2 Р Е Ш Е Н И Е № 153 гр. София, 24 април 2015 година Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на десети март две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при участието на секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от председателя (съдията) Пламен Томов дело № 248/2014 година. Върховният касационен съд е третата инстанция по делото, като пред него в срок са постъпили касационни жалби от подсъдимия Б. Н. П. и служебния му защитник адв. Г. А., и от упълномощените защитници на подсъдимия В. С. И. – адв. Е. П. и адв. С. А. срещу въззивно решение на Апелативния съд – гр. Варна, с което е изменена присъда на Окръжния съд – гр. Варна, като е намален размерът на някои от наложените наказания на двамата подсъдими. С присъда № 68 от 03.07.2013 г., постановена по н.о.х.д. № 100/2013 г., Окръжният съд – гр. Варна е признал Б. Н. П. и В. С. И. за виновни като съизвършители в общото извършване на три престъпления в съвкупност (чл. 23 от НК): в рамките на денонощието на 14.10.2012 г., на две отделни отвличания по чл. 142 от НК на две жени – И. П. Б. и Н. А. Х., спрямо първата – само като опит (чл. 18 от НК), и на едно изнасилване по чл. 152 от НК – само спрямо втората от жените. За опита да бъде отвлечена Б., Б. П. е наказан по чл. 142, ал. 3, т. 1 от НК (още заради предишните му осъждания при условията на „опасен рецидив”), във вр. с ал. 2, т. 2 и с ал. 1 от НК, на десет години лишаване от свобода, а за довършеното престъпление спрямо Х. – на осемнадесет години лишаване от свобода. В. И. е наказан за същите престъпления, но само по чл. 142, ал. 2, т. 2, във вр. с ал. 1 от НК, съответно на седем и дванадесет години лишаване от свобода. За изнасилването по чл. 152, ал. 3, т. 1 от НК (а за П. – и по т. 5, заради „опасния рецидив”), във вр. с ал. 1, т. 2 от НК (а за И. – и във вр. с чл. 26, ал. 3 от НК, заради двете му деяния при условията на продължавано престъпление) подсъдимите са получили по осем години лишаване от свобода. За неговата съвкупност от престъпления, на основание чл. 23, ал. 1 от НК, Б. П. е наказан с най-тежкото от всички наказания (осемнадесет години лишаване от свобода), но то е увеличено на двадесет години лишаване от свобода на основание чл. 24 от НК, а и защото е извършил самостоятелно след изнасилването на Х. кражба на портмонето й (на стойност 8.00 лв.) със сумата от 150 лв. в него (общо за 158 лв.) – престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1 от НК (отново заради „опасния рецидив”), във вр. с чл. чл. 194, ал. 1 от НК, наказано отделно с пет години лишаване от свобода. На В. И. също е определено общо наказание, на основание чл. 23, ал. 1 от НК, в размер на най-тежкото от наложените му – дванадесет години лишаване от свобода, а първоначалният режим на лишаване от свобода за двамата е „строг” в затвор. С обжалваното въззивно решение № 167 от 29.11.2013 г. на Апелативния съд – гр. Варна, постановено по в.н.о.х.д. № 275/2013 г., е изменена осъдителната присъда на първоинстанционния съд, като са намалени с по две години наложените най-тежки наказания на двамата подсъдими, а по отношение на подсъдимия П. е отменено приложението на чл. 24 от НК. В подадените касационни жалби се изтъкват множество доводи, които се отнасят към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Жалбите са поддържани и в съдебно заседание на касационната инстанция с посочените в тях основания, като подсъдимият П. се представлява от упълномощен защитник – адв. Ю. С., който представя писмени бележки. Прокурорът счита жалбите за неоснователни и пледира въззивното решение да бъде оставено в сила. Разгледани по същество от ВКС, жалбите са основателни само в частта им за допусната явна несправедливост на някои от наложените наказания – касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. I.Явната несправедливост е констатирана като проблем и от Апелативния съд – гр. Варна, но той е открил проблема единствено по отношение на деянията по чл. 142 от НК, като при това не го е преодолял напълно с изменението на присъдата само по отношение на второто (довършеното) деяние. Въззивният съд правилно е констатирал, че първоинстанционният съд е акцентирал върху високата степен на обществена опасност на подсъдимите, но при индивидуализацията за всяко от извършените деяния, при две идентични деяния (макар и едното да е останало във фазата на опита), обосновавайки се единствено с обществената опасност на извършителите, в единия случай е определил наказание в минимален размер, а в другия случай – към максимума. Законодателят, обаче, вменява в задължение на компетентния орган при индивидуализация на наказателната отговорност за опит да проявява конкретен подход, изразяващ се не във формално отчитане на недовършеността на престъпното посегателство, а в цялостна обективна и задълбочена оценка на фактите, относими към удовлетворяване на критериите по чл. 18, ал. 2 от НК. Апелативният съд – гр. Варна, като е намалил еднакво – с по две години наложените наказания и на двамата подсъдими за довършеното отвличане, на практика не е преодолял най-напред неправилната диференциация в размера на наказанията им, която сама по себе си е израз на явна несправедливост, тъй като недостатъчно мотивирано високата разлика между осемнадесет и дванадесет години лишаване от свобода, а именно – шест години, се е запазила и след намалението на шестнадесет и десет години лишаване от свобода. Като критерий, който да бъде съобразен при диференцирането на наказателната отговорност на единия спрямо другия подсъдим при наказването им за довършеното отвличане, е могло уместно да бъде използвана мярката при опита и към него. Разликата между наложените наказания в размер на десет и седем години лишаване от свобода, а именно – три години, е достатъчна и за диференциацията при наказването на довършеното отвличане. Намалявайки само с по две години наказанията за довършеното престъпление по чл. 142 от НК, Апелативният съд – гр. Варна е оставил на следващо място без корекция твърде буквалното приложение от Окръжния съд – гр. Варна на критерия „минимум – среда – максимум” при наказването както на това престъпление, така и на изнасилването и на кражбата. За да индивидуализира правилно лишаването от свобода за отвличането на Х., въззивната инстанция е могло да се ориентира и по сходството между чл. 142 и чл. 156 от НК. За отвличането, квалифицирано по делото по чл. 142, ал. 2, т. 2 от НК, е предвидено наказание от седем до петнадесет години лишаване от свобода (по отношение на П. – и по ал. 3, т. 1, от десет до двадесет години лишаване от свобода), а престъплението е било с цел извършване на развратни действия и тя е постигната по отношение на Х.. В чл. 156, ал. 2, т. 2 от НК, законодателят е предвидил наказание лишаване от свобода от пет до дванадесет години за сходно деяние. Важна е била съпоставката с наказателната рамка на основния състав по чл. 156, ал. 1 от НК (от три до десет години лишаване от свобода), за да се видят увеличените само с по две години минимум и максимум наказания. Рамката на основния състав по чл. 156, ал. 1 от НК съвпада от друга страна с тази по основния състав на чл. 142, ал. 1 от НК (също от три до десет години лишаване от свобода). Санкционният модел на чл. 156 от НК с други думи, е показателен какво е мнението на законодателя за относителната тежест на отвличането и изнасилването в съчетаната им форма на престъпна дейност. Макар и „средство”, престъплението по чл. 142 от НК остава водещо – основният състав е с оглед на него, а изнасилването е уредено само като цел, въпреки че уредбата на чл. 156 от НК е в раздела „Разврат” на НК. В същото време, по-тежко наказуемо е отвличането, а не изнасилването. При съблюдаване на посоченото е следвало да се отмери лишаване от свобода в размер на дванадесет години за П. и девет години за И.. Необходимостта от намаляване на наказанията за довършените деяния по чл. 142 от НК може да бъде констатирана, както се каза, и за изнасилването, съответно и за кражбата. Правилни са мотивите на съдилищата за еднаквото по тежест наказване на двамата подсъдими по чл. 152, ал. 3, т. 1, във вр. с ал. 1, т. 2 от НК (по отношение на П. – и по т. 5 от НК, опасен рецидив, а по отношение на И. – във вр. с чл. 26, ал. 3 от НК, поради извършените две съвкупления). Необходимо, обаче, е било да бъде отчетено по-точно съотношението на изнасилването с отвличането. В допълнение на изложените по-горе съображения, относими и тук, следва да бъде допълнено само, че законодателят е предвидил по-леки по размер наказания лишаване от свобода за първото престъпление спрямо тези за второто (срв. в основния състав по чл. 152, ал. 1 от НК – от две до осем години, и в квалифицирания по чл. 152, ал. 3, т. 1 от НК – от три до петнадесет години, по чл. 142, ал. 1 от НК – от три до десет години, съответно, по чл. 142, ал. 2, т. 2 от НК – от седем до петнадесет години). Наказанията на двамата подсъдими от по осем години лишаване от свобода е следвало при това положение да бъдат редуцирани на по пет години лишаване от свобода. Завишен е и размерът на наложеното на подсъдимия П. наказание по чл. 196, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 194, ал. 1 от НК. Причината е, че е подходено схематично към индивидуализиране на отговорността за това престъпление. Въпросът за извършените предишни престъпления от П. и размерът на наложените му за тях наказания „лишаване от свобода” не е изследван достатъчно подробно, като съдът се задоволил с твърде обща формулировка („[м]ногократно лишаван от свобода за различни престъпления...”) при аргументиране на изключително високата степен на обществена опасност на дееца. Все пак, извършената кражба от П. е престъплението с най-ниска обществена опасност на фона на останалите престъпления, за които е признат за виновен (отвличане, опит за отвличане и изнасилване) и предвид на това, че тежестта на наказанията за отвличането и изнасилването, както вече бе аргументирано по-горе, следва да бъде намалена по своя размер, намаляването й предполага смекчаване на наказанието и за кражбата – към предвидения минимум по чл. 196, ал. 1, т. 1 от НК. Налице е известна прилика на инкриминираната кражба с грабежа, доколкото отнемането на портфейла и парите в него от Х. е в резултат и на отвличането, а то винаги е свързано с принуда и това на свой ред може да бъде ориентир при определяне на размера на наказанието за нея с една година над минимума от две години лишаване от свобода, а именно – три години лишаване от свобода, колкото е минималният размер на санкцията по основния състав на грабежа по чл. 198, ал. 1 от НК. Неоснователна е претенцията на защитата за приложението на чл. 55 от НК – отчетени са и смекчаващи обстоятелства, но те не са нито многобройни, нито някое от тях е изключително такова, включително за минималните наказания по чл. 142 от НК, от десет години лишаване от свобода по ал. 3 – за П., и от седем години по ал. 2 – за И.. Също така, подсъдимите в значителна степен са осъществили намерението си да отвлекат Б. и причините, поради които деянието е останало недовършено, не са зависели от тях. II.Множеството останали оплаквания в касационните жалби на двамата подсъдими и наведените доводи в тяхна подкрепа, отнасящи се към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, също са неоснователни и налагат общ отговор там, където има съвпадение на изложените възражения. Особено подробна е подадената касационна жалба от защитниците на И., макар и преповтаряща в значителна степен и почти дословно допълнението („мотивите”) към въззивната такава. Първото касационно основание, посочено в жалбите, е нарушението на материалния закон, изразяващо се в несъставомерност на деянията по чл. 142 от НК. Упълномощеният защитник на подсъдимия П., адв. С. доразвива оплакването, като отрича насилственото качване на Х., което обуславяло несъставомерност на довършеното деяние по чл. 142 от НК, а, евентуално – ако е било въобще престъпно, такова по чл. 142а от НК, за което пък нямало съответно обвинение; бланкетно изтъква несъставомерност и на деянието – опит спрямо Б., по чл. 142, във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК. Съставомерността на двете деяния, обаче, е обсъдена подробно от Окръжния съд – гр. Варна на съответното място в мотивите към присъдата. Специално е обсъден доводът за отсъствието на „насилственото качване” и е направено разграничение между съставите на чл. 142 и чл. 142а от НК, като са цитирани и множество решения на ВКС. Изводите настоящият състав споделя изцяло и не намира за необходимо да преповтаря. Най-многобройни и разнообразни са доводите, изложени в подкрепа на касационното основание за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Жалбата, подадена от служебния защитник на подсъдимия П. – адв. А., съдържа твърдения за неустановеност на размера на открадната сума, от което прозира недоволството от оценката на доказателствените източници, и голословни твърдения за „липса на мотиви”. Въпросът за размера на откраднатата сума, обаче, е изяснен в хода на първоинстанционното производство и е коментиран в мотивите към присъдата, където съдът е кредитирал като достоверни поради собствената им убедителност свидетелските показания на Х.. Първата инстанция е приела в тяхна подкрепа и свидетелските показания на Г., майка на Х., както и резултатите от назначената в хода на съдебното следствие СПЕ с включеното в нея (а не самостоятелно, на непредвиденото в НПК) полиграфско изследване. Неуспешен опит за дискредитиране на свидетелски показания, но на Б., прави в писменото си изложение и адв. С., упълномощен защитник на подсъдимия П.. Показанията на двете пострадали свидетелки Б. и Х. са обсъдени задълбочено от въззивната инстанция и нейната оценка напълно съвпада с тази на първоинстанционния съд, който е разгледал подробно и изчерпателно не само тях, но и всички други свидетелски показания. Въззивният съд е изпълнил изцяло процесуалните си задължения в светлината на неоснователните възражения, които отправят защитниците на И. в пространната си жалба. Същата, както се каза вече, преповтаря почти дословно въззивната им жалба и „мотивите” към нея – за неосъщественото всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, за отказа съдът да събере нови доказателства, поискани във въззивната жалба, за непровеждането на „същинско съдебно следствие”, и за ред оспорвания, като на записа от видеокамерата на автогарата, на показанията на свидетелката Й. като негодни и спекулативно интерпретирани, на неоткриването на биологични следи в моторното превозно средство и на извършеното разпознаване. Изцяло неоснователен е доводът на адв. С. от съдебното заседание пред ВКС, че не е извършено престъпление по чл. 152 от НК, поради липса на следи от упражнено насилие. Отсъствието на увреждания не изключва извършен насилствен полов акт, щом се установи липсата на доброволност и взаимност между участниците, което е констатирано от инстанциите по същество. Б. П. в собственоръчно написаните си жалби и в представените писмени бележки също преповтаря касационните основания и много от данните в тяхна подкрепа, изложени от защитниците му. Подсъдимият изтъква и редица несъотносими към касационното производство данни, които разбираемо не следва да бъдат отделно коментирани от настоящия състав – например за неговите предишни отношения с полицейски служители в [населено място], които са в основата на убеждението му, че е жертва по делото. П., освен това, настойчиво се опитва – пред първата, втората, а сега и пред третата инстанция – да постави под съмнение свидетелските показания на пострадалите с очевидно неприемливия довод, че те са упражнявали неморална и забранена от закона дейност. Ръководен от изложеното и съобразно с чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 167 от 29.11.2013 г. на Апелативния съд – гр. Варна, постановено по в.н.о.х.д. № 275/2013 г., като само намалява потвърдените или намалени с него наказания лишаване от свобода: на подсъдимия Б. Н. П., – от шестнадесет на дванадесет години – за извършеното довършено отвличане и общото му наказание в същия размер; –от осем на пет години – за извършеното изнасилване; – от пет на три години – за извършената кражба; на подсъдимия В. С. И., – от десет на девет години – за извършеното довършено отвличане и общото му наказание в същия размер; – от осем на пет години – за извършеното изнасилване. Оставя в сила решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: .................................... ЧЛЕНОВЕ: .................................... ....................................