Р Е Ш Е Н И Е
№212
гр. София, 18.06.2010 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесети април през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
при участието на секретаря Зоя Якимова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 85 по описа за 2010 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 290 - 293 ГПК.
С определение № 190 от 25.02.2010г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на решение № 507 от 29.10.2009г. на П. окръжен съд, Гражданска колегия, постановено по гр.д. № 605/2009г. по жалбата на С. Л. д. „С” гр. П.. С решението е обезсилено решение на П. районен съд от 28.04.2009г. по гр.д. №1098/2006г. и е прекратено производството по предявения иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ от С. Л. д. „С” гр. П. против О. П. за признаване за установено по отношение на ответника, че към момента на образуването на ТКЗС ищецът е бил собственик на земеделски имот с площ 17,843дка в северната част на ловното стопанство, в землището на гр. П., представляващо имот, посочен в нотариален акт № 119,т.ІV,1 д. № 791/1938г. целия с площ 66,881 дка при моста на р. Тополница, понастоящем идентифициран като пл. № 0* в м. „К” по плана за земеразделяне на П.
Жалбоподателят С. Л. д. „С” поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Счита, че цялото въззивно производство е водено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; съдът не е допуснал исканите доказателства и по този начин е нарушил ТРОСГК № 1/2001г. Иска отмяна на решението и постановяване на друго за уважаване на предявения иск.
Ответникът по жалбата О. П. намира жалбата за неоснователна.
Подпомагащата страна „Д” О. , гр. с. М. клисура, също оспорва жалбата.
С цитираното по-горе определение № 190 от 25.02.2010г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.1,т.3 ГПК за изясняване на въпроса дали статутът на имота като намиращ се в границите на ловно стопанство и ползването му с такова предназначение го изключва от даденото в чл.2 ЗСПЗЗ и чл.1 ППЗСПЗЗ понятие за земеделска земя и съответно от възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:
Производството е по предявен от С. Л. д. „С” гр. П. против О. П. иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ. След уточнения на исковата молба съдът е приел, че са заведени три иска: по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ и по чл. 97, ал.1 ГПК/отм./ относно собствеността върху имота, както и иск по чл.26 ЗЗД за нищожност на разпоредителна сделка между ответника и третото лице „Д” АД. С оглед на това производството е разделено и по настоящето дело се разглежда единствено иска по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска поради липса на правоприемство между ищеца и Л. д. „С”, което е титуляр на собствеността по нотариалния акт от 1938г. Във въззивното производство съдът е счел правоприемството за безспорно с оглед на влязло в сила решение, с което по отношение на Националния ловно-рибарски съюз е признато това правоприемство. Ищецът е установил собствеността си върху имота с констативен нотариален акт от 1938г. за 66,881дка общинско място за фазанария, стрелбище, паркове и др., находящо се при моста на р. Тополница, придобито на основание Закона за физическото възпитание на българската младеж от 1931г. Имотът е заявен за възстановяване по ЗСПЗЗ, но е постановен отказ, който е обжалван и производството по обжалването не е приключило. От своя страна ответникът О. П. също е поискал възстановяване на собствеността и е постановено положително решение на Поземлената комисия - П. №3Б049 от 30.07.1998г., с което собствеността е възстановена с план за земеразделяне, като вида на имота е „храсти”. О. е съставила акт за общинска собственост за имота през 2003г. При тези данни, съдът е счел, че имотът не отговаря на понятието „земеделска земя”, а на възстановяване подлежат само такива земи по смисъла на ЗСПЗЗ. Приел е, че имотът има статут на неземеделски такъв от придобиването му, който е запазен и до момента, а ищецът продължава да го владее. Поради това имотът не може да бъде възстановяван по реда на ЗСПЗЗ, тъй като не са налице предпоставките на чл. 10 ЗСПЗЗ. По тези съображения съдът е счел искът за недопустим и е прекратил производството по делото.
По основанието по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК: Касационното обжалване е допуснато с оглед осигуряване точното прилагане на закона чрез изясняване дали неземеделският характер на имота представлява процесуална пречка за възстановяване на собствеността и по-конкретно дали ползването на имота като ловно стопанство го изключва категорично от отрицателните условия на чл. 2 ЗСПЗЗ.
Съгласно даденото в чл.2 ЗСПЗЗ понятие земеделски земи са тези, които са предназначени за земеделско производство и: 1.не се намират в границите на урбанизираните територии; 2.не са включени в горския фонд; 3. не са застроени със сгради на промишлени и ли други предприятия; 4 не са заети от мини и кариери, енергийни, напоителни, транспортни или други съоръжения. Доразвитие на същото понятие е направено и в чл. 1 ППЗСПЗЗ, като е допълнено, че земеделски земи са стопанските дворове на ТКЗС, извън урбанизираните територии, ако не са застроени, както и земите, заети от бракувани съоръжения или инсталации или с малоценни постройки. При тези определения може да се направи извод, че територията, включена в района на ловно стопанство и ползвана за такива нужди, не се изключва от понятието за земеделска земя. Основание за такова изключване не може да даде фактът, че в дълъг период от време земята не е ползвана за земеделско производство. При извършеното разграничение законът взема за критерий предназначението на земята, а не начина на нейното ползване. Отделно от това, следва да се вземе предвид и уредбата на ловните площи и стопанства в Закона за лова и опазване на дивеча. Според чл. 6 от този закон ловната площ на страната включва всички земи, гори и водни площи, които са обитавани от дивеч или в които има условия за съществуването му, извън населените места, а съгласно чл. 7, ал.1 и 2 ловната площ на страната се разпределя на ловностопански райони независимо от фондовите граници и собствеността върху земите, горите и водните площи, като изключение е предвидено единствено за природните резервати, които не се включват в ловностопанските райони. Ловните сдружения, регистрирани по ЗЮЛНЦ, каквото е сдружението - касатор, съотв. ловните дружини, които учредяват сдруженията, са едни от субектите, които стопанисват ловностопанските райони - виж чл.7, ал.5, чл. 29 и чл. 30 от ЗЛОП. Следователно обособените според специалния закон ловностопански райони могат да включват земи с различен характер: както земеделски, така и горски, и водни площи. Затова земите, обхванати от ловностопански район и ползвани за нуждите на лова и риболова, не са губят характера си на земеделски земи по предназначение и поради това не се изключват от понятието за земеделска земя по смисъла на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ. Аргумент за тази теза е и разпоредбата на чл.79 от Закона за лоза и опазване на дивеча, която урежда отговорността за вреди, нанесени от дивеча върху земеделски култури в ловностопанските райони, т.е. в ловностопанските райони не е изключено земеделското производство. Въз основа на горното следва, че за процесния имот е приложима уредбата на ЗСПЗЗ и същия подлежи на възстановяване като земеделска земя при наличие на останалите предпоставки за това, предвидени от закона.
По касационните основания по чл. 281, т.3 ГПК и основателността на касационната жалба:
Съобразното горното разрешение обжалваното решение се явява неправилно. Съдът е приел, че земеделския характер на земята е една от кумулативните предпоставки на чл. 10, ал.1 ЗСПЗЗ за допустимост на реституцията и тъй като имотът от придобиването си до момента няма земеделски характер /не служи за земеделско производство/, то искът е недопустим. При този извод съдът, от една страна, е допуснал смесване на процесуални предпоставки за допустимост на производството и материалноправни предпоставки за основателност на претенцията. Разрешаването на въпроса дали процесният имот попада в обхвата на земеделската реституция е въпрос по съществото на спора, а не е процесуална предпоставка за допустимостта му. Недопустимостта на производството може да бъде обоснована само с наличието на отрицателна или липсата на положителна процесуална предпоставка за водене на процеса, каквито в случая не се установяват. Предявеният иск е допустим и съдът дължи произнасяне по основателността му с решение.
На второ място, съдът, в нарушение на закона, е счел, че процесният имот не е земеделска земя по смисъла на ЗСПЗЗ и поради това не подлежи на земеделска реституция. Според възприетото по-горе решение на поставения правен въпрос, следва да се приеме, че не са налице хипотезите на чл. 2 ЗСПЗЗ, обуславящи неземеделски характер на земята поради ползването й за ловни и риболовни нужди от ловно сдружение. Правилно съдът е посочил, че меродавно за възстановяване на собствеността е положението на земята към момента на образуване на ТКЗС, като според него и към този момент спорната земя не е имала земеделски характер с оглед основанието за придобиването й – чл. 21 от Закона за физическото възпитание на българската младеж от 1931 г. Цитираната разпоредба е задължавала общините да отделят от мерата си или да отчуждят от частни имоти места за игрища, салони, туристически домове, хижи и плавални, като отчуждените места стават собственост на съответните организации за физическо възпитание. Придобиването на това основание на 66,881 дка общинска земя от Л. дружество”С” гр. П. през 1938г. не обуславя неприложимост на земеделската реституция за този имот, част от който с площ 17,843дка е предмет на спора. Според нотариалния акт мястото е предназначено за фазанария, стрелбище, паркове и пр., което не отрича земеделското й предназначение. По делото са налице данни от свидетелските показания на св. П/протокол от с.з. на 20.02.2008г. на ПРС/, че след кооперирането имотът е ползван от ТКЗС, което е направило рибарници, свързало водата от рибарника с реката; свидетелят говори, че имало блокове, че се отглеждал ориз поради блатистия характер на местността. С оглед на това няма основание за направения от съда извод, че още с придобиване на собствеността през 1938г. имотът е изгубил земеделския си характер. А и при съмнение относно тези обстоятелства съдът има правомощие и сам да събере необходимите доказателства за изясняване статута на земята както към момента на образуване на ТКЗС, така и към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ. В действителност ищецът е поискал пред въззивния съд събиране на доказателства за изясняване на подобни обстоятелства, но искането е било отклонено.
На последно място следва да се вземе предвид, че в случая е извършено възстановяване на собствеността върху същия имот именно по реда на ЗСПЗЗ в полза на ответника по делото, без да е изтъквана и разглеждана пречка, свързана с неземеделското предназначение на земята.
В обобщение, обжалваното решение, с което претенцията е приета за недопустима, следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал.2 ГПК. Тъй като съдът е прекратил производството, без да се произнася по основателността на иска, респ. на жалбата, то делото следва да бъде върнато за разглеждане по същество от друг състав на въззивния съд съгласно чл. 293, ал.3 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение на решение № 507 от 29.10.2009г. на П. окръжен съд, Гражданска колегия, постановено по гр.д. № 605/2009г.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|