Р Е Ш Е Н И Е № 50063 Гр. София, 23.10.2023г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в открито заседание на двадесет и шести септември две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Зорница Хайдукова т.д. № 484 по описа за 2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Вакуум ел систем“ ООД срещу решение № 182 от 15.11.2021г. по т.д. 442/2021г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 260155/13.04.2021г. по т.д. № 342/2020г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от „Вакуум ел систем“ ООД срещу „Индустриал ремонт строй“ ЕООД иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 198 383, 90 лв. – претендирана неустойка по чл. 41 от договор № 03022017-2 от 03.02.2017г. за забавено изпълнение в периода 09.06.2017г. - 16.10.2017г. Касаторът поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен поради допуснати от съда нарушения на материалния закон и процесуалните правила и поради неговата необоснованост. Излага, че доколкото ответникът не е представил доказателства и не е установил твърдените от него факти и обстоятелства, с които е мотивирал възражението си за нищожност на договорната клауза за неустойка, в решението си въззивният съд е следвало да приеме, че недоказаните факти не са се осъществили. Навежда оплакване, че съставът на апелативния съд не е обсъдил възражението му срещу извода на първоинстанционния съд, че липсата на "огледалност" на двете клаузи, регламентиращи отговорността за неустойка на двете страни, обуславя нищожност поради противоречие с добрите нрави на съответната клауза, уговорена в тежест на ответника по делото, обосновано с доводи, че за еквивалентност на престациите би могло да се говори само при насрещни престации, каквито клаузите за неустойка не са. Сочи, че липсва произнасяне и по възражението, наведено във въззивната жалба, че по договор за изработка, по който се дължи предаването на определен резултат, фактът на предаването на възложителя на материалите, необходими за изпълнение на поръчаното, е абсолютно ирелевантен. Касаторът поддържа, че липсата на преценка на доводите и възраженията му, направени във въззивната жалба във връзка с изводите на първата инстанция по приложението на закона, сочи на липса на мотиви, което е основание за отмяна, поради неправилност на въззивния акт. Доколкото е налице неразбираемост и противоречие при формирането на правните изводи на съда, според касатора неправилността на решението се обуславя и от неговата необоснованост. Оспорва изводите на въззивния съд за нищожност на процесната неустойка като противни на материалния закон – чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД и чл. 9 ЗЗД. По тези съображения касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което искът му да бъде изцяло уважен. Претендира присъждане на разноски по делото. Ответникът по касация, „Индустриал ремонт строй“ ЕООД – в несъстоятелност, оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага съображения за неоснователност на наведените в жалбата оплаквания срещу правилността на съдебния акт. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция. С определение № 50222 от 03.05.2023г. по т. д. № 484/2022г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?“ Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за безспорно по делото от фактическа страна сключването между страните, предмета и съдържанието на договора за доставка и полагане на покривна топло- и хидроизолация от 03.02.2017г.; че възложената с него работа е била приета на 17.10.2017г.; като срокът за изпълнението ѝ е бил 120 календарни дни с начало - деня, следващ превода на уговорения аванс /09.02.2017г./ и край - на 09.06.2017г., в случай, че не са били налице предпоставки за удължаването му, съгласно уговорките между страните. Преди да се произнесе по въведените в предмета на спора възражения на ответника, относно твърдяната забава от негова страна, както и за наличието на основания за освобождаването му от последиците ѝ, съдът е намерил, че следва да извърши преценка за валидност на уговорената в договора в тежест на изпълнителя неустойка за тази забава, с оглед наведеното от последния възражение за нейната нищожност поради противоречието ѝ с добрите нрави. При извършването на тази преценка съставът на апелативния съд се е позовал на разрешенията в ТР № 1/15.06.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, които е приел, че следва да бъдат отнесени към обстоятелствата по конкретното дело. Посочил е, че при извършването на преценката следва да бъде отчетено, че неустойката има мораторен характер и служи за обезщетяване на вредите от забавено изпълнение на непарично задължение, каквото е извършването на възложените СМР. Констатирайки, че неустойката е предвидена като процент от цялата стойност на договора за всеки ден допусната забава, съдът е направил извод, че такава уговорка не държи сметка за обема на неизпълнението, при което дори по-голямата част от задължението да е изпълнено своевременно, а неизпълнената част от договора да е сравнително малка, неустойката ще бъде начислена върху цялата сума, включително и върху размера на вече изпълненото. Споделяйки като правилен извода на първоинстанционния съд в този смисъл, въззивният съд е заключил, че такъв подход не е адекватен на принципа за справедливост, тъй като, видно от договора, само стойността на материала за изработката, доставен срочно от изпълнителя в склад на възложителя, представлява 72% от стойността на целия договор. Въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния съд за необходимостта да бъде извършен паралел между спорната клауза на неустойката, дължима от изпълнителя, и тази, предвидена в тежест на възложителя за евентуална негова забава в изпълнението на задължението му за плащане. Посочил е, че този паралел не само е допустим, но и спомага за преценката дали е налице равнопоставеност на страните в създаденото търговско правоотношение, което има отношение към действителността на оспорената неустоечна клауза. Констатирал е, че за разлика от разглежданата клауза за неустойка в тежест на изпълнителя, тази, предвиждаща отговорност за възложителя, е уговорена в размер на 0,5% върху стойността на неизпълнението до достигане на максимален такъв от 10% от стойността на договора и следователно не само е с краен предел, но и размерът ѝ като цяло е обвързан с обема на неизпълнението. По тези мотиви въззивният съд е достигнал до заключението за правилност и на крайния извод на първата инстанция, че в случая е налице нарушение на принципите на справедливостта и равнопоставеността на страните в гражданските и търговските правоотношения, с което са създадени условия за обогатяване на едната страна за сметка на другата, като тази неравнопоставеност е заложена изначално в договора при неговото сключване, което прави неустойката надхвърляща присъщите ѝ функции и следователно противоречаща на добрите нрави. По релевирания процесуалноправен въпрос: Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. По основателността на касационната жалба: Въззивното решение е валидно и допустимо, но неправилно по поддържаните с касационната жалба доводи. Въззивната инстанция правилно е установила, че страните по делото са сключили договор № 03022017-2 от 03.02.2017г., по силата на който ищецът „Вакуум ел систем“ ООД е възложил, а ответникът „Индустриал ремонт строй“ ООД приел, да изпълни строително - ремонтни дейности на обект на възложителя – производствено хале в [населено място], [улица], изразяващи се в доставка и полагане на комбинирана покривна топло- и хидроизолация на база полеуретан и полеурея на площ от приблизително 4 500 кв.м., която следва да бъде нанесена върху съществуващата стара битумно- рулонна покривна хидроизолация и върху съществуващите остъклени покривни осветителни отвори. Правилно въззивният съд е приел и че е сезиран с иск за реално изпълнение на уговореното в чл. 41 от договора задължение на изпълнителя да заплати на възложителя неустойка за забавено изпълнение на поетото с договора задължение за изпълнение на СМР в размер на 0,5% от стойността на договора за всеки просрочен ден, претендирана от ищеца за периода от 09.06.2017г. до 16.10.2017г. в размер на сумата 198 383,90 лв. Неправилна е, обаче, преценката на въззивния съд, че последната клауза на договора е нищожна поради противоречието ѝ на морала. За да достигне до този извод, въззивният състав е споделил и преповторил мотивите на първата инстанция за нищожност, заключаващи се най-общо в това, че клаузата за неустойка не държи сметка на неизпълнената част от задължението и че липсва симетрия в неустоечните клаузи на двете страни, без да даде отговор, като изложи свои съображения, на наведените във въззивната жалба оплаквания и възражения срещу тези изводи. Така в решението на въззивната инстанция е останало необсъдено оплакването на ищеца, че изводът на първоинстанционния съд за неравнопоставеност на двете клаузи за неустойка /в които, според него, следва да има "огледалност"/ противоречи на възприеманото в практиката на ВКС, че еквивалентност в престациите може да се търси само доколкото същите са насрещни, каквито задълженията за неустойка не са; че при договора за изработка изпълнителят се задължава да престира определен трудов резултат, а кредиторът не може да бъде задължен да приеме изпълнение на части, поради което и за забавата върху такава престация е нормално да се уговори неустойка върху целия дължим резултат, тъй като вредите от неизпълнението се търпят от липсата на завършеност на този резултат; че фактът на предаване на материалите за изработката на възложителя е напълно ирелевантен за формирането на преценката за валидност на клаузата за неустойка. Неизпълнението на задължението по чл. 12 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК е довело до нарушение на задължението по чл. 235, ал. 2 ГПК и като резултат до постановяване на необосновано решение - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 2 и 3 ГПК. Решението е постановено и в нарушение на материалния закон – чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Както е разяснено в цитираната и от въззивния съд задължителна съдебна практика по т. 3 от ТР 1 от 15.06.2010г. по т.д. 1/2009г. на ОСТК на ВКС, автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. При конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. Не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора. При съобразяване на горните задължителни за съдилищата указания по тълкуването на закона настоящият състав на съда отчита, че неустойката по чл. 41 от договора обезпечава пълното изпълнение на уговорената непарична престация по договора, дължима от изпълнителя, и изразяваща се в изпълнение на договорените СМР по поставяне на изолация на покрива на производствено хале на възложителя с площ от около 4500 кв.м. Престацията е неделима – предмет на задължението на изпълнителя е конкретен трудов резултат, като нито уредбата на договора за строителство по ЗУТ, нито тази на договора за изработка в ЗЗД, съдържат правило, задължаващо възложителят да приеме нещо различно от уговорената престация, включително изпълнението ѝ на части. Напротив, общото правило на чл. 65 ЗЗД изрично предвижда, че кредиторът не може да бъде принуден да приеме в изпълнение нещо, различно от дължимото – в случая договорения резултат – доставка и полагане на покривна топло- и хидроизолация на собственото му производствено хале. Нормата на чл. 66 ЗЗД съдържа правилото, че кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части, дори когато задължението е делимо, поради което и на по – силно основание кредиторът на неделимо задължение, каквото е задължението да се изработи нещо, конкретни СМР, не може да бъде принуден да приема частично изпълнение. В клаузите на процесния договор не е предвидено, в отклонение на горецитираната законова уредба, задължение на възложителя да приеме изпълнение, различно от договорения краен трудов резултат – положена изолация на производственото му хале, поради което и неустойката, уговорена върху цялата стойност на договора – цената на договорената престация, не е противна на морала, защото не държи сметка за неизпълнението. Неизпълнението е винаги пълно до момента, в който договореният резултат е предаден от изпълнителя на възложителя, поради което и уговарянето на неустойката като процент от договорената цена за дължимата неделима престация не е противно на морала, респективно на принципа за справедливост в търговските правоотношения. Без никакво правно значение в тази насока е дали и кога изпълнителят е доставил необходимите му материали за изпълнение на възложения резултат, както и как стойността на последните се съотнася спрямо договорената цена за дължимата от изпълнителя престация по договора. Изложените мотиви от въззивния съд в обратен смисъл по гореизложените доводи на съда са противни на закона и задължителната практика по приложението му. Неустойката е мораторна – за забавено изпълнение на договорения резултат, предвид на което и в съответствие с присъщата и обезщетителна функция неустойката допустимо е уговорена като дължим процент върху цената по договора за всеки ден на забавата. Липсва уговорен краен срок на периода, за който при забава неустойката ще бъде начислявана, както е отчел и въззивният съд, но съобразно дадените задължителни указания с ТР 1/2009г. на ОСТК на ВКС последното само по себе си не може да обоснове извод за противоречието ѝ на морала, доколкото към момента на сключване на договора страните не разполагат с информация какъв ще е периодът на забава, а последният в хипотеза на доказано виновно неизпълнение зависи от неизправната страна. Предвид горецитирания предмет на процесния договор – поставяне на покривна топло- и хидроизолация на производствено хале с площ от около 4 500 кв.м., очакваните от забавеното изпълнение на договора вреди, предвидими при сключването му, са: че производственото хале не би могло да бъде използвано по предназначение – за производствената дейност на възложителя, за периода на забавата, както и че по причина на забавата и в периода на последната биха могли да настъпят увреди от наводнение на сградата и на находящи се в нея стоки и оборудване. В този смисъл и уговорената неустойка от 0,5% от договорената цена, която в договора е разписана на 277 740 лв., или сумата 1 388,70 лв. на ден, според настоящия състав на съда не може да бъде приета за нищожна като излизаща извън присъщите ѝ функции. В тази насока съдът съобразява, че неустойката има за цел не само да обезщети вредите, но и да санкционира неизправната страна и да я възпира от неизпълнение на договора, като реалните вреди, доколкото не могат да бъдат известни при сключването на договора, както и евентуалната прекомерност на неустойката спрямо настъпилите такива в резултат на неизпълнението, не дефинират неустойката a priori за нищожна. От значение за извода на съда, че не може да бъде прието, че единствената цел, за която неустойката е уговорена, излиза извън присъщите ѝ функции, е и обстоятелството, че изпълнението на задължението на изпълнителя по процесния договор не е обезпечено с други правни способи, извън обезпечителната функция на процесната неустойка. Основателни са и оплакванията по касационната жалба, че преценката за валидността на клаузата за неустойка не може да бъде основана на съпоставката ѝ с договорената неустойка в чл. 40 от договора за неизпълнение на задължението на възложителя за заплащане на цената по договора, доколкото последната не е относима към релевантния извод дали неустойката по чл. 41 от договора излиза извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, който извод по горните мотиви на съда следва да се основава на конкретните факти и обстоятелства, касаещи обезпеченото с тази неустойка изпълнение на конкретно договорно задължение. По гореизложените доводи на съда клаузата за неустойка по чл. 41 от процесния договор не е нищожна, а като е приел противното въззивният съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен на основание чл. 293, ал. 2 ГПК. С писмения отговор на исковата молба ответникът е релевирал възражения за неоснователност на предявения иск, основани на доводи за липса на забава в изпълнението и изключващи отговорността му обстоятелства по чл. 83, ал. 2 ЗЗД, както и е предявил евентуално възражение за прихващане, прието за разглеждане от първоинстанционния съд, по които възражения не са се произнесли нито първата, нито въззивната инстанция с оглед формирания извод за недействителност на клаузата за неустойка, включително не са обсъдени събираните във връзка с тях доказателства. За спазване правото на защита на страните и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото трябва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – Пловдив, като при новото разглеждане на делото въззивната инстанция следва да обсъди всички събрани относими и допустими доказателства във връзка със спорните във въззивното производство факти и обстоятелства, своевременно релевираните възражения от ответника и доводите на страните във връзка с изпълнението на договора, по които е недопустимо да се произнася за първи път касационната инстанция. Разноски не следва да се присъждат за настоящата инстанция, като същите следва да се определят на основание чл. 294, ал. 2 ГПК от въззивния съд при новото разглеждане на делото с оглед основателността на предявения иск. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решение № 182 от 15.11.2021г. по т.д. 442/2021г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – Пловдив. Решението в окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: