Р Е Ш Е Н И Е № 151 Гр.София, 24.11.2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети ноември, 2022 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ТОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА МИЛЕНА ПАНЕВА При участието на секретаря РАНГЕЛОВА В присъствието на прокурора ИВАНОВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.751/22 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №4/26.11.21 г., постановена от Военен съд-Сливен /СлВС/ по Н.О.Х.Д.33/21 г., подсъдимият Ж. П. Ж. е признат за виновен и осъден за извършени от него престъпления по чл.159,ал.6 вр.ал.1 НК; по чл.143, ал.1,пр.1 и 2 вр.чл.26,ал.1 НК; по чл.149,ал.2,т.3 вр.ал.1 вр.чл.26,ал.1 НК и по чл.152,ал.1,т.2 вр.чл.26,ал.1 НК. Във връзка с чл.54 НК са му наложени наказания съответно от шест месеца лишаване от свобода и глоба от 1000 лв.; три години и шест месеца лишаване от свобода; четири години лишаване от свобода и четири години лишаване от свобода. Налице е частично оправдаване за определени деяния по дати от продължаваната престъпна дейност. Изпълнението на първото определено наказание е отложено на основание чл.66,ал.1 НК, а за следващите три е определен първоначален общ режим и е постановено наказанието да бъде изтърпяно в затворническо общежитие от открит тип. На основание чл.23 НК е наложено общо наказание лишаване от свобода за срок от четири години. На основание чл.23,ал.3 НК е присъединено изцяло наказанието глоба в размер на 1000 лв. На основание чл.24 НК така определеното общо наказание лишаване от свобода е увеличено с осем месеца и е постановен общ режим на изтърпяването му в затворническо общежитие от открит тип. На основание чл.25 НК е определено общо наказание между постановеното по настоящата присъда и тези, постановени по Н.О.Х.Д.29/20 г. и Н.О.Х.Д.14/21 г.все по описа на СлВС, а именно лишаване от свобода за срок от четири години и осем месеца и глоба в размер на 1000 лв. На основание чл.24 НК така определеното общо наказание е увеличено с четири месеца, като е постановен първоначален общ режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип. На основание чл.25,ал.2 НК е приспаднато времето, през което подсъдимият е бил задържан за изпълнение на наказание лишаване от свобода в размер на две години и три месеца по постановената по Н.О.Х.Д.29/20 г.на СлВС присъда. На основание чл.59 НК е приспаднато времето на задържане на Ж. по актуалното производство, считано от 08.02.20 г. до 04.06.20 г.и от 19.08.21 г.до привеждане на присъдата в изпълнение. Налице е и произнасяне по разноските и веществените доказателства. Присъдата е потвърдена с решение №15/05.07.22 г., постановено от Военно-апелативния съд /ВоАС/ по В.Н.О.Х.Д.18/22 г. Срещу въззивния съдебен акт е постъпила касационна жалба от самия подсъдим, в която се заявява,че неправилно е приложен законът и присъдите са несправедливи. В представено в съдебно заседание пред ВКС допълнение се развиват доводи по същество и се иска оправдаване за извършени престъпления по чл.159,ал.6 и по чл.149,ал.2 НК. По останалите пунктове се предлага висшата съдебна инстанция по наказателни дела да прецени виновността, но според същността на изявленията тя се оспорва изцяло. Постъпило е допълнение към касационната жалба на подсъдимия, изготвено от защитник, в което са развити доводи по трите касационни основания досежно деянията по чл.159,ал.6 НК; чл.143,ал.1 НК и по чл.149,ал.2 НК. Иска се присъдата да бъде отменена, да се намали наложеното наказание и да се отмени приложението на чл.24 НК. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият лично и неговият защитник поддържат жалбата и допълненията към нея с изразените в тях аргументи и искания. Представителят на ВКП моли решението да бъде оставено в сила. Същото е становището и на особения представител на пострадалата Н. П.. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и допълненията към нея и изразените в тях съображения, като прецени становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с всички материали по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: ОБЩИ ПОСТАНОВКИ: Преди да се вземе отношение по съществото на допустимите за обсъждане възражения, се налага разясняване на няколко обстоятелства, повод за което дава съдържанието на касационната жалба и допълненията към нея. Първо, върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела поначало е съд по правото и като такъв не се занимава с оплаквания за необоснованост. Последната не е касационно основание, защото е относима към решаващи съдилища. При липса на предпоставките на чл.354,ал.5,изр.2 НПК ВКС не следва да бъде приканван да се произнася по доказателствената съвкупност в нейната същина и в тази връзка да стигне до целените от съответната страна фактически изводи по престъпната деятелност. Точно това би представлявало произнасяне по необоснованост. Ролята на съда по правото е да прецени доколко процедурно вярно контролираният съдебен състав е достигнал до изводи за годност на разглежданите от него доказателствени материали, а оттам- до извеждането на фактическите положения и правилното приложение на материалното право. И ако разкрие процесуална негодност-било на доказателствените източници, било на съдебния подход при събиране на доказателствата и/или техния разбор- вследствие на която незаконосъобразно е изведена фактологията, не да оправдае директно подсъдимия /изключението по чл.354,ал.1,т.2,пр.посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК няма предвид това/, а да отмени атакувания съдебен акт и да върне делото за ново разглеждане. Ето защо всякакви оплаквания, явно или прикрито подведени под формата на допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, но в същината си очертаващи доводи за необоснованост няма да бъдат разглеждани от този съд. Именно на такава плоскост се иска оправдаване на дееца по някои пунктове от разглежданата по това производство престъпна деятелност. Второ, предмет на проверка пред ВКС е решението на ВоАС, а не присъдата на СлВС. Разбира се, доколкото въззивният съд изпълнява ролята на втора първа инстанция, той е длъжен да разгледа всеобхватно материалите по делото и да ги прецени в контекста на сезирането му от съответна страна по съответен ред. Същевременно се контролира постановената от първоинстанционния съд присъда и няма пречка да се сподели аргументацията по нея изцяло или отчасти, стига да се изрази отношението с дължима мотивировка. Това обаче не означава автоматично, че предмет на разглеждане пред ВКС става първостепенният съдебен акт, дори и съображения по него да са инкорпорирани в ревизираното решение; нито пък че липсват собствени за втората инстанция мотиви. Преценката за изложеното впрочем е конкретна за всяко отделно наказателно производство. Ето защо при позоваване на атакуващите страни на присъдата, ВКС ще има предвид решението на ВоАС. Отделен въпрос е,че поради спецификата на обсъждан довод действително може да се стигне до препращане към мотивацията по постановения първоинстанционен съдебен акт. Трето, видно от допълнението към жалбата на подсъдимия, изготвено от неговия защитник, в началото на аргументацията се наблюдава смесване на материална и процесуална незаконосъобразност, за които се твърди,че са налични. Въпреки това ВКС ще обобщи, доколкото е допустимо произнасянето му, доводите и сам ще ги подведе под вярно касационно обсъждане. ПО ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМИЯ И ДОПЪЛНЕНИЕТО КЪМ НЕЯ ОТНОСНО ПРЕСТЪПНАТА ДЕЯТЕЛНОСТ: Прочитът на личната жалба на подсъдимия, а най-вече на допълнението към нея, установяват желание върховната съдебна инстанция по наказателни дела да вземе отношение по съществото на доказателствената съвкупност. В тази връзка касаторът е правил собствен разбор на доказателствата и е извеждал свои изводи, които по принцип да доведат до заключение, че вменените му престъпления или не очертават престъпно деяние, или са изведени като такива при неправилно според него интерпретирани доказателствени източници. В голямата част от допълнението Ж. дава обяснения, в каквато връзка би могло най-общо да се твърди,че оспорва съображенията по атакуваното решение, а оплакванията касателно престъпната деятелност категорично се охарактеризират като такива по необоснованост. С оглед гореказаното, няма да бъдат обсъждани от ВКС. Що се касае до формулираните като допустими за разглеждане аргументи, според касатора въззивният съд не е анализирал внимателно написаното от него във въззивната жалба и допълнението към нея и е излагал грешно свързани факти и събития, с повтаряне на казаното от първата инстанция. По този начин било неправилно изградено вътрешното му убеждение. В тази връзка ВКС бива приканен да се запознае с посочените документи от В.Н.О.Х.Д18/22 г., изхождащи от Ж., и да установи доколко решението на ВоАС отговаря на тях /поне по този начин настоящият съд разчита казаното по касационната жалба/. Без по никакъв начин да се реализира конкретен доказателствен прочит на въззивната жалба на подсъдимия и допълнението към по претенциите по съществото на престъпната деятелност, което,както вече бе казано, върховният съд не може да стори и при сезиращите го него самия процесуални документи, той поставя възражението на плоскостта на даване на отговор от страна на ВоАС на отправени доводи по първоинстанционната присъда. Това, наред със задължителната служебна проверка, установява пътя, по който той е извел дължими заключения. В най-общ план може да заяви, че контролираният съд е очертал правилно релевантните обстоятелства, посочил е кои доказателствени материали приема за тяхно очертаване и защо, съотнесъл ги е взаимно и е дал отговори, относими към престъпната фактология и приложението на правото, както се изисква по процесуалния закон. Дори да не го е казвал изрично, е допустимо да се приеме, че чрез формулираните от него тези е приел несъстоятелност на поставени от подсъдимия доводи срещу присъдата на СлВС. Обстоятелството, че тези позиции не съвпадат с вижданията на атакуващата страна, не води до извод за тяхна неправилност. ПО ДОПЪЛНЕНИЕТО КЪМ ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМИЯ, ИЗГОТВЕНО ОТ ЗАЩИТНИКА, ОТНОСНО ПРЕСТЪПНАТА ДЕЯТЕЛНОСТ: В това допълнение се оспорват съдебните разрешения относно престъпленията по чл.159,ал.6 вр.ал.1 НК, по чл.143 НК и чл.149,ал.2 НК, не и по чл.152 НК. В съдебно заседание пред ВКС защитата се фокусира основно върху несъгласието си с осъждането на подсъдимия за сочените три извършенни престъпления, все стъпвайки на желанието си за преоценка на доказателствата от страна на ВКС. А липсват предпоставките на чл.354,ал.1,т.2,пр.посл.вр.чл.24, ал.1,т.1 НПК, тъй като, видно от приетата от решаващия съд, чийто акт се проверява понастоящем, фактология, същата несъмнено е престъпна. В крайна сметка се настоява за отмяна на присъдата /стана ясно, че този съд има предвид решението/ по осъждането на подсъдимия за извършените от него престъпления по чл.159,ал.6 вр.ал.1 НК и по чл.149,ал.2,т.3 вр.ал.1 вр.чл.26,ал.1 НК; и за намаляване на наказанието, наложено за останалите престъпни посегателства, макар и само по себе си директна претенция за оправдаване да е отправена и за извършеното престъпление по чл.143 НК, според обстоятелствената част на изложението. Ето защо ВКС ще обсъди допустимите за разглеждане от съд по правото като него възражения по всяко отделно престъпление. Това ще бъде сторено и по отношение на чл.152 НК, предвид принципните доводи на защитата по неправилно възприемане на показанията на пострадалата А. от една страна, а от друга- предвид подхода на самия подсъдим по оспорване на съдебните тези по всички вменени му престъпни посегателства, за извършването на които е осъден. 1/ По престъплението по чл.159,ал.6 вр.ал.1 НК. Въззивният съд е направил подробен анализ на доказателствените източници, от чието съдържание е извел заключението си за извършване от подсъдимия на коментираното престъпление. В тази насока е бил улеснен от мотивите към първоинстанционната присъда. Тук е мястото да се посочи неотреченият от процесуалния закон подход разрешаването на въпроса по приложението на материалното право да бъде вплетено, макар и следващо, в обсъждането на доказателствената съвкупност. Най-важно е обстоятелството,че мотивировката установява не само логиката на решаващата инстанция по анализа на годните доказателствени материали, но и преценката, отнесена към приетата фактология, на дължимото за приложение материално право. Казаното се констатира от всеобхватния прочит на веществените доказателства и потвърждаването на извода за тяхно съдържание по изискванията на нормата на чл.93,т.8 НК, осмислени на фона на конкретно отразената чат кореспонденция между касатора и свидетелката А.. Отхвърлени са възраженията на подсъдимия в тази връзка, с мотиви, приемани от ВКС. Желанието на защитата умисълът за извършеното престъпление да бъде изключен, поради което да се приеме непрестъпност на обсъжданото деяние, е свързано с различен преглед на доказателствата, твърдян от съответната страна; но извън обстоятелството, че иде реч за преценка за необоснованост /както и за изразената в съдебно заседание пред ВКС непълнота на доказателствата, която също не е касационно основание/, той е неприемлив в процедурен план. От съдебните мотиви става разбираемо защо е прието извършване на деянието по чл.159,ал.6 вр.ал.1 НК, независимо от факта, че материалите са изпратени през Фейсбук единствено до свидетелката А.. Няма база, въз основа на която да се изведе неправилно приложение на материалния закон. При лансираната теза за липса на умисъл неясно защо като основен акцент, а не като алтернатива, се поставя въпросът за наличие на предпоставките на чл.9,ал.2 НК и се иска оправдаване на дееца в тази връзка. Това е учудващо, тъй като посочената законова норма изисква осъществяване на признаците на коментираното престъпление, макар и формално, водещи до изключване на негова обществена опасност или приемане на нейна явна незначителност /респективно липса на противоправност/, но не на неприсъствие на вина, предполагащо друго материално наказателноправно измерение. Не може да се отрече, че още пред въззивния съд е бил поставян този проблем, но не е намерено за нужно да се посочи дори и един аргумент в посока на неговото отхвърляне. Просто казано, ВоАС е игнорирал напълно довода. Въпреки това ВКС не намира, че отразеното води до толкова съществена липса на дължими мотиви по отговор на релевирани възражения, че да се обоснове задължителна отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. Общият прочит на мотивироката на контролирания съдебен състав довежда до извод, че не са разкрити предпоставки за приложение на разпоредбата на посочения законов текст, макар и това да не е казано по нарочен начин. Такова е отношението и на настоящата инстанция. Преценявайки отправеното лично до нея искане за реализиране на наказателната отговорност на дееца по обсъждания материалноправен законов текст именно на третираното основание, тя счита, че не са налице предпоставките за това. Изложената в подкрепа на претенцията теза,че разпоредбата на чл.9,ал.2 НК е приложима за всяко престъпление от НК е вярна. Но извън общите разсъждения по този въпрос, с които ВКС се съгласява, се настоява за приемане на явна незначителност на престъпното посегателство поради оценката на страната, че се касае за създаване на снимки с цел спомен от детството, т.е., при липса на умисъл /като форма на вината/ за извършване на процесното деяние, а не при явна незначителност на неговата обществена опасност. Отделно от това, обсъждайки искането на собствено основание, този съд не намира, че то е удовлетворяемо, предвид характера и съдържанието на конкретната деятелност и оглеждането й в светлината на цялостното престъпно поведение на касатора. 2/По престъплението по чл.143,ал.1 вр.чл.26 НК. Макар и показанията на свиделката А. да се оспорват изцяло и мотиви на защитата за това да са изразени относно престъплението по чл.159,ал.6 вр.ал.1 НК, върховният съд намира, че това възражение най-вече следва да бъде обсъдено в частта по реализиране на наказателната отговорност на подсъдимия за престъпленията, извършени спрямо жената, едно от които е обсъжданото понастоящем. Отговорът на тази инстанция е, че направеният от атакуващата страна разбор на показанията на свидетелката А. води изцяло до извод за релевиран довод за необоснованост, а не за процесуална негодност на изявленията или окачествяването им от решаващите съдилища не по съдържанието, заложено в тях. Те нито са надценени, нито са преценени изолирано и не в съответствие с останалия доказателствен материал. Казаното важи както досежно това престъпление, така и досежно другите такива, в обсъждането на които стоят изявления на тази потърпевша. Действително, част от съобщеното от нея не е намерило доказателствено потвърждение и резонно е повлякло оправдаване на дееца по конкретни дати от продължаваната престъпна деятелност. Но същевременно разминаванията са били обясними с обстоятелствата, че пострадалата депозира показания /дори и първите й такива/ при изминало известно време след извършване на престъпленията, което определя известна загуба на памет за детайлите от една страна, а от друга- предвид спецификата на отношенията между нея и подсъдимия и дълготрайната лична връзка между тях, точният спомен за подробностите се явява разбираемо омъглен. Не може да не се отбележи, че депозираното от свидетелката е било съобразено от ВоАС с данните по преценяваните и по експертен път веществени доказателства, както и с казаното от свидетелите М. /съпруг на А./ и У. /съседка/. Ето защо в тази част на изложението ВКС ще отбележи, че въззивната инстанция е изписала подробни мотии относно доказателствената обезпеченост на продължаваното престъпление по чл.143 НК и правилно е формулирала неговата престъпна същност спрямо възведените с обвинителния инструмент форми на принуда. Отговорено е и на релевираните пред ВоАС същностни възражения, заложени във въззивната жалба на подсъдимия, и допълнението към нея. 3/По престъплението по чл.149,ал.2,т.3 вр.чл.26,ал.1 НК. Съобщеното току-що важи в изключителна степен и за осъждането на дееца за извършено от него блудство при условията на продължавано престъпление спрямо негово малолетно дете. В този случай далеч не показанията на свидетелката А. се явяват решаващи. Те обаче са съобразени с кореспонденцията между нея и подсъдимия и неговите собствени заявления във връзка с изпратените специфични снимки с най-малкото му дете, преценени в контекста на приложената по делото визуално-естетико-художествена експертиза. Не може да се спори с отразения от защитата факт, че А. не е била пряк присъстващ на място свидетел на блудствените действия на дееца, но пък всеобхватният оглед на техните взаимоотношения я е накарал да направи относими към тази престъпна деятелност фактически изводи, подкрепени и от останалия доказателствен материал. Финално може да се сподели,че прочитът на мотивите към решението в обсъжданата част установява законосъобразно приложение на нормата на чл.149, ал.2,т.3 вр.чл.26,ал.1 НК, с ясно изразени доказателствени позиции и такива по материалното право. 4/ По престъплението по чл.152,ал.1,т.2 вр.чл.26,ал.1 НК. По отношение на това престъпно посегателство липсва разработване на теза по недоволство от страна на защитата, която да бъде обсъдена от този съд. Както вече бе казано, допълнението към касационната жалба представлява поредно оспорване на показанията на свидетелката А. по същество, с личен разказ за станалото, интерпретирано през разбирането на самия касатор. Затова ВКС ще заяви единствено, че ревизираната инстанция е отразила мотиви /л.67-69 от решението/, при които при липса на процедурни грешки и нарушаване на формалната логика, са изведени верни доказателствени съждения, обусловили приетата престъпна фактология, а оттам- правилното прилагане на материалния закон. ПО НАЛОЖЕНОТО НАКАЗАНИЕ: И подсъдимият, и защитата не са съгласни с наложеното наказание и едно от отправените касационни основания пред тази инстанция е по чл.348,ал.1,т.3 НПК. В такъв смисъл ВКС разчита принципното оплакване в личната жалба на касатора, че присъдите са несправедливи- явната несправедливост, както е ясно от процесуалния закон, се отнася до наказанието. Развиване на въпроса в такава посока се наблюдава в допълненията към жалбата, изготвени от Ж. и неговия защитник. Що се касае до отправеното искане за отмяна на приложената разпоредба на чл.24 НК, макар и то да покрива оплакване за нарушение на материалния закон /както правилно е възведено в допълнението към жалбата, изготвено от защитника и в неговата позиция в открито заседание пред ВКС/, доколкото е относимо към дълготрайността на наложеното наказание лишаване от свобода, ще бъде обсъдено в настоящата част на изложението. Тази инстанция не може да не се солидаризира със становището на жалбоподателя и неговия адвокат, че мотивите на контролираната инстанция са, образно казано, словесно лошо оповестени в третираната част. Те са безкрайно пестеливи. Освен това твърде нехайно е подходено към мотивировката с оглед преценката на въззивния съд като инстанция, която следва да даде отговор на всички важими въпроси по правилността на атакувания съдебен акт. Въпреки заявеното може да се счете, че решението в тази част е вместимо в стандарта за годен за разглеждане съдебен акт, доколкото поначало става ясна тезата на ВоАС досежно дължимото за налагане на подсъдимия наказание, отнесена към ревизираната от него присъда и аргументите по последната в тази връзка. В крайна сметка, макар и обсъждането да е единно за всички престъпни посегателства, е видно, че като смекчаващи обстоятелства са взети предвид чистото съдебно минало на дееца към момента на извършване на деянието и добрите характеристични данни за него, а като отегчаващи- проявената престъпна упоритост и изключително грубото и цинично поведение към свидетелката А.. Това впрочем /л.286 лице, 4 абзац от първоинстанционното дело/ е прието от СлВС не по отношение на приложението на чл.24 НК, както е отразил ВоАС в своите мотиви, а по отношение на определяне на отделните дължими наказания на плоскостта на чл.54 НК. Що се касае до увеличаване на отмереното общо най-тежко наказание лишаване от свобода при условията на чл.24 НК, то първата инстанция е отчела извършването на множество различни деяния срещу личността и неприкосновеността на малолетното дета на касатора от една страна, а от друга-е решила, че тези деяния се характеризират с цинизъм, бруталност и настойчивост за постигане на престъпната цел /л.286 гръб,абз.2/. ВоАС е разяснил становището си за законосъобразно прилагане на правилата по индивидуализиране на наказанията и експлоатиране на разпоредбата на чл.24 НК в тази част и може да се счете, че се е солидаризирал с казаното от СлВС. По принцип това е правилно и според ВКС. Пред последния е поставен акцент върху неотчитане на доказаната грижовност на Ж. като родител, критичното му отношение към стореното и добросъвестното му поведение в наказателния процес, откъдето се извежда твърдение за неправилна преценка на дълготрайността на наказанието, предвид заложените в чл.36 НК цели на наказанието. Дори и да би се съгласил с казаното /макар и това човек да е добър родител и да не пречи на развитието на водения срещу него наказателен процес да се дължи по правило/, този съд не намира, че то следва да доведе на собствено основание до намаляване на наложените наказания лишаване от свобода за извършване на отделните престъпни посегателства, с оглед крайното им оразмеряване. Да не говорим, че в случая не може да се претендира критично отношение към стореното, след като според застъпената линия на защита касаторът отрича извършването на кое да е от инкриминираните му престъпления. Единствената корекция, която по мнение на ВКС се дължи в обсъжданата насока, касае повторното приложение на правилото на чл.24 НК с увеличение с четири месеца, след кумулиране на наложеното по настоящото производство общо наказание лишаване от свобода, увеличено вече с осем месеца, с наказанията по Н.О.Х.Д.29/20 г.и Н.О.Х.Д.14/21 г.все по описа на СлВС, и определяне на общо наказание по всички тях в размер на четири години и осем месеца и глоба от 1000 лв. За да обоснове становището си, СлВС е посочил същите предпоставки като описаните по-горе за първото приложение на чл.24 НК /л.287, абз.1/. ВоАС от своя страна не е изложил никакви собствени съждения,а безкритично се е съгласил с приетото. Той не е счел за нужно да постави на обсъждане възраженията на подсъдимия и защитата в тази насока, по какъвто начин имплицитно е разкрил позицията си за несъстоятелност на аргументацията. Що се касае до ВКС, предвид изложеното относно повтарящата се мотивировка, без някакви съществени допълнителни аргументи, се съзира основателност на претенцията по касационната жалба за отмяна на второто приложение на чл.24 НК. Такова не се дължи за първото увеличаване на наказанието, за което, както бе прието, има основание. В този смисъл, предвид реално намаляване на наложеното наказание лишаване от свобода, решението на ревизирания съд следва да бъде изменено относно потвърдената обсъждана част на първоинстанционната присъда. КОНСТАТИРАНИ ОСОБЕНОСТИ НА РЕШЕНИЕТО НА ВоАС: Поначало, както и бе описано по-горе, въззивната инстанция се е справила процедурно успешно с преценката на годно събраните по делото доказателствени материали, извеждане на фактологията и приложението на материалното право. Не точно такъв е подходът по отношение на налагане на дължимите наказания и по този въпрос ВКС взе отношение. И въпреки че приема,че атакуваният съдебен акт не страда от пороци, относими към съществени процесуални нарушения, изискващи негова цялостна отмяна, не може да не обърне внимание на следните съзрени неблагоприятни обстоятелства: Първо, видно от протокола от проведено на 09.05.22 г. открито заседание, съдебният състав се е състоял от съдиите Свилен Александров като председател, Петьо Петков и Лидия Евлогиева като членове /военните чинове нямат значение за същината на набелязания проблем/. Тогава е обявено, че произнасянето ще бъде направено в законния срок по чл.340 НПК, за което страните ще бъдат уведомени писмено. Същевременно, в постановеното на 05.07.22 г.решение по процесното дело, съдебният състав е изписан в ред: съдия Лидия Евлогиева като председател, Свилен Александров и Петьо Петков като членове. Няма съмнение,че не може да се говори за незаконен състав, тъй като персоналният такъв е същият като участвалия в разглеждане на делото в открито съдебно заседание. Но все пак промяната на реда е очевидна и се отнася както до промяна на старшинството, така и до промяна на председателя на съдебния състав. ВКС няма да се задълбочава в неправилността на реализираното от ВоАС поведение. Само желае да отбележи, че дали от момента на приключване на съответното въззивно последно за делото открито заседание до момента на реално постановяване на съответния съдебен акт по реда на чл.340 НПК, е станала някаква промяна в старшинството поради поемане на някой от членовете на административен пост в рамките на съответната съдебна институция /това е станало в процесното дело и ВКС има служебно познание по въпроса/, няма никакво значение за обявеното вече за решаване дело. Финализирането му, що са касае до състава и реда по него с оглед старшинството вече е настъпило. Решението по делото оттук насетне, както би станало и е най-видимо при оповестена присъда /по логиката на ВоАС, ако след депозиране на последната дума на подсъдимия и оттегляне на състава за разисквания по произнасяне на присъдата, което е допустимо да е отложено във времето, някой член бъде избран за административен ръководител, би следвало да се подходи по начина, реализиран в настоящото производство/, се постановява от съдебен състав, какъвто той е бил в последното приключващо производството открито заседание. Защото съдът се е оттеглил за произнасяне, в хода на което решаването на казуса се взима в този му състав, подреден по старшинство към този момент. Останалото е просто оповестяване на съдебния акт с неговите мотиви, което няма пречка да бъде сторено и незабавно, независимо дали става дума за присъда или решение. Самият прочит на началото на въззивното решение установява абсурдността на стореното. Понастоящем според ВоАС в публичното заседание на 09.05.22 г. съдебният състав е бил: председател Лидия Евлогиева и членове Свилен Александров и Петьо Петков. Това повече от явно не отговаря на обективната действителност. Предвид обаче направеното вече заявление,че в крайна сметка иде реч за един и същи персонален състав, този съд посочи позицията си дотук само с цел избягване на подобни неблагополучия,дължащи се на неправилно тълкуване на устройствен закон, в контекста на НПК. Второ, все с такава цел е необходимо да се отбележи, че в края на въззивното решение изрично е отбелязано, че по делото не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Това общо изявление може да е вярно, но все пак въззивната инстанция като проверяваща изцяло правилността на атакувания пред нея съдебен акт е следвало да вземе отношение по пороци, дължими за констатиране, допуснати от проверявания съд, и да реагира адекватно. Най-същественият по мнение на настоящата инстанция проблем, който не рефлектира същностно върху общата преценка за законосъобразността на обжалваното въззивно решение, касае следното: Видно от присъдата, след като СлВС е наложил наказание по всяко отделно престъпление, вменено в престъпната деятелност на обвинителния инструмент по процесното дело, се е произнасял отделно един път с прилагане разпоредбата на чл.66 НК, и три пъти определяйки общ режим на наложеното наказание лишаване от свобода. След това е приложил разпоредбата на чл.23 НК и наново се е произнесъл по начина на изтърпяване на определеното общо наказание. И най-простият прочит на разпоредбата на чл.301, ал.1 НПК установява, че законът изисква след обмисляне на намереното за налично престъпно деяние и неговата квалификация, да се прецени какво наказание да се определи в случаите на чл.23 НК, и едва след това да се реши как да се изтърпява наказанието- т.3, т.5 и т.6 от цитираната разпоредба. Така че отделното произнасяне по всяко наложено по вменената по това дело престъпна деятелност наказание по неговото изтърпяване е незаконосъобразно. Казаното важи и за отделното произнасяне по режимите и с оглед приложението на чл.24 и 25 НК. В крайна сметка е постановено за изтърпяване едно общо наказание, което увеличено по чл.24 НК, става по-продължително. То обаче остава единно и в съобразие с това трябва да се определи начинът на изтърпяването му. Без да затъва в подробности, този съд ще отбележи, че към момента на постановяване на първоинстанционната присъда съдът не е бил задължен за определя вид на затворническото заведение, в което подсъдимият следва да изтърпява наказание. Към 26.11.21 г.процесуалният закон е бил претърпял промяна в тази насока. Трето, все в контекста на дължимата за въззивна инстанция служебна проверка, трябва да се отбележи видимото обстоятелство при воденото от първоинстанциониня съд разглеждане на делото, че е пристъпвано към прочит на депозирани на досъдебното производство показания на свидетели поради липса на спомен или констатирани съществени противоречия между казаното тогава и заявеното пред съда, директно при прилагане разпоредбата на чл.281,ал.4 НПК, без страните да са били приканвани да вземат отношение по силата на нормата на ал.5 на цитирания законов текст. Няма и данни да им е разясняван смисълът на разпоредбите на чл.281,ал.7 и ал.8 НПК, чието съдържание е относимо към третирания прочит. Това не е толкова същностен порок, водещ до извод за задължителна отмяна на първоинстанционната присъда или необходимост от заместване на действията на СлВС от ВоАС, най малко защото по съдебните протоколи не личи някой легитимиран субект да е бил лишен от възможност да се противопостави на огласяване показанията на свидетели, дадени пред орган на досъдебното производство, чрез изричен отказ да се констатира негово несъгласие. Въпреки това тази инстанция намира за нужно да обърне внимание на въззивния съд относно задълженията му да се произнася по правилността на атакувания пред него акт /което включва и процедурния път, извървян до неговото постановяване/ и без да бъде сезиран по изричен начин за определени обстоятелства- чл.313 НПК. ПО ВЕЩЕСТВЕНИТЕ ДОКАЗАТЕЛСТВА: В допълнението към касационната жалба на подсъдимия, депозирано в съдебно заседание пред ВКС, се претендира произнасяне по веществени доказателства- мобилен преносим компютър LENOVO без номер и мобилен преносим компютър LENOVO G50-45 с №PF048HMT, чието унищожение е постановено с присъдата на СлВС. Твърди се, че поне единият от тях не принадлежи на подсъдимия и в тази връзка се представят директно пред настоящата инстанция документи. Няма съмнение, че изясняването на въпроса за собствеността изисква доказателствено обезпечаване и неговото разрешаване не може да бъде реализирано за първи път от съда по правото, какъвто е ВКС. Същевременно от една страна е видно, че в допълнението към въззивната жалба /л.29 гръб от делото/ подсъдимият е поставял обсъждания проблем пред ВоАС, който го е пренебрегнал напълно като несъществуващ. Това е равностойно на липса на мотиви в обсъжданата част, още повече, че разискване по него липсва и от първостепенния съд. От друга страна се лансира теза за собственост на веществено доказателство на трето лице. Ако действително е така, което е въпрос на доказателствено изследване, то тогава несъмнено може да се заяви,че такова лице никога не е имало възможност да отстоява правото си по актуалното наказателно производство. Унищожението на негова вещ- веществено доказателство, което е постановено да бъде сторено след влизане на присъдата в сила, безспорно би се отразило негативно върху правната му сфера, ако то не е съгласно с него. Това, предвид всеизвестната практика на ЕСдПЧ и СЕС, не може да бъде допуснато. Ето защо ВКС намира,че в частта, в която с въззивното решение е потвърдена първоинстанционната присъда относно посочените компютри /не бива този съд да извежда като крайно заключение точно за кой от тях подсъдимият твърди, че е чужд/ следва да бъде отменено и делото-да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на ВоАС /въпрос, който може да бъде решен отделно от ангажираната наказателна отговорност, както указва нормата на чл.306,ал.1,т.4,пр.1 НПК/. Тогава претендираните от подсъдимия обстоятелства ще бъдат поставени на доказателствена основа от съд по същество. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.2,т.1 вр.ал.1,т.4 вр.чл.348,ал.2 вр.ал.1 НПК; чл.354,ал.3,т.2 вр.ал.1,т.5,пр.2 НПК и чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение №15/05.07.22 г., постановено от Военно-апелативния съд по В.Н.О.Х.Д.18/22 г.в частта, в която е потвърдена присъда №4/26.11.21 г., постановена от Военен съд-Сливен по Н.О.Х.Д.33/22 г. относно: приложението на чл.24 НК, с което след прилагане на чл.25 НК така определеното общо наказание четири години и осем месеца е увеличено с четири месеца; по произнасянето по веществените доказателства мобилен преносим компютър LENOVO без номер и мобилен преносим компютър LENOVO G50-45 с №PF048HMT, както следва: ОТМЕНЯВА приложението на чл.24 НК, с което след прилагане на чл.25 НК така определеното общо наказание четири години и осем месеца е увеличено с четири месеца. ОТМЕНЯВА произнасянето по веществените доказателства мобилен преносим компютър LENOVO без номер и мобилен преносим компютър LENOVO G50-45 с №PF048HMT, като в тази част ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/