10 Р Е Ш Е Н И Е № 410 гр. София, 17 декември 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети ноември 2015 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЛАДА ПАУНОВА при секретаря ............Иванка Илиева.......................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Б. ДЖАМБАЗОВ................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 1291/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на подсъдимия И. З. Г. чрез защитника му адв. Д. срещу въззивно решение № 90/15.07.2015 г., постановено от Апелативен съд – гр. Пловдив по ВНОХД № 188/2015 г., с което е била изменена първоинстанционната присъда по делото в частта на мястото на изпълнение на наказанието лишаване от свобода в размер на шест години и осем месеца след навършване на пълнолетие на подсъдимия от затвор или затворническо общежитие от закрит тип в поправителен дом за момчета. С първоинстанционната присъда № 27/09.03.2015 г., постановена от Пловдивски окръжен съд по НОХД № 1417/2014 г., подс. Г. е бил признат за виновен за това, че на 23.10.2013 г. в [населено място], като непълнолетен, но като е разбирал свойството и значението на извършеното и е могъл да ръководи постъпките си, е направил опит умишлено да умъртви И. Ж. И. от [населено място], като деянието е извършено с особена жестокост, по особено мъчителен за И. И. начин и е останало недовършено поради независещи от волята на дееца причини, поради което и на основание чл. 116 ал. 1 т. 6 пр. 2 и 3 вр. чл. 115 вр. чл. 18 ал. 2 вр. чл. 63 ал. 2 т. 1 и чл. 54 от НК му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест години и осем месеца. Подс. Г. е бил признат за виновен и по обвинението по чл. 194 ал. 1 вр. чл. 63 ал. 1 т. 3 и чл. 54 НК, за което му е било наложено наказание от една година и два месеца лишаване от свобода. На осн. чл. 23 ал. 1 от НК му е определено и наложено общо наказание шест години и осем месеца лишаване от свобода, което да изтърпи в затвор или затворническо общежитие от закрит тип при първоначален „строг” режим. С присъдата подс. Г. е бил осъден да заплати на гражданския ищец И. И. сумата от 50000 /петдесет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от деянието, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.10.2013 г., до окончателното й изплащане. Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия чрез негов адвокат, релевира всички касационни доводи по чл. 348 ал. 1 от НПК - нарушение на материалния и на процесуалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. В обсега на касационното основание по чл. 348 ал. 1 т. 2 от НПК се твърди, че допуснатите съществени процесуални нарушения, съображения за които са развити и във въззивната жалба, се изразяват в липса на обективно, всестранно и пълно изследване на всички доказателства по делото, което е довело до неразкриване на обективната истина и нарушаване на принципа на чл. 14, както и на задълженията на съда по чл. 107, чл. 303 и чл. 305, ал. 3 от НПК. По смисъла на горепосоченото касационно основание, в касационната жалба се съдържа и довод, че при постановяването на съдебните актове са кредитирани само показанията на пострадалия И. И. и са игнорирани тези на подс. И. Г.. Нарушението на материалния закон се обосновава с наличие на предпоставките за приложението на чл. 119 вр. чл. 12 НК. В жалбата е посочено още, че предвид събраните доказателства в хода на разследването по съдебното производство и в хода на съдебното следствие по делото подсъдимият не е следвало да бъде наказван на основание чл. 12 ал. 4 НК. Налице е и несъставомерност на деянието от субективна страна за престъплението по чл. 194 НК, поради липса на субективните признаци на престъпния състав по този текст от наказателния закон. Алтернативно – прави се искане за налагане на наказание при условията на чл. 55 от НК, тъй като според защитника на подсъдимия не са съобразени всички смекчаващи обстоятелства; игнорирано е обстоятелството, че подзащитният му е действал в състояние на силна уплаха, гневна реакция и подтикнат от лекомислие, предвид възрастта му и личностния му профил, както и че е получил наранявания, вкл. механизма на получаването им. Прави се искане за отмяна на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и връщане на делото за ново разглеждане със задължителни указания за стадия, от който да започне делото, алтернативно – за намаляване на наложеното наказание при условията на чл. 55 НК. По отношение на уважения граждански иск се иска неговото отхвърляне или в условията на алтернативност – чувствителното му намаляване като размер. Подсъдимият, редовно призован, участва в съдебното заседание пред касационната инстанция. Представлява се от новоупълномощения си защитник адв. Г.. Подалият касационната жалба защитник, адв. Д., редовно призован, не се явява. В заседанието не вземат участие гражданският ищец и неговият повереник, също редовно призовани. Адв. Г. поддържа касационната жалба, като представя и писмени бележки. В пледоарията си изтъква, че въззивният съд не е направил задълбочен и пълен анализ на доказателствата по делото. Сочи, че са нарушени правата на подсъдимия, тъй като председателят на съдебния състав на първата инстанция не е направил обстоен анализ на искането на защитата да се отведе. Следващо процесуално нарушение според защитата е това, че съдебният състав на Окръжен съд - Пловдив не е изследвал дали съдебните заседатели са възпитатели или учители, както повелява чл. 390 ал. 2 НПК. Моли делото да бъде върнато от касационната инстанция за ново разглеждане, алтернативно – да бъде изменено, като бъде намален размера на наложеното наказание на подзащитния й Г.. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата. Намира, че на всички доводи на защитата е бил даден отговор от предходните инстанции. Счита, че правната квалификация на деянието е правилна. Изразява позиция, че не се касае за самозащита на подсъдимия, а категорично е доказано наличието на умисъл у подсъдимия и целенасочено действие за извършване на деянието. Прокурорът при ВКП намира наказанието за справедливо и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. В последната си дума пред съда подсъдимият моли за намаляване на наказанието или връщане на делото на първата инстанция. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата на подсъдимия е неоснователна. 1. По отношение на твърдението за допуснати съществени процесуални нарушения: На първо място, това касационно основание се поддържа с твърдението за решаване на делото пред първата инстанция от незаконен съдебен състав. В пледоарията на новоупълномощения защитник на подсъдимия пред касационната инстанция, както и в представената писмена защита се поддържа оплакване за предубеденост на съдебния състав на първоинстанционния съд – Пловдивски окръжен съд, поради факта, че майката на постр. И. е служител на Пловдивски районен съд. Същият довод е правен и пред първоинстанционния съд, който го е оставил без уважение. Като основен аргумент е изтъкнато обстоятелството, че за председателят на състава това обстоятелство е станало известно едва в съдебното заседание при направата на искането за отвод, а за останалите членове на състава майката на пострадалия И. е изобщо непозната. Оплакването за предубеденост на първоинстанционния съд не може да бъде възприето от касационната инстанция. Безспорна е интерпретацията на изискването на чл.6, пар.1 от КЗПЧОС за безпристрастност на съда в двата й аспекта. Членовете на състава трябва да са субективно свободни от лична предубеденост и пристрастност. Безусловно необходимо е те да са безпристрастни и от обективна гледна точка, като предоставят достатъчно гаранции, изключващи всяко съмнение в това отношение. При обсъждане на субективния критерий, личната безпристрастност на съдията и на заседателите се презюмира до доказване на противното. Що се касае до тълкуването на обективния критерий, то предпоставя задължение за установяване на конкретни и реално съществуващи факти от действителността, извън личното поведение на членовете на съдебния състав, които могат да породят основателни съмнения в тяхната безпристрастност и непредубеденост, и да внушат недоверие на обществото в работата на съда. В корелация с тези изисквания е нормата на чл.29 от НПК. Императивните предписания на чл.29, ал.2 от НПК не позволяват участие в съдебния състав на лица, които пряко или косвено са заинтересовани от изхода на наказателния процес, или поради други обстоятелства могат да се считат за предубедени, като в обсега на последните са и случаите на възникнало у подсъдимите и останалите процесуални страни съмнение в безпристрастността на решаващия съд, базиращо се на налични и установими фактически данни по делото. Всеки член на състава, за когото съществува опасение, че не може да действа непредубедено в рамките на възложената компетентност по събиране, проверка и анализ на доказателствата, както и при постановяване на съдебния акт, следва да се оттегли от разглеждане на делото, защото работата на съда, трябва да вдъхва доверие на участващите в процеса лица и на обществото. Конкретиката в казуса не сочи на дерогиране на чл.29, ал.2 от НПК. Очевидно е, че не са били изложени факти за наличие на субективния елемент, който да сочи на наличие на пристрастност. Нито професионалните съдии, нито съдебните заседатели, участвали в състава на съда, разгледал и решил делото пред първата инстанция, са имали каквито и да е лични причини да бъдат пристрастни при решаване на делото. Те не са имали лично познанство с майката на пострадалия, нито са демонстрирали с поведението си каквато и да е предрешеност по отношение на фактите по делото. Не се констатира наличие и на обективния критерий за липса на безпристрастност. Действително, изтъкнатата причина за отвод на председателя на състава се основава на обективен факт – местоработата и длъжността, която заема майката на пострадалия – деловодител в друг съд, но помещаващ се в същата сграда, в която е и ОС-Пловдив. Въпреки това, не са посочени каквито и да е обективни обстоятелства, които да създават обосновано съмнение в безпристрастността на съдията. Този факт не му е бил известен, а защитата не е представила доказателства за конкретни причини, поради които счита, че магистратът би могъл да бъде повлиян от това. Професията на съдията е обществена, която налага в ежедневните си контакти той да контактува с редица институции и длъжностни лица. В конкретния случай става въпрос за месторабота на председателя на състава и на майката на пострадалия в различни органи на съдебната власт, без да съществува обективна необходимост от съвместна работа между тях. Липсва конкретна причина да се счита, че след като един от родителите на св. И. е съдебен служител, то съдията, председателстващ в конкретния случай съдебния състав, би могъл да прояви пристрастие при решаване на делото в полза на сина й. Магистратът по презумпция е личност с висок морал, устойчив на външни влияния и би трябвало да е независим от това дали някоя страна и нейните близки заемат определена позиция или длъжност. Поради това той не би следвало да се поддава на влияние от обстоятелството, че родственик на някоя от страните по делото е служител в друг орган на съдебната власт. В конкретния случай защитата не представя конкретна причина за изразеното недоверие към безпристрастността на състава на съда, поради което възражението й за незаконност на първоинстанционния съдебен състав е напълно неоснователно. Пак в пледоарията и писмената защита е направено оплакване, че съдебният състав, постановил присъдата в първата инстанция е незаконен, тъй като не е изследвано обстоятелството дали съдебните заседатели, участвали в разглеждането на делото, действително са възпитатели и учители, с оглед изискването на чл. 390 ал. 2 от НПК, доколкото подсъдимият е непълнолетен. Оплакването на защитата не може да бъде прието за основателно от касационната инстанция. При внасяне на делото в открито съдебно заседание, с разпореждане № 2313 от 30.09.2014 г. /л.14/ съдията-докладчик е разпоредил да бъдат призовани трима съдебни заседатели – учители или възпитатели. По делото няма данни горното разпореждане на съдията-докладчик да не е било приложено. Предвид задължителната сила на указанията на съдията, дадени с разпореждането, следва да се приеме, че то е било изпълнено и съставът на съда е бил сформиран съгласно изискванията на НПК. По същество останалите доводи за допуснати съществени процесуални нарушения се свеждат до твърдение за липса на обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. Сочи се, че е налице неправилно формиране на вътрешното убеждение при въззивната инстанция, която е ценила само показанията на св. И. – частен обвинител и граждански ищец, и не е взела предвид обясненията на подс. Г.. Върховният касационен съд, извършвайки собствена проверка на процеса на събиране на доказателствата и техния анализ от контролираната инстанция, не намери да са налице данни за наличие на касационното основание по чл. 348 ал. 1 т. 2 НПК, налагащи упражняване правомощието за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. В мотивите на въззивния съдебен акт, които отговарят на изискванията на чл. 339 ал. 1 от НПК, Пловдивският апелативен съд е изложил подробни съображения кои факти е приел за установени и въз основа на какви доказателства. Обективно е извършил критичен анализ на доказателствената дейност на първоинстанционния съд, като законосъобразно е поставил в основата на доказателствените си изводи показанията на единствения пряк свидетел, а именно пострадалият от престъплението И., анализирани в контекста на цялата доказателствена съвкупност. Показанията на другия „пряк източник на информация за разразилия се конфликт” /л. 48 от внохд № 188/2015 г./ - подсъдимият Г., не са "игнорирани", а опровергани по убедителен и несъмнен начин. До този извод въззивният съд е стигнал по свое вътрешно убеждение, след като е преценил обясненията на Г. като обвиняем и подсъдим, съпоставил ги е с показанията на св. И., както и с останалия доказателствен материал. Св. И. е бил разпитван два пъти в хода на досъдебното производство - на 07.11.2013 г. /л. 108 – 109 от том I на ДП № 382/2013 г. на Трето РУП – Пловдив/ и на 07.01.2014 г. /л. 112 – 113 от том І на ДП/, както и еднократно в хода на първоинстанционното производство - на 30.01.2015 г. /л. 129 сл. от първоинстанционното дело/. На това съдебно заседание, по искане на защитата на подс. Г., по реда на чл. 281 ал. 5 вр. ал. 1 т. 1 пр. 1 от НПК са прочетени дадените на досъдебното производство (ДП) показания на св. И. в частта относно състоянието му след удара с бутилката и относно това с коя ръка е държал ножа подс. Г.. Съпоставката на показанията и в трите разпита сочи на това, че те са подробни, точни и конкретни по всички основни въпроси, включени в предмета на доказване по делото и интересуващи настоящия процес. В рамките на една година и три месеца пострадалият е разпитван трикратно, като показанията му са останали непроменени, което сочи на непредубедено възпроизвеждане на събитията в тяхната действителна последователност, което не може да бъде прието по отношение обясненията на подсъдимия. Въззивният съд е отчел някои непълноти в показанията на св. И. по отношение на детайли от процесните събития- посочените две по-горе, по отношение на които са приобщени показанията му от ДП, както и липсата на подробности относно естеството на оказаната съпротива. Те, обаче, по никакъв начин не се отразяват на достоверността на неговите показания. Убеждението на въззивния съд, че показанията на И. вярно отразяват фактите от обективната действителност, е защитено по несъмнен начин във въззивното решение, като направеният от втората инстанция анализ не би могъл да търпи какъвто и да е касационен упрек. В същото време въззивният съд е аргументирал отказа си да даде вяра на обясненията на подсъдимия, депозирани в съдебното заседание на 09.03.2015 г. пред първата инстанция - Пловдивски окръжен съд /л. 251 - гръб и сл. от първоинстанционното производство/ и в ДП при разпита му като обвиняем /л. 75 сл. от том І на ДП/ по отношение на най-важното обстоятелство, включено в предмета на доказване – кой от двамата - И. или Г. пръв е нанесъл удар с нож, кога и как са нанесени ударите върху постр. И., тъй като освен на показанията на пострадалия, те противоречат и на заключенията на изготвените съдебномедицински експертизи по делото. За отстраняване на противоречията между показанията на пострадалия и обясненията на подсъдимия окръжният съд е използвал процесуалната техника на чл. 143 от НПК и е провел очна ставка между тях. /л. 255 сл. от нохд № 1417/2014 г./. При оценката на достоверността на обясненията на подсъдимия въззивният съд е взел предвид и показанията на свидетелите М. Д., Г. Т. и П. М., които са източник на производни доказателства в настоящия процес, доколкото те са провели разговори с подсъдимия непосредствено след осъществяване на деянията или са присъствали на такъв разговор /св. Т./. Въз основа на техния анализ въззивният съд аргументирано е приел недостоверността на твърдяното от подс. Г., че пръв действия по нападане с нож е извършил пострадалият над подсъдимия. В подкрепа на този извод са и показанията на свидетелите А. К., А. К., М. К., пред които подсъдимият обяснил силното кървене от ръцете си вследствие падане върху стъкла, а не с нападение върху него. В резултат на последователен, задълбочен и всестранен анализ на доказателствата въззивният съд е изградил вътрешното си убеждение относно фактическата обстановка по осъществяване на опита за убийство на св. И., без да игнорира което и да е оправдателно доказателство. На всички доводи на защитата е отговорено мотивирано и задълбочено, поради което съдът не може да бъде упрекнат в нарушение на принципите на чл. 13 и чл. 14 от НПК. С оглед на изложеното ВКС в настоящия му състав не намира по делото да е налице касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. 2. По отношение на твърдението за нарушение на материалния закон: Касационната инстанция не констатира да е допуснато нарушение на материалноправните разпоредби на НК. Искането за квалификация на престъплението по чл. 119 или чл. 12 ал. 4 от НК е правено пред предходната съдебна инстанция и обосновано е оставено без уважение /л. 50 гръб – л. 52 от внохд № 188/2015 г./. То не е съобразено с теорията на института на неизбежната отбрана и не почива на трайната съдебна практика /вж. и Постановление № 12 от 29.XI.1973 г. по н.д. № 11/73 г., Пленум на ВС/. Въззивният съд е приел по делото, че нападението е било започнато от подс. Г., който първо ударил св. И. с бутилка уиски по главата, след което взел ножа с гладкото острие и го нападнал отново. Пострадалият опитал да отклони от себе си хладното оръжие, при което двамата се сборичкали. Подсъдимият отнел ножа от И., наранявайки ръцете си, и продължил да го напада. Използвал и втори – назъбен нож, с който намушкал пострадалия в гърба. При това положение подс. Г. не би могъл да претендира за наличие на хипотеза на превишаване пределите на неизбежната отбрана, след като сам е инициирал конфликтната ситуация, започвайки я с нападение върху спокойно седящия пострадал. Липсва нападение от пострадалия върху подсъдимия, срещу което той да се отбранява, както и каквато и да е противоправност в действията и поведението му. При започнало и осъществявано от подсъдимия нападение, от страна на пострадалия са налице само опити да се защити от ударите с нож. Следователно подсъдимият не е бил в състояние на неизбежна отбрана, за да претендира за квалификация на деянието му като извършено при превишаване на нейните предели. Законосъобразно въззивната инстанция е приела, че липсват правни предпоставки за евентуална приложимост на чл. 12 ал. 4 НК. Солидаризирала се е с изводите на първата инстанция, която е кредитирала заключението на комплексната СППЕ в основната му част, с изключение на наличието на състояние на силна уплаха. Разпитани в съдебно заседание пред първата инстанция, експертите са категорични, че състоянието на уплаха и гневна реакция от страна на подсъдимия е продиктувано от евентуалните последствия от първоначалното му нападение върху пострадалия, т.е. породена е по-късно. Категорични са и в това, че няма данни за афективно разстройство, физиологичен или патологичен ефект, но подсъдимият при нанасянето на ударите е бил в гневно разстройство. Следователно уплахата и гневната реакция у подс. Г. не са предизвикани от пострадалия и поведението му, а са резултат от собствените противоправни действия на подсъдимия и техния резултат. На задълбочена цялостна оценка, както изисква чл. 107 ал.5 от НПК, на събраните в процеса доказателства, релевантни към предмета на доказване, се основават и фактическите констатации на въззивния съд за другото извършено от подс. Г. деяние, правилно квалифицирано като престъпление по чл. 194 ал. 1 вр. чл. 63 ал. 1 т. 3 НК. Приетите фактически положения покриват в пълнота субективните и обективни признаци на горепосоченото деяние, за което също е ангажирана наказателната отговорност на подс. Г., следователно материалният закон е приложен правилно. 3. По отношение на довода за явна несправедливост на наложеното наказание: Този довод се поддържа пред касационната инстанция с оглед искането на касатора за приложение на друг материален закон. ВКС, с оглед изложеното по отношение на основанието по чл. 348 ал. 1 т. 1 от НПК, не намира че се налага корекция на наказанието на това основание. Наложеното общо най-тежко наказание лишаване от свобода в размер на шест години и осем месеца не е явно несправедливо. Опитът за убийство е изключително тежко престъпление и в конкретния случай се е реализирал в деяние с висок интензитет на общественоопасен резултат, при което са засегнати жизненоважни органи на пострадалия, последствията от които ще търпи цял живот. Извършените оперативни намеси са били животоспасяващи. Телесната увреда е оставила трайни последици за здравето на пострадалия И.. Въззивният съд е обсъдил възможността за приложението на чл. 55 ал.1 т.1 от НК и обосновано я е отхвърлил поради липса на предпоставките за индивидуализация на наказанието под минималния законов размер. Наказанието не е явно несправедливо, тъй като освен с личността на Г. и извършените деяния е съобразено и с целите на чл. 36 от НК. В тази връзка, не е налице и неправилно приложение на материалния закон предвид отказа на контролираната инстанция да индивидуализира наказанието на подс. Г. за престъплението по чл. 116 ал. 1 т. 6 пр. 2 и 3 вр. чл. 115 вр. чл. 18 ал. 2 вр. чл. 63 ал.2 т.2 от НК при условията на чл. 55 НК. Отчетени са всички смекчаващи обстоятелства, като наличието на наранявания, получени от подсъдимия по време на боричкането с пострадалия е взето предвид от съда като "недобро здравословно състояние". Непълнолетието на дееца е отчетено от законодателя с оглед законодателната редукция, така че няма законово основание същото да бъде взимане предвид отново като смекчаващо обстоятелство. Не може да се приеме доводът на защитата, че деянието е извършено поради лекомислие от страна на подсъдимия. За да е налице такова състояние на дееца, трябва у него да е констатирана недостатъчна способност да преценява правилно характера, значението и запретеността на престъпното деяние, последиците от извършването, както и личността му да се характеризира с понижен самоконтрол и импулсивност. Макар и едва навършил шестнадесет години, подс. Г. е притежавал изградени интелектуални способности и емоционално-волева стабилност, за да може да взима адекватни решения и да преценява разумно конкретната обстановка и последствията от постъпките си. Лекомислието, което е посочено от експертите от съдебно-психиатричната експертиза, като характеристика на личността на подсъдимия, е резултат от нейната незрялост, предвид възрастта, която тепърва се е изграждала. Констатирана е прибързаност, импулсивно действие, липса на борба на мотиви, но не и липса на достатъчна способност да възприема и дава адекватна оценка на противоправността на извършваното от него. Касационният съд не споделя доводите за завишен размер на присъденото обезщетение от 50000 /петдесет хиляди/ лева за претърпените от пострадалия имуществени вреди. При определяне размера на дължимото обезщетение съдът е преценил всички обстоятелства, значими за постигане на справедлив израз на гражданската отговорност на подсъдимия. Гражданският ищец е претърпял и продължава да търпи значителни и продължителни болки и страдания в резултат на извършеното от подсъдимия престъпление. Очертаната в настоящото решение липса на процесуални нарушения, налагащи отмяна на въззивния съдебен акт, прави невъзможно уважаването на претендираната в жалбата отмяна на гражданския иск, който следва да се отбележи, че има акцесорен характер и следва движението и развитието на наказателното дело. Предвид на изложеното настоящият касационен съдебен състав намери, че не е налице основание за неговата намеса във въззивното решение и то следва да бъде оставено в сила. С оглед на това и на основание чл. 354 ал. 1 т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 90/15.07.2015 г., постановено от Апелативен съд – гр. Пловдив по ВНОХД № 188/2015 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.