Р Е Ш Е Н И Е №220 гр.София , 03 август 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести май две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и прокурора от ВКП Антони Лаков след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 577/2015 г. и за да се произнесе,взе предвид следното: Производството е по реда на глава Тридесет и трета от НПК. Образувано е по искане, депозирано от осъдения И. Г. Д., чрез защитника му адв.М., за възобновяване на наказателното производство по нохд №6988/2012 г. на Софийски районен съд, внохд №3766/2014 г.на Софийски градски съд, на основание чл.422 ал.1 т.5 във вр.с чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Оплакването за допуснато нарушение на материалния закон се аргументира с това ,че И. Д. е бил установен като извършител на деянието, осъществено на 06.11.2008 г. още на следващия ден -07.11.2008 г., когато с извършените спрямо него процесуално-следствени действия се е сложило началото на „фактическото обвинение” спрямо него ,по смисъла на чл.6 §1 от ЕКПЧ, поради което към датата 07.11.2013 г. е била изтекла погасителната давност за гражданския иск.Като е приел,че откриването на дееца по смисъла на чл.114 ал.3 от ЗЗД е станало на датата на привличане на И. Д. като обвиняем-22.12.2011 г.,съдът е нарушил разрешенията ,дадени в ТР №5 от 05.04.2006 г. по т.д.№5/2005 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС, според които „не е необходимо авторството и деянието да се установяват по някакъв специален ред”.Отделно от това се твърди ,че като се е позовал на ТР №96/61 г. на ОСНК,градският съд по недопустим начин е смесил давността за наказателно преследване с давността в гражданските отношения по ЗЗД.На следващо място се посочва ,че И. П. няма качеството на пострадал по смисъла на чл.74 ал.1 от НПК,тъй като от мотивите на съда следвало да се приеме ,че подсъдимият Д. е извършил и престъпление по чл.130 ал.2 от НК, което престъпление е от частен характер и се преследва по тъжба на пострадалия,съгласно чл.161 ал.1 от НК.Ето защо се твърди ,че е допуснато нарушение на материалния закон,тъй като не е приложен закон, който е трябвало да бъде приложен,а именно чл.161 ал.1 от НК.Освен това се заявява,че в състава на престъплението по чл.198 ал.1 от НК,в извършването на което И. Г. Д. е признат за виновен липсват телесни повреди,поради което граждански иск за обезщетяване на вреди от такива повреди, не е следвало да бъде приеман. На следващо място касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК се обосновава с липсата на мотиви в гражданската част на присъдата и въззивното решение,както и с това , че доколкото производството по делото е протекло по реда на чл.371 т.2 от НПК , подсъдимият е признал фактите по обвинителния акт ,но не е направил признание на гражданския иск по чл.237 от ГПК,поради което съдът е бил длъжен от една страна да извърши всички процесуални действия,свързани с установяване на основанието,характера и размера на вредите,а от друга-същият не е могъл да стори това, тъй като при провеждането на диференцираната процедура не се разпитват свидетели, вещи лица и подсъдими за фактите по обвинителния акт .Ето защо, е било необходимо провеждането на съдебно следствие за установяването на нови доказателства, относими към гражданския иск, тъй като на досъдебното производство не са били събрани такива, касаещи непозволеното увреждане на И. П.. Моли се да бъде уважено искането за възобновяване на наказателното производство, да бъде изменена присъдата и въззивното решение като се прекрати производството по гражданския иск или алтернативно гражданския иск против И. Г. Д. бъде отхвърлен. В съдебното заседание пред ВКС, защитникът на осъдения-адв.М. поддържа искането за възобновяване на наказателното дело по изложените в него подробни съображения.Акцентира на това ,че липсва отхвърлителен диспозитив по отношение неуважената част на гражданския иск; че решаващите съдилища по недопустим начин са смесили институтите на давността в гражданското и наказателното право; че не са изложили мотиви относно гражданския иск в своите съдебни актове; че в процедурата по глава 27 от НПК не е следвало да се приема граждански иск.Моли се искането да бъде уважено. Представителят на Върховната касационна прокуратура намира искането за неоснователно и моли да бъде оставено без уважение,тъй като не са налице законовите основания за възобновяване на делото. Осъденият И. Г. Д. ,редовно призован, не се явява пред касационната инстанция,поради което не взема становище. Върховният касационен съд след като обсъди основанията ,изложени в искането на осъдения, становището на страните в съдебното заседание и след проверка на данните по делото, в рамките на правомощията си,намери за установено следното: С присъда от 17.03.2014 г.,постановена по нохд №6988/2012 г., Софийски районен съд е признал подсъдимия И. Г. Д. за виновен в това ,че на 06.11.2008 г.,около 11.00 часа от товарен автомобил марка „Пежо”,модел „Експерт” с ДК [рег.номер на МПС] ,паркиран пред вход А в [населено място],ж.к. „Л.”,[жилищен адрес]в съучастие като извършител с И. И. Д.-помагач отнел чужди движими вещи на обща стойност 7103,70 лв.,собственост на „Бритиш Американ Табако Трейдинг”, представлявано и управлявано от Г. И. Г.,от владението на И. П. П. с намерение противозаконно да ги присвои като употребил за това сила и заплашване,поради което и на основание чл.198 ал.1 пр.1 и пр.2 във вр.с чл.20 ал.2 във вр.с чл.58а и чл.2 ал.2 от НК му е наложил наказание две години и единадесет месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 от НК е отложил с изпитателен срок от четири години и единадесет месеца. На основание чл.45 от ЗЗД подсъдимият И. Г. Д. е осъден да заплати на гражданския ищец И. П. П. сумата от 4000 лв.,представляваща обезщетение за неимуществени вреди от престъплението. Със същата присъда е бил осъден и подсъдимия И. И. Д. в извършване на престъпление по чл.198 ал.1 пр.1 и пр.2 във вр.с чл.20 ал.4 във вр.с чл.58а и чл.2 ал.2 от НК,за което му е било наложено наказание две години и девет месеца лишаване от свобода,чието изтърпяване е отложено на основание чл.66 ал.1 от НК с изпитателен срок от четири години и девет месеца. На основание чл.45 от ЗЗД подсъдимият И. И. Д. е осъден да заплати на гражданския ищец И. П. П. сумата от 1000 лв.,представляваща обезщетение за неимуществени вреди от престъплението. В тежест на подсъдимите са били възложени и направените по делото разноски. По въззивни жалби на двамата подсъдими, пред Софийски градски съд е било образувано внохд №3766/2014 г.,приключило с решение от 02.11.2014 г.,с което първоинстанционната присъда е била изменена,като са били намалени наложените наказания на подсъдимите: от две години и единадесет месеца на две години лишаване от свобода по отношение на подсъдимия И. Г. Д. и от две години и девет месеца на една година и шест месеца лишаване от свобода за подсъдимия И. И. Д.;намален е бил изпитателния срок по чл.66 ал.1 от НК на четири години за подсъдимия И. Г. Д. и на три години за подсъдимия И. И. Д..Присъдата в останалата й част е била потвърдена. Искането за възобновяване на наказателното дело е процесуално допустимо, тъй като е подадено от лице, попадащо в кръга на лицата по чл.420 ал.2 от НПК и е срещу влязъл в сила съдебен акт,непроверен по касационен ред. Подадено е в срока по чл.421 ал.3 от НПК. Разгледано по същество искането за възобновяване на наказателното дело е НЕОСНОВАТЕЛНО. Основанието на гражданския иск в наказателния процес е деянието , предмет на обвинението.Той се предявява само ако има вреди, които са пряка и непосредствена последица от деянието, по повод на което е образувано конкретното наказателно дело. Граждански иск може да се предяви във връзка с всяко престъпление, без оглед на това дали то е резултатно или на формално извършване, стига вредите, чието възстановяване се иска, да са пряка и непосредствена последица от него. По настоящето дело, на осъдения И. Г. Д. е било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.198 ал.1 пр.1 и 2 от НК. Грабежът е престъпно деяние, характеризиращо се със сложен обект на посегателство-от една страна, това са обществени отношения, свързани с нормалното упражняване на правото на собственост или правото на владение/държане върху движими вещи, а от друга- обществени отношения, осигуряващи на човек правото сам да избира поведението си и свободно да формира волята си. Доколкото грабежът е съставно престъпление ,за да е налице обективна съставомерност, е необходимо деецът да е осъществил два функционално свързани акта, всеки един от които по отделно представлява престъпление, и това са принуда по отношение на пострадалия, намерила израз в сила и/или заплашване и кражба на движими вещи ,които са били в негово владение/държане. Репарирането на физическите болки и морални терзания, претърпени от пострадалия могат да бъдат претендирани чрез предявяване на граждански иск за неимуществени вреди, тъй като те са пряка и непосредствена последица от осъществената спрямо него принуда . ВКС многократно е имал случай да отбележи ,че при посегателство върху лични права и интереси, пострадалият трябва да получи парично удовлетворение, тъй като не може по друг начин да бъдат репарирани претърпените от него болки и страдания. Имуществените вреди, причинени в резултат на другия, осъществен от дееца акт- отнемането на движимата вещ, също са пряка и непосредствена последица от деянието по чл.198 ал.1 от НК. Ето защо, не съществува пречка, при обвинение за престъпление грабеж по основния състав /чл.198 ал.1 от НК/, пострадалият да предяви граждански иск ,както за имуществени вреди в размер на стойността на отнетото имущество ,така и за неимуществени вреди, резултат на претърпените болки и страдания от осъществената спрямо него принуда. Ако на пострадалия са причинени по-тежки по своята медико-биологична характеристика увреждания /средни или тежки телесни повреди/, то тогава деянието би било квалифицирано по по-тежко наказуемия състав на чл.199 ал.1 от НК и гражданският иск ще бъде предявен за репариране на претърпените болки и страдания от по-тежките по степен увреждания. Това обаче не означава,че увреждания, различни от средни и тежки, не подлежат на обезвреда, щом като те са пряка и непосредствена последица от деянието грабеж. На следващо място, И. П. П. има качеството на пострадал по смисъла на закона, тъй като е лице, което е претърпяло неимуществени вреди от престъплението по чл.198 ал.1 от НК,поради което и напълно законосъобразно същият е бил установен в наказателния процес като граждански ищец. Оплакването на защитата на осъдения Д. ,за това ,че към момента на приемането от първоинстанционния съд на гражданския иск за неимуществени вреди, той е бил погасен по давност, е неоснователно. Относимата задължителна съдебна практика към въпроса за изтеклата погасителна давност по отношение на вземането за вреди от непозволено увреждане в наказателното производство е ТР №5 /2005 г.по т.д.№5/2005 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС .Съгласно чл.114 ал.3 от ЗЗД и разрешенията , дадени в ТР №5/2005 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС, вземането за вреди от непозволено увреждане възниква от деня на откриване на дееца и то става изискуемо от същия този момент, тъй като именно от тогава длъжникът изпада в забава съгласно чл.84 ал.3 от ЗЗД. В повечето случаи деецът е известен, поради което давността започва да тече от момента на извършване на деликта, т.е ако извършването на деянието и откриването на извършителя съвпадат, началният момент на давностния срок е един и същи .Ако откриването на дееца е станало по-късно, давностният срок тече от този по-късен момент, като въпросът е фактически и се решава във всеки конкретен случай. ВКС приема, че по настоящето дело момента на извършване на деянието и момента на откриване на дееца не съвпадат, поради което и давностният срок относно вземането за вреди от непозволеното увреждане в резултат на деянието, започва да тече в един по-късен момент ,а не от датата на осъществяване на грабежа. И това е така по следните съображения: На 06.11.2008 г., на основание чл.212 ал.2 от НПК, за извършено престъпление по чл.199 ал.1 т.2 от НК е започнато досъдебно производство ЗМ №583/2008 г. по описа на СДВР с първото действие по разследването ,а именно оглед на местопроизшествие и разпити на свидетели, сред които и на пострадалия И. П. П..От данните, съдържащи се в посочените доказателствени източници, авторството на деянието не е установено. Действително, в разпита си св. П. П., е посочил регистрационния номер на автомобил, който според твърденията му, го е следял в деня на грабежа в продължение на около три часа, поради което на следващия ден- 07.11.2008 г. идентифицираното от свидетеля превозно средство е било спряно за проверка и е било установено,че се управлява от И. Г. Д., който на 13.11.2008 г. е разпитан в качеството на свидетел. В разпита си в това процесуално качество, И. Г. Д. не е предоставил информация относима към инкриминираното по делото престъпление, а е съобщил единствено данни за маршрутите, по които се движел в деня на грабежа. След провеждането на редица процесуално-следствени действия и изготвяне на множество експертизи- дактилоскопни, СМЕ на веществени доказателства, биологична, трасологична, балистична и техническа, извършителите на грабежа са останали неразкрити, поради което на това основание, с Постановление на прокурор от Софийска градска прокуратура от 21.06.2010 г., наказателното производство е било спряно.На 22.07.2010 г. наказателното производство е било възобновено, поради необходимостта от провеждането на допълнителни действия по разследването. След възобновяването на наказателното производство, на 02.08.2010 г. е бил проведен разпит на св.М. Б. С., от който се установява съпричастност на лице на име И. Д. към инкриминирания по делото грабеж. Впоследствие на 20.12.2011 г. е проведено разпознаване, при провеждането на което св.М. С. е разпознал осъдения И. Г. Д. като един от извършителите на грабежа, като на 22.12.2011 г. той е привлечен към наказателна отговорност в качеството на обвиняем. С оглед така изложените фактически обстоятелства в тяхната хронология, се налага извод, че към датата на извършване на грабежа- 06.11.2008 г. извършителят не е бил разкрит, тъй като самоличността му не е бил идентифицирана от пострадалия, нито от останалите разпитани към този момент свидетели, а проведеният разпит на И. Д. на 07.11.2008 г. е бил в качеството му на свидетел и не е съдържал информация, която да го уличава. Следва да се приеме, че извършителят на деянието е разкрит едва след проведеното на 20.12.2011 г. разпознаване, тъй като тогава неговата самоличност е несъмнено установена, поради което това е и началния момент на давностния срок за вземането за обезщетение за вреди от престъплението. Не може да се приеме, че още към провеждането на разпита на св.М. С. на 02.08.2010 г., извършителят на дянието е бил разкрит, доколкото в разпита свидетелят, макар и да е съобщил за лице на име И. Д., съпричастно към извършване на процесното деяние, е останало неизяснено, дали става дума за баща или син И. Д., или за друго, различно от тях лице със същото име. В обобщение, в настоящият случай погасителната давност по гражданския иск за обезщетение за неимуществени вреди от престъплението е започнала да тече от 20.12.2011 г. и към момента на предявяването му в съдебното заседание на 17.03.2014 г., не е била изтекла. Вярно е ,че въззивната инстанция, при отговора на възражението за недопустимост на гражданския иск се е позовала на ТР №96/61 г. на ОСНК, което касае давността за наказателно преследване, а не погасителната давност за вземането за вреди от престъпление ,но крайният й извод, че към момента на предявяване на гражданския иск давността не е била изтекла, е верен. В допълнение следва да се посочи, че за наказателно обвинение спрямо осъдения И. Д., по смисъла на чл.6§1 от ЕКПЧ, налично към 07.11.2008 г. изобщо не може да се говори,тъй като към този момент той е разпитан единствено в качеството на свидетел.Практиката на ЕСПЧ е категорична и тя е коректно цитирана в искането за възобновяване,а именно, че понятието “наказателно обвинение” може да бъде определено като официалното уведомяване на едно лице, направено от компетентния орган, с твърдението, че е извършило престъпление. По настоящето дело, за наличието на наказателно обвинение срещу него, И. Д. е уведомен едва с привличането му в качеството на обвиняем. Посоченото в искането за възобновяване ,че „още в началния етап на наказателното производство е станало ясно ,че то се води против И. Г. Д.” не кореспондира с материалите по делото. По-нататък, не съществува каквато и да е било пречка за конституиране на правоимащите като частни обвинители и граждански ищци при разглеждане на делото по глава ХХVІІ от НПК.Съгласно т.2 от ТР №1/2009 г. на ОСНК на ВКС, общите правила за конституиране на страните, включително и на частен обвинител, граждански ищец и граждански ответник, са валидни и приложими в случаите на предварително изслушване по чл.371 т.2 от НПК, поради което възражението ,че при проведената диференцирана процедура граждански ищец не може да бъде конституиран ,е лишено от основание.Признавайки изцяло фактите по обвинителния акт, подсъдимият е признал и тези , касаещи осъществената от него принуда по отношение на пострадалия П.- „избутал П. в обратна на него посока във вътрешната част на багажното отделение на автомобила, извил ръцете зад гърба му и му сложил белезници,със скоч обвил очите, устата и краката му, след това му нанесъл удар в областта на врата чрез електрошоково устройство,при което П. паднал на пода, опрял пистолет в слепоочието на П. и му казал „С. ,не мърдай !”. Както беше посочено и по-горе, основанието на гражданския иск в наказателния процес е деянието, от което произтичат имуществени и/или неимуществени вреди.Разрешаването на въпроса за наказателната отговорност на подсъдимия е свързано и с разрешаването на въпроса за гражданската му отговорност. В конкретния случай И. Г. Д. е признат за виновен в извършването на грабеж,при който за отнемането на вещите е използвана сила и заплашване по отношение на И. П.. Налице са основанията на чл.45 от ЗЗД-виновно поведение, претърпени от гражданския ищец вреди и причинна връзка между тях. Размерът на неимуществените вреди ,съгласно чл.52 от ЗЗД се определя по справедливост. След като при провеждането на деференцираната процедура по чл.371 т.2 от НПК не се събират доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и самопризнати от подсъдимия, а се ползват доказателствата, събрани на досъдебното производство, които го подкрепят / по аргумент от чл.373 ал.3 от НПК/ , това означава, че се ползват и онези доказателства ,които установяват конкретните вреди, претърпени от пострадалия и които са пряка и непосредствена последица от извършените спрямо него действия, описани в обвинителния акт и самопризнати от подсъдимия. В тази насока са данните ,посочени в съдебно-медицинското удостоверение, от които е видно ,че по И. П. са били констатирани редица увреждания, причинили му болка и страдание, подлежащи на репариране. Позоваването от страна на защитата на осъдения на разпоредбата на чл.161 ал.1 от НК ,няма нищо общо с повдигнатото на осъдения Д. обвинение по чл.198 ал.1 от НК,поради което и искането за приложението на тази правна норма е напълно неоснователно. По-нататък, действително липсва отхвърлителен диспозитив в присъдата относно разликата между размера на уваженото и размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди. В мотивите към присъдата обаче, ясно е посочено ,че И. Г. Д. се осъжда за сумата от 4000 лв.,като гражданският иск се отхвърля в останалата му част до пълният му предявен размер. Отсъствието на отхвърлителен диспозитив, макар и да представлява нарушение ,то то не е довело до ограничаване на процесуалните права на осъдения Д. и това е така, понеже изпълнението срещу него може да бъде насочено само и единствено до размера на уважената част на гражданския иск /4000 лв./ по влязлото в сила съдебно решение. Не се констатира липса на мотиви в гражданско –осъдителната част на присъдата на СРС. Действително изложените съображения не се отличават с подробност и задълбоченост, но като цяло удовлетворяват минималните изисквания за наличие на мотиви. Тогава ,когато въззивната инстанция възприема доводите на първостепенния съд ,същата не е длъжна да ги преповтаря.Тя има задължение да отговори на направените пред нея възражения от страните, нещо което градския съд е сторил, обсъждайки възражението за изтекла погасителна давност по гражданския иск. С оглед на изложените съображения, настоящият състав на ВКС не намери да са налице основанията на чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК,които са и основания за възобновяване по чл.422 ал.1 т.5 от НПК,поради което прие, че искането за възобновяване на наказателното дело, направено от осъдения И. Г. Д. следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения И. Г. Д. ,подадено чрез адв.М., за възобновяване на наказателното производство по нохд №6988/2012 г. по описа на Софийски районен съд, внохд №3766/2014 г. на Софийски градски съд,НО. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/