16
Р Е Ш Е Н И Е
№ 84
гр.София , 05 юли 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети април две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА
МИЛЕНА ПАНЕВА
при участието на секретаря Илияна Петкова
и прокурора от ВКП Стелияна Атанасова
след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 277/2018 г. и , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по касационни жалби от адв. Ч., защитник на подсъдимия Д. В. Т., лично от подсъдимия Д. Т., чрез защитника му адв.П. и от частните обвинители К. С. Ж., чрез повереника му адв.Д. и Л. И. Ж., чрез повереника й адв.Б., срещу решение №7 от 15.01.2018 г., постановено по внохд №551/2017 г. по описа на Апелативен съд- гр.Пловдив.
В жалбата на адв.Д. се твърди, че постановеното от Пловдивския апелативен съд решение и присъдата на ОС- Пазарджик са незаконосъобразни и неправилни, постановени при нарушение на закона, при непълнота на доказателствата, както и при съществени нарушения на процесуалните правила, а отмяната на чл.66 от въззивния съд е довела до явна несправедливост на наложеното наказание. Посочва се, че апелативния съд не е събрал доказателства, чрез които да провери обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите, като извършеният от него анализ е бил насочен към оборване тезата на защитата и твърденията на подсъдимия. Отправя се укор и за това ,че АС-Пловдив неоснователно не е уважил искането за установяване наличието на „син камион“ и неговия водач и съответно съпричастността му към процесното ПТП, за назначаването на повторна експертиза относно скоростта на движение на камиона, управляван от подсъдимия, доколкото защитата е оспорила изводите на първоначалната експертиза в тази насока, както и повторна химическа експертиза. Според защитата по този начин възивният съд е лишил подсъдимия от правото на справедлив процес, от една страна, а от друга- е изразил предубеденост относно виновността на Т.. Оплакването за допуснато нарушение на материалния закон се свързва с отказа на съда да приложи привилегирования състав на чл.343а от НК, независимо от наличието на свидетелки показания /св.Г./за оказана помощ на пострадалите от страна на подсъдимия, както и в неправилното осъждане на подсъдимия за това, че е нарушил правилото за неспазване на дистанция. Касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК, се аргументира с неправилност в оценката на съда относно съдимостта на подсъдимия, относно издадените НП, както и във връзка с евентуалното съпричиняване на резултата от удареното МПС. Моли се в условията на алтернативност делото да бъде върнато за ново разглеждане; подсъдимият да бъде оправдан; да бъде преквалифицирано престъплението в такова по чл.343а б.“г“ от НК и да бъде наложено наказание над минимума на предвиденото в закона, чието изтърпяване да бъде отложено с подходящ изпитателен срок, като подсъдимият бъде оправдан за извършено нарушение на чл.23 от ЗДвП; да бъде изменено въззивното решение с приложение на чл.66 ал.1 от НК за срок от пет години.
В касационната жалба, подадена лично от подсъдимия се релевират всички касационни основания по чл.348 от НПК. Оплакването за нарушение на материалния закон се свързва с неприлагането от страна на съдилищата на привилегирования състав по чл.343а от НК и неоправдаването му за нарушение на чл.23 от ЗДвП. Твърди се, че подсъдимият не е допуснал и нарушение на чл.21 ал.1 от ЗДвП, тъй като между превишената скорост и настъпилото произшествие няма причинна връзка. Изразеното недоволство по чл.348 ал.1 т.2 от НПК се аргументира с несъответствие между фактическата обстановка, описана в обвинителния акт и правната квалификация в диспозитивната му част, което е лишило подсъдимия от възможността да разбере обвинението и затруднило защитата му, в неизясняване на съществени за правилното решаване на делото въпроси, както и в немотивиране на въззивното решение относно отмяна на приложението на чл.66 ал.1 от НК. Изложени са съображения и относно необходимостта от прилагане на института на условното осъждане. Моли се да бъде отменено въззивното решение и делото върнато за ново разглеждане, алтернативно- решението да бъде изменено и подсъдимият оправдан по правната квалификация, за която му е повдигнато обвинение, или наказанието намалено по размер с приложение на чл.66 от НК.
В жалбата на частните обвинители се изразява недоволство от размера на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода, като се твърди, че решението в тази част е постановено в нарушение на материалния закон, а наложеното наказание се явява явно несправедливо. Посочва се, че при постановяване на съдебния си акт, въззивният съд не се е съобразил с разпоредбите на чл.36 и чл.54 от НК, защото неправилно са били отчетени като смекчаващи отговорността обстоятелства възрастта на подсъдимия /....години, която не е пределна/ и трудовата му ангажираност. Твърди се, че влошеното здравословно състояние на Т. не е установено с категоричност, тъй като не е била назначена експертиза, която да даде заключение за това, дали ефективното изтърпяване на наказанието лишаване от свобода е съвместимо с неговия здравословен статус. Същевременно се акцентира, че подсъдимият е недисциплиниран водач на МПС, който в хода на процеса демонстрира пълна липса на съжаление и разкаяние за извършеното, обстоятелства, характеризиращи го като личност с висока степен на обществена опасност, относно която е необходимо налагане на наказание, по-тежко от определеното от решаващите съдебни инстанции, за постигане на целите по чл.36 от НК. Моли се да бъде отменено атакуваното решение и делото върнато на АС-Пловдив.
В хода по същество на делото пред Върховния касационен съд, повереникът на частния обвинител Л. Ж., адв.Б. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и моли да бъде уважена, а по отношение жалбата на подсъдимия изразява становище за нейната неоснователност. Счита, че при управлението на процесното МПС, подсъдимият Т. е допуснал нарушение на правилото на чл.21 от ЗДвП, което е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, че няма доказателства за оказана от негова страна помощ на пострадалите, както и ,че наказанието е явно несправедливо, но не защото е завишено, а поради необоснованото му занижаване.
Повереникът на частния обвинител К. Ж., адв Д. се присъединява към казаното от адв.Б., като акцентира на това,че данни за оказване помощ на пострадалите се съдържат единствено в обясненията на подсъдимия, които обаче са опровергани от останалите гласни доказателствени източници.
Защитниците на подсъдимия Т., адв.Ч. и адв.П. поддържат касационната жалба с наведените в нея касационни основания и съответните искания. На първо място защитата твърди, че съдът не е изпълнил задължението си за разкриване на обективната истина, като не е направил необходимото за издирване на т.н. „син камион“, с оглед извършване на допълнителна химическа експертиза и не е установил действителната скорост на движение на превозното средство, управлявано от подсъдимия Т., не само с цел проверка на обясненията му, а и доколко извършеното от него представлява престъпление. Навежда се оплакване и за неправилен отказ от страна на съда по отношение направени искания за събиране на доказателства. На следващо място се оспорва достоверността на записванията върху тахошайбата, поради липса на данни за изправността й. Нарушението на материалния закон се извежда от неправилното приложение на запълващите норми от ЗДвП, като в тази насока са изложени подробни аргументи. Твърди се, че неправилната правна квалификация е довела до нарушаване правото на защита, защото е преградила възможността делото да се разгледа по друг процесуален ред. Изложени са и редица съображения относно искането им за приложение на чл.66 от НК.
Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбите и предлага същите да бъдат оставени без уважение. Завява, че решаващият съд мотивирано се е произнесъл по всяко едно доказателствено искане на защитата, като е посочил аргументи защо приема част от тях за неоснователни. Посочва, че въззивният съд е изложил подробни съображения относно отмяната на условното осъждане. В заключение намира решението за законосъобразно и моли да бъде потвърдено.
В последната си дума подсъдимият Д. В. Т. изказва съжаление за случилото се и моли да бъде уважена неговата жалба.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационните жалби, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:
С присъда №47 от 13.09.2017 г.,постановена по нохд №35/2017 г., Пазарджишки окръжен съд е признал подсъдимия Д. В. Т. за виновен в това, че на 12.07.2016 г. на км.72+300 на АМ „Т.“, при управление на МПС- товарна система- влекач /марка/ с рег. [рег.номер на МПС] и прикачено към него полуремарке „В.“ с рег. [рег.номер на МПС] , е нарушил правилата за движение по пътищата-чл.21 ал.1 и чл.23 ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на едно лице и телесна повреда на едно лице, а именно смърт на С. Й. Ж. и средна телесна повреда на К. С. Ж., поради което и на основание чл.343 ал.4 във вр.с ал.3 б.“б“ пр.1 във вр.с чл.343 ал.1 „б“ и „в“ във вр.с чл.342 и чл.54 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил на основание чл.66 ал.1 за срок от пет години.
На основание чл.343г от НК подсъдимият Т. е лишен от право да управлява МПС за срок от шест години.Възложена е възпитателна работа с подсъдимия на Наблюдателната комисия при Общината гр.С.З..
С присъдата съдът се е разпоредил с веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия Т. направените по делото разноски.
По протест на ОП- Пазарджик и жалба на частните обвинители и на подсъдимия, пред Апелативен съд-гр.Пловдив е било образувано внохд 551/2017 г., приключило с решение №7 от 15.01.2018 г., с което първоинстанционната присъда е била изменена в наказателната й част , като приложението на чл.66 ал.1 от НК е било отменено и на основание чл.57 ал.1 т.3 от ЗИНЗС е бил постановен първоначален „общ“ режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в размер на три години. В останалата част присъдата е била потвърдена.
По оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения
На първо място следва да се отбележи, че неправилността и необосноваността на съдебния акт, както и постановяването му при непълнота на доказателствата, не представляват касационни основания по смисъла на чл.348 ал.1 от НПК, в която разпоредба те са дефинитивно определени. Правилността на невлязлата в сила присъда е предмет на въззивната проверка съгласно чл.313 от НПК. Част от нея включва и контрола за съответствие между възприетите от първата инстанция фактически обстоятелства и събраните по делото доказателства, т.е за обоснованост на присъдата. И това е така, тъй като въззивната инстанция е втора по ред инстанция по фактите, като тя може да събира доказателства и да установява нови фактически положения. За разлика от въззивното производство, в настоящето производство основанието „необоснованост“, не може да бъде предмет на проверка и произнасяне, защото касационната инстанция е инстанция по правото, а не по фактите. Върховният касационен съд не може да приема нови фактически положения, освен в хипотезата на чл.354 ал.5 изр.2 от НПК, а извършвания от него контрол е в рамките на установените от решаващите съдилища факти.
На следващо място, в правомощията на касационната инстанция е да провери дали са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, свързани със събирането и оценката на доказателствата, начина на формиране на вътрешното убеждение на контролирания съд и правилното приложение на закона в рамките на установените фактически положения. По настоящето дело не се констатират такива съществени нарушения на процесуалните правила във връзка с доказателствената дейност на апелативния съд, които да поставят под съмнение правилността на формиране на вътрешното му убеждение при изпълнение на задълженията за всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото. Решаващият съд е проявил процесуална активност за установяване на обективната истина, като е събрал и проверил по реда на НПК относимите и необходими доказателства. Той би допуснал съществено процесуално нарушение само, ако след отхвърляне на доказателствени искания са останали неизяснени факти, имащи съществено значение за правилното решаване на делото. В този смисъл отправения упрек за неоснователно отхвърляне на исканията на защитата за събиране на доказателства, не може да бъде възприет като основателен. От една страна, редица доказателствени искания на защитата са били уважени, а по отношение на отхвърлените, съдът е постановил мотивирани определения, в които е посочил аргументите си за своето решение. Дискреция на решаващите съдилища е преценката досежно основателността на направените от страните искания за събиране на доказателства, като изискуемия се стандарт е те да не се отхвърлят немотивирано и отхвърлянето им да не води до неизясняване на делото, който стандарт по настоящето дело не е бил нарушен. Тезата на защитата, очертана от обясненията на подсъдимия и показанията на неговата дъщеря, разпитана в качеството на свидетел, за евентуално участие в ПТП-то на т.н. „син камион“, е била предмет на внимателна преценка от страна на апелативния съд, като извършеният от него анализ на съвкупността от доказателствени източници правилно му е позволила да изключи лансираната версия, че причинител на инцидента е било друго неустановено по делото превозно средство.
Конекситетът между гласните доказателствени средства- показанията на свидетелите очевидци Д. и Г., които са свидетелствали за едномоментно настъпили факти- преминаването на товарния автомобил на подсъдимия пред композицията, управлявана от св.Д., навлизането му в аварийната лента, напускането на очертанията на магистралата и установяването му в тревната площ, от една страна, ударът в задната част на товарния автомобил на св.Г.- от друга страна, и установяването в аварийната лента на л.а. „М.“ със смачкано купе от предната и задна страна -от трета, и заключенията на трасологическата и физико- химическа експертиза, според които наслоявания от боята /синя на цвят/ на процесния камион върху задната част на автомобила на пострадалите и върху камиона –наслоявания от боята на автомобила /черна на цвят/, правилно са позволили на съда да изключи версията на защитата за това, че произшествието, в резултат на което е настъпил вредоносния резултат е причинено от друг камион, а не от този на подсъдимия Т.. Косвено, в подкрепа на фактическия извод на съда, че именно товарният автомобил на подсъдимия е причинил удара отзад на л.а. „М.“ са и показанията на полицейските служители- О. и Д., които непосредствено след инцидента са се придвижили в аварийната лента, за да стигнат до мястото, където той е бил настъпил, и не са констатирали наличието на друг товарен автомобил в тази пътна лента, както и категоричното им изявление за вида на превозните средства - участници в ПТП-то, сред които липсва т.н. „син камион“. Не може да бъде подминато и съдържанието на проведен разговор на тел.112, в който е отразено, че именно камион, преминал през процесния автомобил, впоследствие се е оказал в дерето. Независимо, че св.Т. в показанията си се опитва да внуши, че автомобилът на пострадалите е бил ударен от „син камион“, дори направените от нея снимки, за които тя свидетелства, не могат да удостоверят това, доколкото самата свидетелка твърди, че първата снимка, на която е фиксиран коментирания камион е от 15,42 часа, т.е около три часа след произшествието. Защитата заявява, че на фотосите в албума към протокола за оглед на местопроизшествие се наблюдава такъв „син камион“, но в тази насока следва да се отбележи, че това следствено действие е проведено в рамките на 4 часа- от 14.30 до 18.30 часа, което на базата на останалите обсъдени по-горе доказателства, не доказва участието му в произшествието. С оглед на изложеното, отказът на съда да уважи искането за установяване на „синия камион“ не е резултат от произволно усмотрение на съда, а е мотивирано от събраните материали по делото и тяхната вярна оценка, направена съобразно действителното им съдържание. В заключение, съдът не е действал пристрастно, постановявайки отказ да бъдат събрани определени доказателства, и в този смисъл оплакването за нарушение на справедливостта на процеса, поради пристрастност на решаващия орган, е неоснователно.
Не се констатира неправилност и по отношение на отказа на съда да назначи повторна КМАТЕ относно скоростта на движение на товарния автомобил, управляван от подсъдимия, както и повторна физико-химическа експертиза. Съгласно чл.153 от НПК повторна експертиза се назначава, когато експертното заключение не е обосновано и възникват съмнения за неговата правилност. В конкретния случай, подобен извод е незащитим, тъй като скоростта на движение на превозното средство е изчислена съобразно най-надеждния метод, а именно записа, отразен върху тахошайбата от тахографа на товарната система, като установената скорост е проверена от вещите лица и чрез други обективни методи- изчисления на база на деформациите, налични по превозните средства, участвали в произшествието, уврежданията по пострадалите и местоположението на товарния автомобил след удара. Съобразявайки теглото на товара в Д.-а и четирикратното погасяване на кинетичната енергия- в резултат на удара в камион „С.“, ударът в джип „М.“, последващия удар в предпазната мантинела и последния удар- в напоителния канал, където товарния автомобил е спрял, вещите лица са изчислили, че скоростта на движение на процесното МПС е била над 90 км/час. В противен случай, ако товарния автомобил се е движел със скорост по-ниска или около 90км/ час, същият не би могъл да преодолее предпазната мантинела, тъй като кинетичната енергия би се погасила само при две от пластичните деформации, което от своя страна изключва достигането на влекача до мястото, в което реално е бил намерен. В писменото заключение, експертите са посочили научните методи и формули, които са приложили и добросъвестно са отразили използваната техническа литература, а в съдебно заседание убедително са защитили заключението си. В подкрепа на изводите за скорост на движение на товарния автомобил на подсъдимия Т. 120-125 км/час, са и показания на водача на т.а. „С.“- св.Д., който по обясними причини не би могъл да посочи конкретната й величина, но я е характеризирал като „голяма скорост“. Що се отнася до достоверността на записванията върху тахошайбата е необходимо да се посочи следното: освен, че тахографите са устройства, които подлежат на периодичен метрологичен контрол, съгласно „Наредба № 12 от 5 януари 2007 г. за изискванията за задължителна употреба на контролните уреди за регистриране на данните за движението на автомобилите и работата на екипажите, както и функционалните и техническите изисквания към тях“, от направените записвания върху конкретната тахошайба може да се изведе заключение, че същите са били достоверни, защото са разчетени отразявания, които напълно отговарят на обективно случили се събития от действителността-а именно: няколкото удара между товарната композиция с други материални обекти, както и часа на преустановяване на движението на превозното средство, съвпадащ с времето на подадените сигнали на тел.112 от различни лица по повод произшествието.
Допълващите се изводи на трасологическата и физико-химическата експертиза и устните разяснения на вещото лице, изготвило последното заключение, не поставят под съмнение обосноваността на направените изводи. В мотивите към определението си, с което е отказано назначаването на повторна физико-химическа експертиза и в решението си /стр.19 и 20 от решението/, АС-Пловдив подробно е аргументирал липсата на необходимост от изготвянето на повторно заключение, която е обосновал не само с пълноценността на изслушаното и приетото заключение, но и със съответствието му с останалите автотехнически експертизи.
Проверката на касационната инстанция на оплакването за липса на мотиви относно наказанието и по-конкретно досежно отмяната на разпоредбата на чл.66 от НК, установява неоснователност на същото. Подробни аргументи апелативния съд е изложил на л.29 и 30 от съдебното решение.
Неоснователно е и възражението за наличието на пороци в обвинителния акт. Прочитът му сочи, че неговото съдържание отговаря на изискванията на чл.246 от НПК. В процесуалния документ прокуратурата подробно е описала всички релевантни за инкриминираното престъпление факти, на които е дала правна оценка. Дали преценката на прокуратурата за запълващите бланкетната норма на чл.343 от НК разпоредби от специалния Закон за движение по пътищата, които тя твърди да са нарушени от подсъдимият при осъществяването на транспортното произшествие, е вярна, е въпрос по съществото на делото и се разрешава от съда. ВКС не намира основателност в твърдението, че несъответствието между фактите и правото, отразени в обвинителния акт, е станало причина подсъдимият да не поиска провеждане на някоя от диференцираните процедури. И това е така, тъй като процедурата по глава 29 от НПК е неприложима, когато с престъплението е причинена смърт, а по отношение на процедурата по глава 27 от НПК - не е съществувала каквато и да е било пречка, тъй като в хипотезата на чл.371 т.1, не се провежда разпит на всички или някои свидетели и вещи лица при съгласие на страните, а по чл.371 т.2, подсъдимият признава единствено фактите по обвинителния акт.
По оплакването за допуснати нарушения на материалния закон
Приетите от апелативния съд фактически констатации обосновават извод, че подсъдимият Т. не е допуснал нарушение на правилото на чл.23 ал.1 от ЗДвП. Съгласно ТР №12/1983 г. на ОСНК, „когато две моторни превозни средства се движат по една и съща лента едно след друго, трябва да се спазва такава дистанция, при която водачът на движещото се отзад превозно средство при всяко положение да е в състояние да избегне удар в движещото се отпред, в случай на намаляване на скоростта му или при внезапно спиране. Водачът на МПС нарушава правилото на чл.124 от ППЗДвП /отм., сега чл.75 ал.1 от ППЗДвП/, когато в резултат на скъсяване на дистанцията между движещите се едно след друго, в една и съща лента за движение превозни средства, се получи удар или пък от принудителното отклонение наляво или надясно настъпи произшествието“. При всички случай безопасната дистанция не може да бъде по-малка от величината на опасната зона за спиране /Р №234/1988 г. по н.д. №241/88 г. на ВС/.
В конкретния случай, на автомагистрала „Т.“, за посоката на движение на товарния автомобил, управляван от подсъдимия, са били образувани колони от МПС-та и в трите ленти, които ту са спирали, ту бавно са се придвижвали, с цел преминаването им в най-лявата лента, към която е било отклонено движението, поради настъпило произшествие около бензиностанция О. с товарна композиция. Тази т.н. „тапа“ е могла да бъде забелязана от много голямо разстояние, както поради благоприятните атмосферни условия, така и поради характеристиките на пътя. Впрочем колоните с бавно движещите се автомобили са били възприети от голямо разстояние и от подсъдимия, съгласно неговите обяснения. Още в разпита си на досъдебното производство, надлежно приобщен към доказателствената съвкупност, подсъдимият е заявил „по време на изкачването в далечината забелязах множество коли, които се движеха бавно“. Наличието на множество коли и ниската величина на тяхната скорост е задължавала подсъдимия още в този момент да предприеме такова намаляване на скоростта на движение на товарната композиция, така че безпрепятствено да спре зад последния автомобил. Към този момент последното превозно средство е било на разстояние, значително по-голямо от безопасната дистанция, която при скорост 120 км/час е 60 м., съгласно заключението на КМАТЕ, което означава, че подсъдимият е управлявал превозното средство на безопасна дистанция, която му е позволявала да избегне произшествието, стига да е реагирал своевременно. Съвкупността от обстоятелства- 1. автомобилът на подсъдимия не е бил част от колоната на бавно движещите се автомобили; 2. наличието на голямо разстояние /по-голямо от 60 метра/ от момента ,в който Т. е могъл я да възприеме ; 3. движещите се пред него превозни средства не са намалили скоростта, нито пък рязко са спряли /те са се придвижвали с ниска скорост, като на моменти са спирали ,след това са подновявали движението си, което обаче не е било неочаквано ,нито внезапно / обосновават заключение, че деецът не допуснал нарушение на чл.23 ал.1 от ЗДП. С оглед на посоченото, принудителното му отклонение в дясно, не е резултат от липсата на безопасна дистанция, а от движението му с неразрешена скорост, която съгласно трайната съдебна практика винаги е и несъобразена. Както беше посочено и по-горе, подсъдимият е управлявал товарната композиция със скорост 120-125 км/час, при разрешена от закона 100 км/час, и ако същият беше предприел намаляването й своевременно- още в момента, в които е могъл да възприеме колоната с бавно движещи се автомобили, произшествието не би настъпило. Ето защо, нарушението, което подсъдимият Т. е допуснал и което е в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат е по чл.21 ал.1 от ЗДвП.
Претенцията на защитата на подсъдимия за преквалификация на престъплението по по-леко наказуемия състав, а именно по чл.343а от НК , не може да бъде удовлетворена. В тази насока, въззивната инстанция двукратно в мотивите на решението си подробно е анализирала гласните доказателствени материали и е достигнала до верния извод, че не се установява по несъмнен начин оказана помощ на пострадалите от страна на подсъдимия. В жалбата и в пледоарията на защитника се акцентира на показанията на св.Г., като верифициращи твърденията на подсъдимия за оказана помощ. Внимателният прочит на заявеното от свидетеля не потвърждава с необходимата убедителност тезата на Д. Т.. И това е така, тъй като информацията, предоставена от свидетеля е в значителна степен противоречива- от една страна свидетелят е заявил, че след като самият той е извадил три щанги, „тогава и подсъдимия се включи в изваждането на пострадалите“, а от друга- „не мога да кажа точно какви конкретни действия е извършвал подсъдимия. Подсъдимият беше до смачкания автомобил….Не съм видял подсъдимия да е бил с някакъв инструмент. Беше до автомобила“. От тези показания следва единствено, че в определен момент подсъдимият е бил до автомобила на пострадалите, но по отношение на оказването на помощ, информацията, предоставена от Р. Г. следва да се характеризира като несигурна и колеблива. Показанията на последния са в дисхармония и с обясненията на подсъдимия, в които Т. твърди, че голямата щанга, с която са отворили предната лява врата е била донесена от него, като до този момент са правени опити за отваряне на вратата с една малка щанга. Анализът и на останалите доказателства също не води до извод за оказана помощ на пострадалите от подсъдимия. Точно обратното, съгласно показанията на св.Д., по времето, когато присъстващи на местопроизшествието са се опитвали да извадят пострадалите, подсъдимият още не е бил излязъл от Т.-а , че същият е бил с наранявания и в шок, поради което не е имал възможност да оказва спасителна дейност. За това, че е бил в шок е предоставил информация и самия подсъдим: „биха ми инжекции,аз бях в шок-камионът, къде е дъщерята. После лежахме в болница няколко дни,за да се установи сътресение“. Анализът на тези обяснения и съпоставката им с показанията на св.В. Т. насочва към още един алогизъм- ако подсъдимият е помагал за изваждането на пострадалите от автомобила им, той би следвало да знае къде е дъщеря му, тъй като според нейните показания, тя също е участвала в изваждането им.
С оглед на всичко изложено, ВКС намира, че материалния закон е приложен правилно, с изключение на едно от запълващите бланкетната норма на чл.343 от НК правило за движение по пътищата - чл.23 ал.1 от ЗДвП, по отношение на което подсъдимият не е допуснал нарушение.
По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание
За престъплението по чл.343 ал.4 във вр.с ал.3 б.“б“ пр.1 във вр.с чл.343 ал.1 б.“в“ от НК се предвижда наказание лишаване от свобода от три до петнадесет години. Определеното наказание от три години лишаване от свобода не е явно несправедливо. Не са налице нито многобройни, нито изключителни по своя характер смекчаващи отговорността обстоятелства, при които и най-лекото, предвидено за конкретното престъпление наказание /в случая три години лишаване от свобода/ се явява несъразмерно тежко и които да налагат определяне размер на наказанието лишаване от свобода под специалния минимум, поради което искането на подсъдимия в тази насока, е неоснователно. Неоснователно е и искането на частните обвинители за увеличаване размера на наказанието. Оспорването на преценката на съда, че влошеното здравословното състояние на подсъдимия представлява смекчаващо отговорността обстоятелство, не се възприема от настоящата инстанция. По делото са налице медицински сведения, от които е видно, че подсъдимият страда от инсулинозависим диабет с усложнения- диабетна полиневропатия и диабетна ретинопатия и хипертония, както и заболяване на междупрешленните дискове в поясния и други отдели на гръбначния стълб с радикулопатия. ВКС не се съгласява с тезата, че влошеното здравословно състояние на подсъдимия не е доказано категорично, тъй като не е назначена СМЕ, която да даде отговор на въпроса дали заболяванията му препятстват изтърпяване на наказание лишаване от свобода ефективно. Подобна експертиза има резон единствено, когато се касае до предварителен арест и възможността мярка за неотклонение „задържане под стража“ да се изпълнява по отношение на обвиняем, но не и когато следва да се наложи наказание лишаване от свобода. Независимо от степента на влошаване на здравословния статус на подсъдимото лице, спрямо него се налага наказание лишаване от свобода, когато такова е предвидено в закона за конкретното престъпление и след преценка и на обстоятелствата по чл.54 от НПК, като наличието на здравословни проблеми не може да изключи този вид наказание, а следва да се отчете при определяне на неговия размер. Обстоятелствата, че подсъдимият в продължение на години е упражнявал трудова дейност, както и че понастоящем е пенсионер по болест представляват характеристични данни за личността му и не могат да бъдат пренебрегвани при преценката на размера на наказанието, който той трябва да понесе. Единственото, с което касационният състав се съгласява е, че възрастта на подсъдимия - /..../ години, не следва да се отчита като смекчаващо отговорността обстоятелство, доколкото не се касае за напреднала възраст, а за такава, която все още обуславя житейска и социална активност на лицата. Липсата на съжаление и разкаяние за стореното не може да се преценява като отегчаващо обстоятелство, в каквато насока са налице претенции в жалбата на защитника на подсъдимия, тъй като подсъдимият не е длъжен да признава вината си и от това му поведение не могат да се правят изводи в негова вреда. А щом като същият твърди, че не е отговорен за случилото се, не следва от него да се изисква разкаяние или съжаление за извършеното. На следващо място, не може да бъде подминато, че Д. Т. не е нарушил разпоредбата на чл.23 ал.1 от ЗДвП, факт, който неминуемо се отразява на степента на обществената опасност на конкретното деяние, която е толкова по-висока, колкото повече са нарушените правила за движение по пътищата. С оглед на изложеното, ВКС не намира основания за завишаване на размера на определеното на подсъдимия Т. наказание от три години лишаване от свобода.
Настоящият съдебен състав споделя извода на Пловдивски апелативен съд, свързан с отмяна приложението на чл.66 ал.1 от НК. Независимо ,че са налице общоважащите предпоставки на посочената разпоредба, а именно наложеното наказание да е до три години лишаване от свобода и деецът да не е осъждан, при преценката дали целите на наказанието ще се постигнат чрез условно осъждане, се налага отрицателен извод. Съгласно трайната съдебна практика, за приложението на института на условното осъждане е необходимо да се разгледа преди всичко въпроса дали подсъдимият може да бъде поправен без ефективното изтърпяване на наказанието, като съдът е длъжен да направи преценка и с оглед нуждите на генералната превенция, защото и тя е цел на наказанието. Ето защо, съдът следва да вземе предвид не само личните качества на подсъдимия, но и конкретната обществена опасност на престъплението и дали с отлагане на наказанието биха се постигнали целите по чл.36 от НК.
Вярно е, че Наказателният кодекс изрично подчертава преобладаващото значение на задачата за поправяне на престъпния деец, но също така е вярно и че при обсъждане приложението на условното осъждане не може да се игнорира въздействието, което последното ще окаже върху останалите граждани. Следователно необходимо е диалектически да се съчетаят изискванията на специалната превенция с тези на генералната. Това е от особено значение в случаите, когато извършеното престъпление е от вида на такива, които в дадения момент са по-често явление и изискват по-интензивна реакция от гледна точка на въздействието върху гражданите и обществото като цяло. В актуалната съвременност транспортните престъпления се характеризират с изключителна динамика и разпространеност и непрекъснато увеличават своя дял в общия дял на престъпните прояви, което в принципен план предпоставя налагане на такова наказание, което да осигури психическо въздействие не само върху дееца, но и върху другите членове на обществото- въздействие в две насоки: възпитателно и предупредително, и което да създаде условия за утвърждаване на поведение, насочено към въздържане от подобни действия, които могат да предизвикат престъпни последици. Разбира се, във всеки отделен случай подлежи на преценка конкретната обществена опасност на дееца и дали с оглед на нея целите по чл.36 от НК ще се постигнат чрез ефективно или условно изтърпяване на наказанието.
В конкретния случай подсъдимият е социално адаптирана личност, пенсионер по болест, чиито здравен статус е влошен.
От друга страна обаче, не може да се пренебрегне факта, че данни за личността му произтичат и от спецификата на конкретно извършеното от него престъпно деяние. В този смисъл не следва да бъдат подминати без внимание обстоятелствата, свързани с това, че той е професионален шофьор, управлявал тежко натоварена автомобилна композиция, което е изисквало особено внимание и концентрация; че е извършил грубо нарушение на правилата за движение по пътищата, като това му поведение е довело до смъртта на едно лице, до застрашаване на здравето и живота на още едно, на което е причинена средна телесна повреда и до имуществени повреди по друг товарен автомобил.
При преценка на обществената опасност на дееца при пътнотранспортни престъпления освен обстоятелствата, отнасящи се до личността му /съдебно минало, трудова и обществена характеристика, семейно положение и т.н./, следва да се има предвид и неговото поведение като водач на МПС. А по настоящето дело поведението на подсъдимия като водач на превозно средство, не само в конкретния случай, но и преди /същият многократно е санкциониран по административен ред за допуснати нарушения на правилата за движение по пътищата/ завишава степента на обществената му опасност, характеризира го като системен нарушител и показва липсата на ефективно въздействие на административните наказания върху поведението му като шофьор на МПС. Съвкупността от обсъжданите дотук обстоятелства, преценена на базата и на непрекъснато растящия брой престъпления против транспорта, завършващи със смъртта или със създаването на опасност за живота и здравето на множество невинни жертви, налага извод, че за постигане целите на наказанието и за поправянето на дееца се налага изолирането на Д. Т. от обществото и въдворяването му в пенитенциарно заведение, макар и за непродължителен срок, какъвто е срокът на наложеното му наказание лишаване от свобода- три години. Ето защо, ВКС намира искането за приложение на института на условното осъждане, за неоснователно.
По изложените съображения и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето н.о.
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение №7 от 15.01.2018 г.,постановено по внохд №551/2017 г. по описа на Пловдивски апелативен съд, НО.
РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1/
2/ |