. чрез защитника си е постигнал споразумение с прокурор от СРП, с което се е признал за виновен по обвинението и е приел да бъде наказан с лишаване от свобода за срок от десет месеца. Производството е продължило спрямо останалите двама подсъдими, като по него подс. М. бил разпитан в качеството на свидетел. Именно пред съдебния състав, разглеждащ това обвинение, той е заявил инкриминираните обстоятелства, които прокурорът твърди, че представляват „затаяване на истина”. По това производство подс. И. чрез защитник също се е признал за виновен и постигнал споразумение със СРП. В друг съдебен състав производството продължило спрямо третия подсъдим – Д. Б., което първоначално приключило с оправдателна присъда, която впоследствие била отменена и делото върнато за ново разглеждане. При така установените факти е видно, че обвинението инкриминира на подс. М. показания, които е дал в производство, по което друг негов съпроцесник /подс. И./ също се е признал за виновен и по същество е бил осъден. Естеството на лъжливите показания се състои в това, че той не е възпроизвел в тях диспозитива на споразумението, което той самият е сключил посредством защитник със СРП. Тази конструкция е абсурдна и не държи сметка за това каква е процесуалната стойност на споразумението като диференцирана процедура за решаване на наказателното производство, а от друга страна – на свидетел, който се разпитва на основание чл. 118 ал.1 т.1 от НПК. Въззивният съд ясно е изразил убеждението си, че сключването на споразумение от страна на подс. М. и признанието на вина за престъпление по чл. 346 от НК, не представлява по същество признание на фактите, съдържащи се в обстоятелствената част на обвинителния акт. За разлика от приключване на производството по реда на Глава 27 – чл. 371 т.2 от НПК, то процедурата по Глава 29 от НПК – решаване на делото със споразумение, не изисква направата на признание за каквито и да е факти от страна на подсъдимия, а само съгласие за това, че има извършено деяние, че е извършено от постигащия споразумението подсъдим и че е извършено виновно /арг. от чл. 381 ал.5 от НПК/. По същество това съгласие засяга само въпроси, включени в диспозитива на обвинителния акт, и не може да се счита, че обхваща фактите от обстоятелствената част на същия. Мотивите, по които едно лице се съгласява да се признае за виновно, за да се реши делото със споразумение, не се изследват от съда и те не интересуват наказателния процес, освен с оглед преценката по чл. 382 ал.7 от НПК. Не може да се презюмира, че подсъдим, съгласил се делото му да бъде решено със споразумение с прокуратурата, се съгласява и приема, че фактите, обусловили обвинението, са се осъществили така, както твърди прокурорът в обвинителния акт. Поради това и постигнатото споразумение не би могло впоследствие в друг процес да се използва като аргумент, че подсъдимият, спрямо когото производството е приключило по Глава 29 от НПК, признавайки вината си, е признал и фактите по обвинението. Ненапразно самият законодател е приел в чл. 382 ал.8 от НПК, че самопризнанието няма доказателствена стойност. Следователно, фактът, че подс. М. в производството пред съда, разглеждал обвинението срещу И. и Б., е заявил, че сам се е признал за виновен в същото обвинение, но е отрекъл те да са извършвали каквито и да е действия спрямо автомобила, предмет на обвинението по чл. 346 от НК, не може да търпи какъвто и да е процесуален упрек, доколкото липсва заявен от него преди това пред надлежен орган факт, който е обратен на този, съдържащ се в показанията му пред съда. Повдигнатото обвинение за престъпление „лъжесвидетелстване” по чл. 290 ал.1 от НК в конкретния случай е по втората алтернатива – „затаяване на истина”. То е изначално несъставомерно, тъй като в него е инкриминиран като затаена истина диспозитива на споразумението, което М. е постигнал с прокуратурата. В обвинителния акт не са инкриминирани факти, а правни изводи, каквито в крайна сметка следва да прави не свидетел, а органът, решаващ делото. За да е налице съставомерно деяние по чл. 290 ал.1 от НК, подсъдимият следва да е затаил пред съд истината относно факта, че П. И. е извършил с него престъплението по чл. 346 от НК. Принципно положение е, че свидетелят в процеса възпроизвежда свои възприятия относно факти, които интересуват съответния процес. За да бъде изложеното от свидетеля истина, необходимо е той да възпроизведе пред съответния съд или друг надлежен орган своите възприятия именно във вида, в който те са се отразили в неговото съзнание. Дали тези възприятия са били точни или неточни, е въпрос, на който следва да даде отговор съдът или съответния друг орган, като изхожда от самите показания, от положението на свидетеля при възприемането на фактите, от останалите доказателства, от наличието или липсата на заинтересованост у свидетеля от изхода на делото. Затова задължение на свидетеля е да изложи фактите по начин, както ги е възприел, а задължение на съда /съответния орган/ - да прецени достоверността на показанията. Недопустимо е от свидетел да се очаква да направи правна оценка на изложените от него факти, което всъщност се стреми да постигне прокуратурата в настоящето дело. Подс. М. пред съда, разглеждал обвинението срещу И., е заявил определени факти, които е твърдял, че са се осъществили по начина, по който той ги е възпроизвел. Дали те представляват опит към престъпление по чл. 346 от НК, което той е осъществил „в съучастие с Д. Б. и П. И.”, е въпрос на преценка на решаващия съд. Поради това и въпросът за съучастието между тримата е оценъчно съждение, а не факт, за който подс. М. може да бъде държан отговорен, че е затаил. Недопустимо е в обвинението по чл. 290 ал.1 от НК да се инкриминират правни категории и понятия, тъй като не може да се изисква от свидетелите да са запознати с тях. Ето защо, ако свидетелят правилно е възпроизвел своето възприятие за фактите, но не е бил наясно какво съдържание се влага в определено понятие или категория, като например „съучастие”, не може да се твърди, че е налице „затаяване на истина”. Задача на органа, извършващ разпита, е да го проведе умело и прецизно, така че да установи обективната истина, и негово задължение е да направи фактическите и правни изводи по делото. При установеното от фактическа страна, че по делото, по което подс. М. е дал показания, П. И. се е признал за виновен по обвинението по чл. 346 от НК и то е решено със споразумение, не може да се прави извод, че М. е затаил истина, доколкото определението, с което се одобрява споразумението е акт, към който не се изготвят мотиви, поради което и не би могло да се правят изводи кои факти са истинни и кои не. Тези констатации правят деянието несъставомерно както от обективна, така и от субективна страна като престъпление по чл. 290 ал.1 от НК. Като е оправдал подсъдимия М., въззивният съд правилно е приложил материалния закон. Няма основания за намеса от страна на ВКС по реда на касационния контрол, тъй като не се констатираха съществени нарушения по смисъла на чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НК. С оглед изложеното и на осн. чл. 354 ал.1 т.1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда от 14.01.2013 г.по ВНОХД № 5961/2012 г. по описа на Софийски градски съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.