10 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №65 гр. София,14.02.2022 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети февруари през две хиляди и двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА като изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 2202 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по: 1/ частна касационна жалба на „ВБЕ КОНТЕЙНЕРС” ЕООД, представлявано от адв. В. Г., срещу определение № 115 от 21.05.2019г. по в.ч.т.д. № 173/2021г. на Апелативен съд – Варна в частта, с която е потвърдено определение № 260173 от 03.12.2020г. по т.д. № 18/2020г. на Окръжен съд – Добрич за прекратяване на производството по делото и 2/ частна касационна жалба на М. Г., представляван от адв. Р. Р., срещу същото определение в частта, с която е потвърдено определение № 260093 от 22.02.2021г. по т.д. № 18/2020г. на Окръжен съд – Добрич, с което молбата на М. Г. по чл.248 ГПК за изменение на определението за прекратяване с присъждане на направените по делото разноски е оставена без уважение. Частният жалбоподател „ВБЕ КОНТЕЙНЕРС” ЕООД поддържа, че въззивното определение в обжалваната от него част е неправилно, тъй като е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че въззивният съд е пропуснал да приложи чл.25, параграф 1 от Регламент № 1215/2012г., чиято хипотеза е налице в случая предвид изрично постигнато от страните съгласие във форма, съобразена с установените между тях практики. Поддържа, че с оглед писменото изявление на ответника, с което е приел да закупи предложената стока, като по този начин е подал обвързващо предложение, същият е потвърдил приемането на Общите условия. Поради това счита, че компетентният съд е определен по избор на страните и този избор се ползва с предимство и отменя общите правила, заложени в Регламент (ЕС) № 1215//2012г. Сочи още, че сключената между страните сделка е облагаема доставка с дължим ДДС, внесен от дружеството в България, като стоката е доставена с предаването ѝ на превозвача в [населено място], и в тази връзка се позовава на чл.7, ал.1 от Регламент (ЕС) № 1215//2012г. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 и чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Общите условия пораждат ли правно действие между страните, когато страната, на която са предложени, ги е приела? 2. Разменянето на „Заявки за доставка на стоки и услуги”, както и изпращането на „писмено потвърждение”, повтарящо елементите на „Заявката”, може ли да се приеме за сключен двустранен международен договор чрез индивидуализиране на предмет, условия, цена и срок? 3. Плащането на аванс по обвързващо предложение, съобразено изцяло с Общите условия, потвърждава ли тяхното приемане? 4. Сключената между страните сделка, облагаема доставка с дължим ДДС, който е внесен в Република България, определя ли компетентния съд да е българският съд? 5. Сключената между страните сделка, в която едната страна е дружество с обичайно престопребиваване в Република България – мястото, където му е управлението и където осъществява дейността си, определя ли компетентния съд да е българският съд? Ответникът М. Г. оспорва подадената от ищеца частна касационна жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното определение не е очевидно неправилно, нито е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Сочи, че първите три въпроса са правно ирелевантни, тъй като въззивният съд не е разглеждал спорния въпрос за приемането на общите условия, а последните два въпроса също не са обсъждани и не са включени в предмета на спора, доколкото във връзка с евентуалното възражение на ищеца за приложението на специалната компетентност по чл.7, б.Б от Регламент (ЕС) № 1215//2012г. въззивният съд е приел, че в конкретната хипотеза мястото на изпълнение е в Германия, доколкото от направената поръчка е видно, че мястото на доставка е на адрес в Германия. Излага и подробни съображения за неоснователност на частната касационна жалба на ищеца. Частният жалбоподател – ответник М. Г. поддържа, че въззивното определение в обжалваната от него част е постановено при нарушение на материалния закон, съществено процесуално нарушение и е необосновано. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че упълномощаването и плащането на адвокатското дружество изисква самото то да е извършило всички действия по процесуално представителство пред съда, като сочи, че разпоредбите на чл.71 и чл.77 ЗАдв., както и чл.32 ГПК, не дават правната възможност адвокатското дружество като юридическо лице директно да извършва процесуално представителство по делата, а такова може да бъде извършвано само от адвокат. Твърди, че е упълномощил в съответствие с чл.71 ЗАдв. адвокатското дружество, като в самото пълномощно, наред с това, е упълномощил и конкретни адвокати да осъществяват представителството пред съда, и именно един от упълномощените адвокати е извършил процесуални действия по делото. Поради това намира за неправилен извода на въззивния съд, че са нужни доказателства за плащане на възнаграждението лично на адвокат и липсата на такива води до неоснователност на искането за присъждане за разноски. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в частната касационна жалба, прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 ГПК и на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следния процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение № 270 от 05.10.2016г. по ч.гр.д. № 3846/2016г. на ВКС, ГК, I г.о. и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: „Следва ли в производството по чл.78, ал.1 – 4 ГПК за присъждане на разноски да се представят доказателства за вътрешните правоотношения между клиент, адвокатско дружество и адвокат, осъществявал процесуалното представителство, или е достатъчно представянето на пълномощно и доказателства за извършено плащане на адвокатско възнаграждение на адвокатското дружество?”. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл и в противоречие с т.1 на ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС по въпроса, свързан с доказването и плащането на адвокатско възнаграждение при искане за присъждане на разноски по чл.78 ГПК. Ищецът „ВБЕ КОНТЕЙНЕРС” ЕООД оспорва частната касационна жалба на ответника, като намира за правилен извода на въззивния съд, че след като от страна на ответника не са представени доказателства за договорен и заплатен адвокатски хонорар при депозиране на отговора на исковата молба, т.е. преди постановяване на определението за прекратяване на делото, такива не следва да му се присъждат. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частните касационни жалби са подадени от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. С обжалваното определение въззивният съд е приел, че производството е образувано по иск на „ВБЕ Контейнерс“ ЕООД със седалище [населено място] срещу М. Г., германски гражданин, от [населено място] за сумата 33 871.01 лв., претендирани като незаплатена продажна цена по договор за продажба на модулни контейнери, за която е издадена фактура № 274 от 18.12.2017г. Констатирал е, че с отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за липса на международна компетентност на българския съд с твърдения, че спорът е по договор, сключен с потребител, и следва да намери приложение специалната компетентност на исковете във връзка с потребителски договори, уредена в чл.чл.17, 18 и 19 на Регламент № 1215/2012г. Въззивният съд е приел за установено от събраните доказателства и неоспорено във въззивната инстанция, че ищецът е търговско дружество, регистрирано в България, а ответникът е физическо лице, гражданин на Германия, постоянно живущ в [населено място]; че между страните по делото е сключен договор за продажба на пет броя модулни контейнери на обща стойност 24 740 евро, част от която в размер на 7 422 евро е заплатена авансово на 01.09.2017г., а остатъкът от продажната цена в размер на 17 575 евро е дължим при доставка на стоката; че договорът е сключен дистанционно, след публикуване на оферта на интернет страница на продавача и след изпращане на потвърждение на поръчката от 24.08.2017г. от продавача по електронен път; че контейнерите са доставени на 19.12.2017г. в [населено място], Германия. Въззивният съд е взел предвид, че Раздел 4 на Регламент № 1215/2012г. на Европейския парламент и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела предвижда защитна компетентност в полза на определени потребители - при точно определени договори и лица и като изключение от общата компетентност. Приел е, че при липса на твърдения ответникът да е сключил процесният договор с цел, свързана с негова търговска или професионална дейност, същият има качеството на физическо лице - потребител, сключил договора с цел извън негова търговска или професионална дейност. Намерил е, че в случая не е налице договор по б.А и б.Б на чл.17, а буква В на чл.17 визира всякакви договори /с изключението посочено в чл.17, пар.3/, които са защитени само ако търговецът извършва търговски или професионални дейности в държавата членка по местоживеенето на потребителя или с всички средства насочва тези дейности към тази държава членка или към няколко държави, включително тази държава членка, и договорът попада в обхвата на тези дейности. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че в настоящия случай е налице хипотезата на защитен договор по б.В на чл.17 от Регламент № 1215/2012г. Посочил е, че в представеното по делото потвърждение на поръчката от 24.08.2017г., изходящо от ищеца и получено от ответника, на всяка от трите страници, изготвени на бланка на дружеството – ищец, фигурира отбелязване на представителство на предприятието в Германия с посочване на лице – В. Б. и мобилен телефон с код на немски мобилен оператор; в приетите между страните условия за доставка, уговорени в т.3 на потвърждението, изрично е предвидено при пристигане на контейнерите от страна на дружеството – продавач да бъде изпратено лице, което да бъде на разположение за монтаж; в допълнение към това, при справка на публично достъпния интернет сайт на ищеца www.wbecontainer.com търговецът използва неутрално име на домейн от първо ниво /.com/, както и поддържа версия на немски език, освен на български. При тези данни е намерил, че българският търговец извършва търговска и професионална дейност и в Германия и е насочил дейността си и към клиенти от тази страна, като процесният договор попада в обхвата на дейността, извършвана и насочвана към Германия, държава членка по местоживеене на потребителя. Въззивният съд е преценил като неоснователно възражението за наличие на споразумение между страните за избор на съд. Констатирал е, че според общите условия, публикувани на интернет сайта на дружеството – ищец, всички спорове между страните във връзка със сключен договор следва да бъдат отнесени до компетентният български съд в [населено място]. Изложил е съображения, че в чл.19 на раздел 4 от Регламент № 1215/2012г. е предвиден механизъм на защита на по-слабата страна, каквато е потребителят, с оглед ограничаване на възможността за избор на съд, като ограничението е в две насоки /времеви/ – споразумението за избор на съд може да се сключи след възникване на спора /чл.19 т.1/, а преди това само при определени условия /чл.19 т. 2 и т.3/. Посочил е, че първата хипотеза е на споразумение, което допуска потребителят да предяви иск в съдилища, различни от посочените в този раздел, а съобразно т.3 предварителен избор на съд е мислим само ако към момента на сключване на споразумението за избор на съд двете страни имат местоживеене или обичайно местопребиваване в една и съща държава членка, избират нейния съд и това споразумение не противоречи на правото на тази държава. Приел е, че в настоящия случай уговорката в общите условия досежно компетентността на съда в [населено място] противоречи на чл.19 от Регламент № 1215/12г., тъй като е сключена преди възникване на спора и не са налице възможностите по т.2 и т.3 за предварителен избор на съд. Поради това е намерил, че на основание т.4 на чл.25 от Регламента е изключено действието на споразумението между страните и ищецът не може да се позове на уговорена между страните със споразумение международна компетентност. При това положение е счел за ненужно да обсъжда налице ли е изобщо действително споразумение между страните в настоящия случай с оглед включването на уговорката за споразумение в общи условия на договора на продавача на интернет страницата му и тяхното приемане от купувача, възражения в каквато връзка са направени по делото, тъй като, дори и да се приеме, че има постигнато съгласие по текста на общите условия и същите са приети от купувача, същите са неприложими. Въззивният съд е намерил за неоснователно и направеното в отношение на евентуалност възражение в частната жалба за международна компетентност на българския съд на основание чл.7, т.1, б.Б от Регламента. Посочил е, че чл.7, т.1 от Регламент № 1215/2012 определя предявяването на иск срещу лице, които има местоживеене в една държава-членка в друга държава-членка по дела, свързани с договор, в съдилищата по мястото на изпълнение на задължението. Посочил е, че ако не е договорено друго, мястото на изпълнение на въпросното задължение в случая на продажба на стоки е мястото в държава членка, където съгласно договора са доставени или е трябвало да бъдат доставени. Намерил е, че според представеното по делото потвърждение на поръчка в чл.3 от него страните са постигнали съгласие за място на доставка адрес в Германия, т.е. мястото на изпълнение следва от волята на страните, поради което и не следва да бъдат обсъждани други критерии за определянето му. По тези съображения е намерил, че българският съд не е международно компетентен да се произнесе по предявения иск. По отношение на частната жалба срещу определението по чл.248 ГПК въззивният съд е приел, че в настоящата хипотеза ответникът има право да реализира правото си на разноски по чл.78 ал.4 от ГПК и да представи съответните доказателства с молба, подадена по реда и в срока по чл.248 от ГПК, но е намерил искането му за присъждане на сторените от него разноски за недоказана. Посочил е, че всички процесуални действия пред първата инстанция са извършени от името на ответника чрез упълномощения от него адвокат Р. Р., като е представено писмено пълномощно от 13.11.2020г., овластяващо адвокат Р. да представлява ответника по настоящото дело за всички инстанции, както и доказателства – фактура № 238 от 15.12.2020г., издадена от адвокатско дружество „бнт Н. И. и колеги“ на ответника за сумата 2 000 евро за адвокатски хонорар; справка за движението по посочената във фактурата банкова сметка на адвокатското дружество, установяваща постъпила по сметка на дружеството сума в размер на 2 000 евро, наредена на 19.01.2021г., с посочване на фактура № 238 като основание за плащане. Посочил е, че пълномощникът на ответника е редовно уведомен за постановеното прекратително определение на 19.01.2021г. Изложил е съображения, че действително в представеното по делото пълномощно страната е упълномощила адвокатско дружество „бнт Н. И. и колеги“, изрично управителя на адвокатското дружество и още двама адвокати, сред които и адв.Р., както и че всички подадени до съда от адв.Р. молби са на бланка на същото адвокатско дружество и същата се посочва като асоцииран адвокат към адвокатското дружество. Намерил е за безспорно, че адв.Р. не е съдружник в адвокатското дружество, а същото обстоятелство се установява и при служебна проверка чрез общодостъпна справка в Регистър Булстат по посочения в документите Булстат на адвокатското дружество. Поради това е намерил, че липсват доказателства за уговорено и изплатено възнаграждение в полза на извършилия всички процесуални действия упълномощен адвокат Р. Р., тъй като плащането е извършено в полза на адвокатско дружество, надлежно упълномощено от ответника, но неизвършвало действия по процесуално представителство пред съда. По частната касационна жалба на ищеца „ВБЕ КОНТЕЙНЕРС” ЕООД: Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Първите три материалноправни въпроси не са обусловили изходите на спора и поради това не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е обосновал извода си за липса на обвързващо споразумение между страните за избор съд не със съображения, че липсва приемане от страна на ответника на Общите условия, в които такова е инкорпорирано, а със съображения, че уговорката в общите условия досежно компетентността на съда в [населено място] противоречи на чл.19 от Регламент № 1215/12г., тъй като е сключена преди възникване на спора и не са налице възможностите по т.2 и т.3 за предварителен избор на съд, и поради това на основание т.4 на чл.25 от Регламента е изключено действието на това споразумение между страните. Четвъртият въпрос не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи, поради което също не може да обоснове допускане на касационен контрол. Петият въпрос е формулиран общо и отговорът на същия изисква съобразяване на конкретните факти по делото и на събраните доказателства, в това число предмета на договора и качеството на ответника – страна по него. Поради това по начина, по който е формулиран, въпросът не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, нито има характера на правен въпрос, на който може да се даде принципен отговор и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поради това искането за допускане на касационно обжалване по този въпрос е неоснователно. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното определение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен “contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен “extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правни норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение в обжалваната от ищеца част. По частната касационна жалба на ответника М. Г.: Настоящият състав намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение в частта за разноските. Поставеният от частния жалбоподател процесуалноправен въпрос се отнася до доказването на направени разноски за адвокатско възнаграждение, когато страната е упълномощила за осъществяване на процесуално представителство по делото адвокатско дружество и конкретни адвокати, процесуалните действия от името на страна са извършени от един от тези адвокати и са представени доказателства за заплащане на адвокатското възнаграждение на адвокатското дружество. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. Съгласно постоянната практика на ВКС, в това число т.1 на ТР № 6 от 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, за да бъдат присъдени на страната разноски за адвокатско възнаграждение, следва да бъдат ангажирани доказателства за реалното им заплащане. В посоченото от частния жалбоподател определение № 270 от 05.10.2016г. по ч.гр.д. № 3846/2016г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че при представени доказателства за упълномощаване на адвокатско дружество и наред с него, на конкретен адвокат, който впоследствие е осъществявал процесуално представителство, вътрешните отношения между страната, адвокатското дружество и процесуалния представител са без значение за разрешаване на въпроса за присъждане на разноските. Въззивният съд се е произнесъл в противоречие с така формираната практика на ВКС, поради което следва на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК да бъде допуснато касационно обжалване на поставеното от него определение в обжалваната от ответника част. От представените от ответника доказателства се установява, че той е упълномощил за извършване на процесуално представителство по делото до приключването му във всички инстанции адвокатско дружество „бнт Н. И. и колеги”, управителя му адв. С. Ц. И. – М., както и адв. Р. Р. и адв.С. Т., като процесуално представителство на ответника е осъществявала адв. Р. – същата е подала отговор на исковата молба и молба по чл.248 ГПК на бланка на упълномощеното адвокатско дружество. Установява се още, че ответникът е заплатил по сметка на упълномощеното адвокатско дружество уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 2000 евро. Следователно, от представените доказателства се установява извършването на претендираните от ответника разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в полза на упълномощеното адвокатско дружество, поради което и с оглед изхода на делото ищецът дължи да му заплати така направените разноски. Без значение за отговорността на ищеца за разноски са отношенията между адв. Р., която в отговора на исковата молба е посочила, че е асоцииран адвокат в адвокатското дружество, и самото дружество, след като от доказателствата по делото следва извод, че е заплащането на адвокатско възнаграждение е за осъщественото процесуално представителство съгласно даденото от ответника пълномощно, а такова твърдение е направено и от адв. Р. в подадената молба по чл.248 ГПК. По изложените съображения въззивното определение следва да бъде отменено в обжалваната от ответника част и ищецът следва да бъде осъден да му заплати направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3907,60 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 115 от 21.05.2019г. по в.ч.т.д. № 173/2021г. на Апелативен съд – Варна в частта, с която е потвърдено определение № 260173 от 03.12.2020г. по т.д. № 18/2020г. на Окръжен съд – Добрич за прекратяване на производството по делото. ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 115 от 21.05.2019г. по в.ч.т.д. № 173/2021г. на Апелативен съд – Варна в частта, с която е потвърдено определение № 260093 от 22.02.2021г. по т.д. № 18/2020г. на Окръжен съд – Добрич, с което молбата на М. Г. по чл.248 ГПК за изменение на определението за прекратяване с присъждане на направените по делото разноски е оставена без уважение. ОТМЕНЯ определение № 260093 от 22.02.2021г. по т.д. № 18/2020г. на Окръжен съд – Добрич, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА „ВБЕ КОНТЕЙНЕРС” ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на М. Г., [населено място], Германия, съд. адрес: [населено място], [улица], чрез адв. Р. Р. сумата 3907,60 лева /три хиляди деветстотин и седем лева и шестдесет стотинки/ - разноски за първоинстанционното производство, на основание чл.78, ал.4 ГПК. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: