Р Е Ш Е Н И Е №54 Гр.С., 23.04.2012 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в съдебно заседание на седми февруари две хиляди и дванадесета година в състав, ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ ЧЛЕНОВЕ:КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА при секретар ЗОЯ ЯКИМОВА и в присъствието на прокурор изслуша докладваното от съдията /председател/ СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ гражданско дело № 1087/2010 г. Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 309 от 22.03.2011 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 466 от 14.04.2010 г. по в.гр.д.№ 325/2010 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, трети състав, с което е оставено в сила решение № 3934 от 28.12.2009 г. по гр.д.№ 1534/2008 г. на Варненския районен съд, 7-ми състав за отхвърляне на предявения от Я. К. К. и К. А. К. срещу К. Т. С. и Д. Т. Т. иск за признаване за установено, че ответниците не са собственици на реална част с площ * кв.м. от имот № * по КП „Т.” на [населено място], при граници на реалната част: имот пл. № * и останалата част от имот № *, с площ на целия имот * кв.м., като реалната част е повдигната в червен цвят на копие на скица с изх. № УТ – Я – 40 от 10.04.2008 г. на Район Приморски-В. /л.34 от делото/. Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон с искане за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения иск. Ответниците по касация са на становище, че жалбата е неоснователна. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т. 2 ГПК заради противоречие на въззивното решение с решение № 496 от 21.05.2009 г. по гр.д.№ 905/2008 г. на ВКС, І г.о. Преди да се произнесе по основателността на касационната жалба, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното: В. съд е приел, че предявеният отрицателен установителен иск е допустим, тъй като реституционната процедура не е приключила със заповед по § 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, а това обосновава правния интерес на ищците /сега касатори/ да установяват, че ответниците не са придобили собствеността поради отсъствието на предпоставките по § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ. Прието е, че записването на К. Т. С. в разписния лист като собственик на имот № * е индициращ факт, че предоставеното му право на ползване касае именно същия имот, но е недостатъчно да обоснове такъв извод поради липса на съвпадащи съседи по удостоверението от 1986 г. и тези по разписния лист. На следващо място, не било установено в имота да е имало изградена постройка по смисъла на § 1в, ал. 3 от ДР на ППЗСПЗЗ, която да е била годна за постоянно или сезонно обитаване, поради което е прието, че липсват предпоставките за трансформиране на правото на ползване в право на собственост. В. съд е приел, че ответниците са придобили собствеността въз основа на упражнявано от тях непрекъснато и несмущавано владение върху имота, продължило от 1983-84 г. до подаване на исковата молба на 25.02.2008 г., като предвид промяната на чл.5, ал. 2 ЗВСОНИ, давността е изтекла на 23.11.2007 г. Според въззивния съд, не може да се приеме конструкцията, че в полза на ответниците не е текла давност до момента, в който реституентите не са били в състояние да защитят правото си на собственост, което би означавало за този период имота да е изваден от гражданския оборот, а такова изрично законодателно разрешение липсва. По основанието, по което е допуснато касационното обжалване. С решение № 496 от 21.05.2009 г. по гр.д.№ 905/2008 г. на Върховния касационен съд, І г.о. е прието, че ответниците по предявен отрицателен установителен иск не са могли да придобият по давност собствеността върху земеделска земя, подлежаща на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, преди да е приключила административната процедура със заповед на кмета на съответната община по § 4к, ал.7 ЗСПЗЗ. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил решението си в противоречие с посоченото решение на ВКС, І г.о., а така също и с разрешението, дадено от Върховния касационен съд, по аналогични казуси с решения по чл. 290 ГПК /срвн. решение № 373 от 21.05.2010 г. по гр.д.№ 396/2009 г. и решение № 627 от 05.10.2010 г. по гр.д.№ 1623/2009 г. на І г.о./. В тях е прието, че владението установено след 22.11.1997 г. би могло да доведе до придобиване на собствеността върху земеделския имот по давност, но само ако към датата на установяване на това владение имотът вече е бил възстановен на бившите му собственици /т.е. само ако е приключила предвидената в ЗСПЗЗ административна процедура по възстановяване на собствеността/. В решение № 373 от 21.05.2010 г. по гр.д.№ 396/2009 г. изрично е посочено, че ако към датата на подаване на исковата молба по предявен от лица, имащи право на възстановяване правото на собственост на имота по ЗСПЗЗ, отрицателен установителен иск срещу лица, на които е било предоставено право на ползване с актове, посочени в § 63 от ПЗР на ПМС № 456 от 1997 г., не е била приключила административната процедура с издаване на заповед по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, давност все още не е започнала да тече, и съответно не би могла да е изтекла. Доколкото въззивното решение в тази част не е съобразено със задължителната практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, налице би било основанието за отмяна по чл.281, т.3, предл.първо ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. обаче намира, че въпреки констатираното неправилно приложение на материалния закон /чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ/, като краен резултат обжалваното въззивно решение съответства на действителното правно положение между страните по делото и следва да бъде оставено в сила поради следните съображения: В. съд е приел, че не било установено към 01.03.1991 г. в имота да е имало изградена постройка по смисъла на §1в, ал. 3 от ДР на ППЗСПЗЗ, която съобразно действащите строителни правила и норми към 31.03.1991 г. да е била годна за постоянно или сезонно обитаване с наличието на сервизно помещение, ел.захранване, свързване с общ или местен водоизточник и с обща канализация, респ. отделно септична яма /арг. от чл.177 от Наредба № 5 за П., ДВ,бр.69 от 1977 г., чл.108, ал. 7 и чл.303, ал. 3 и ал. 4 ППЗТСУ/. Прието е, че не е установено сградата да е имала обособено кухненско помещение, като не са кредитирани показанията на свидетелите на ответниците относно наличието и на второ помещение, а липсата на ток в имота, според въззивния съд го правела негоден и за сезонно обитаване. В тази част мотивите на въззивното решение са в противоречие със задължителните указания по приложение на материалния закон, дадени с тълкувателно решение № 2/2011 г. от 13.09.2011 г. по тълк.гр.д.№ 2/2011 г. на Общото събрание на гражданската колегия на Върховния касационен съд. С тълкувателния акт се прие, че построеното в земите, върху които е предоставено право на ползване въз основа на актовете, посочени в § 63 от ПЗР на ППЗСПЗЗ, което е извън посочените в § 1в, ал. 3 от ДР на ППЗСПЗЗ изключения и е трайно прикрепено към земята, представлява сграда по смисъла на § 4а, ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ, независимо дали отговаря или не на благоустройственото законодателство към момента на построяването /отменените З., ППЗТСУ и Наредба № 5 за П./. Посочено е, че последното е ирелевантно за възникване правото на ползвателя да придобие право на собственост върху земята по § 4а при посочените предпоставки, тъй като спазването на строителните правила и норми е относимо към законността на построеното, каквото изискване в настоящата хипотеза законът не поставя за разлика от други хипотези, при които то е релевантно /чл.10, ал. 7 ЗСПЗЗ, § 1д-нов-ДВ,бр.122 от 1997 г. от ДР на ППЗСПЗЗ/. По делото са представени строителни книжа /разрешително за строеж № 882 от 27.10.1986 г., разрешително за водопроводно отклонение № 127 от 08.04.1983 г., обяснителна записка от 07.10.1986 г. и са разпитани свидетели, от които доказателства може да се направи извод, че през 1986-87 г. ответникът К. Т. С. е построил едноетажна сграда в процесния имот /срвн. свидетелите Р. Б. А. и П. П. Я., с.з. на 06.10.2009 г. по гр.д.№ 1534/2008 г. на В., 7 – ми състав/. В оценителния протокол № 949 от 20.09.1993 г. за определяне оценката на терена има констатация и за построена сграда с разгъната площ 12 кв.м. Това потвърждава факта, че към 01.03.1991 г. в процесния имот е съществувала трайно прикрепена към терена постройка, предназначена за временно или сезонно обитаване, която не попада сред изключенията на § 1в, ал. 3, т.т. 1-4 от ДР на ППЗСПЗЗ. От представените банкови бордера е видно, че на 15.12.1993 г. е заплатена стойността на терена съгласно споменатия оценителен протокол. От допълнителното заключение на вещото лице инж. Й. Ив. В., прието на 01.12.2009 г. е видно, че е налице идентичност на владяния от ответника имот пл. № * по КП от 1987 г. и описания в нотариален акт № *, т. *, нот.дело № */* г. имот, съответно с предоставения за ползване имот по удостоверение № 148 от 06.03.1986 г. В подкрепа на заключението на експерта са и нотариален акт № *, т.*, нот.дело № */* г., протокол от м.май 1980 г. по гр.д.№ 1013/80 г. на Варненския районен съд за одобряване на съдебна спогодба, нотариален акт № *, т.*, нот.дело № */* г., нотариален акт № *, т. *, нот.дело № */* г., констатациите в разписния лист към плана /имот № * е записан на К. Т. С., а имот №*-на П. П.Я. и А. Я. Я./, както и част от показанията на свидетелите Р. Б. А. и П. П. Я., които установяват промените в границите и съседите на процесния имот. В обобщение, неправилно е прието, че липсват предпоставките за трансформиране на прекратеното право на ползване в право на собственост върху процесния имот. След като на К. Т. С. е било валидно учредено право на ползване върху процесния имот, в който до 01.03.1991 г. е построил сграда, със заплащане стойността на терена по предвидените в ЗСПЗЗ ред и срок, същият е придобил правото на собственост на основание чл.4а, ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ в режим на съпружеска имуществена общност през време на брака му с ответницата Д. Т. Т.. Предявеният отрицателен установителен иск е следвало да бъде отхвърлен именно на това основание. Макар и по различни съображения /за които се прие, че са незаконосъобразни/, въззивният съд е потвърдил отхвърлителното първоинстанционния решение, който краен резултат е правилен и затова обжалваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 466 от 14.04.2010 г. по в.гр.д.№ 325/2010 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, трети състав. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: