Р Е Ш Е Н И Е № 86 гр. София, 03 юли 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на пети юни през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Мария Михайлова изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 264 по описа за 2020 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. Н. П. и по жалба на частния обвинител и граждански ищец Ф. В. Т. срещу решение на Софийски апелативен съд № 520 от 20.12.2019, по ВНОХД № 1273/19, с което е изменена присъда на Софийски градски съд № 160 от 19.06.2019 г, по НОХД № 487/19, като е увеличен размерът на присъденото обезщетение за вреди до размер от 50 000 лв, на подсъдимия са възложени разноските за увеличената държавна такса, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 5.05.2018 г в [населено място], е направил опит умишлено да умъртви Ф. В. Т., като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини, с оглед на което и на основание чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е осъден на седем години „лишаване от свобода”, при „строг” режим, със зачитане на предварителното задържане, считано от 5.05.2018 г до 24.01.2019 г. На основание чл. 45 ЗЗД, е осъден да заплати на Ф. В. Т. обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 30 000 лв, заедно със законните последици, като искът е отхвърлен до пълния му предявен размер от 100 000 лв. Със същата присъда съдът се е произнесъл по разноските и дължимата държавна такса върху уважения размер на гражданския иск. С жалбата на подсъдимия се релевират всички касационни основания. Изтъква се следните аргументи: Осъждането на подсъдимия не почива на стабилна доказателствена основа. Липсват очевидци на инкриминираното деяние, а разпитаните свидетели не са възприели кое е лицето, нанесло удари на пострадалия, откъдето и авторството на деянието не може да се счита установено съобразно процесуалните изисквания. Не е взето предвид, че на местопрестъплението не са оставени следи от подсъдимия, които да го уличават като извършител, както и не е изяснен мотивът за извършване на престъплението. Обвинителната теза се изчерпва единствено с показанията на пострадалия, откъдето следва, че обвинението не е доказано съобразно изискванията на чл. 303, ал. 2 НПК. По делото не е работено по друга следствена версия, а събраните доказателства не са достатъчни, за да формират стабилна основа за осъждане на подсъдимия. Допуснато е нарушение на принципа за разкриване на обективната истина. Неправилно е приложен материалният закон. Незаконосъобразно е произнасянето по гражданската отговорност. Наложеното наказание е явно несправедливо. С жалбата се иска оправдаване на подсъдимия, отхвърляне на гражданския иск, или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. С жалбата на частния обвинител и граждански ищец се релевира основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, насочено срещу произнасянето по гражданската отговорност. Иска се да бъде увеличен размерът на присъденото обезщетение за вреди до 100 000 лв, какъвто е пълният размер на предявения граждански иск. В съдебно заседание на ВКС повереникът на частния обвинител и граждански ищец пледира за уважаване на жалбата, подадена от неговия доверител. Частният обвинител и граждански ищец се присъединява към становището на своя повереник. Защитата пледира да бъде уважена жалбата на подсъдимия. Подсъдимият се присъединява към становището на своя защитник. Представителят на ВКП счита, че жалбите са неоснователни, а въззивният акт следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато. Настоящата инстанция споделя доказателствените изводи на въззивния съд относно наличието на стабилна основа за осъждането на подсъдимия. В тази насока, от значение е следното: На първо място, по делото има очевидец на деянието и това е пострадалият от престъплението: св. Т., който е дал ясни и последователни показания, които не са променени в нито един момент, че подсъдимият го е ударил двукратно по главата с права лопата. В тази насока са показанията на св. С. и св. Д., узнали от пострадалия, когото намерили паднал на улицата, че е ударен от подсъдимия с лопата. В подкрепа на обвинителната теза са и показанията на св. З. от досъдебното производство, надлежно приобщени, които кореспондират със заявеното от св. Т.. Доколкото нейните показания съдържат извънпроцесуално признание на извършителя, те са обсъдени само в контекста на другите доказателствени източници, годни да уличат подсъдимия, каквито са налице. Съществено в доказателствен аспект е обстоятелството, че версията за инкриминираните събития, изводима от споделеното със св. З., е идентична с тази, съобщена от пострадалия, поради което показанията на св. З., макар и само със спомагателно значение, способстват за изясняване на релевантните факти и в тази насока са интерпретирани от съда. Същата свидетелка е казала и това, че след деянието, подсъдимият е излязъл от къщата и е започнал да мие двора с маркуч с вода. При проведения оглед на местопроизшествието на двора, където пострадалият е заявил, че е бил нападнат, са намерени следи от кръв, откъдето следва, че неговата версия е подкрепена и от обективни следи. Освен това, по време на огледа е намерена и иззета като веществено доказателство правата лопата, за която е съобщил св. Т., което също е в подкрепа на обвинителната теза. На следващо място, от показанията на св. А. е установено, че същата вечер, преди инцидента, подсъдимият и св. Т. са седели на маса в двора и са консумирали алкохол, а е установено, че конфликтната ситуация е възникнала между тях, по време, когато двамата са били значително повлияни от погълнатия алкохол. С оглед на изложеното, настоящата инстанция споделя извода на въззивния съд, че е формирана стабилна доказателствена основа за осъждане на подсъдимия, отговаряща на изискванията по чл. 303, ал. 2 НПК, а възражението на защитата в тази насока не може да бъде споделено. Неоснователно е и възражението, че обективната истина е останала неразкрита. Това е така, защото още на първата инстанция са събрани доказателствата, необходими за изясняване на делото от фактическа страна, съобразно предмета на доказване. Пострадалият е бил категоричен относно самоличността на лицето, което му е нанесло ударите, а неговите показания кореспондират и се допълват от другите доказателствени източници, уличаващи подсъдимия като извършител на престъплението. При тази доказателствена съвкупност, която е била налична още на досъдебната фаза на процеса, не е възникнала необходимост от изследване на друга версия за инкриминираните събития, поради което и такава не е търсена. Що се отнася до мотива за извършване на престъплението, такъв е налице, но не е изяснен по делото, доколкото подсъдимият е отказал да дава обяснения, а пострадалият не е узнал каква е причината да бъде нападнат, макар и да се е опитал да получи отговор на този въпрос. Следователно, по настоящето дело мотив съществува, но той не е изяснен от събраните доказателствени източници и е липсвала процесуална възможност да бъде установен чрез ангажиране на нови доказателства по инициатива на съда. Това обаче не се е отразило на разкриване на обективната истина, тъй като събирането на доказателства за мотива, когато не е елемент от състава на престъплението, предмет на обвинението, е от категорията обстоятелства от предмета на доказване, чието установяване е факултативно. Друго би било положението, ако не е установено обстоятелство от предмета на доказване, което императивно подлежи на доказване, в какъвто случай делото не би могло да приключи с осъдителна присъда. Ето защо, доколкото изясняването на мотива по настоящето дело е факултативно, липсата на доказателства за мотива не се отразява на правилното му решаване, а възражението в тази насока не може да бъде споделено. С оглед на изложеното, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не се поражда процесуална необходимост от отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, а искането в тази насока не може да бъде уважено. Липсва и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. При вярно установените факти от предмета на доказване е приложен материалният закон, който е следвало да бъде приложен. Деецът е нанесъл последователно два силни удара по главата на пострадалия с уред, годен да причини смърт / с острието на права лопата /, но смъртта не е настъпила поради своевременно оказаната лекарска помощ, тоест, деянието е останало недовършено по независещи от извършителя причини. Ето защо, извършеното съставлява престъпление по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 НК, каквато е възприетата правна квалификация, тоест, материалният закон е приложен правилно. Законосъобразно е и произнасянето по гражданската отговорност, а жалбата на частния обвинител и граждански ищец е неоснователна. Това е така, защото въззивният съд е съобразил претърпените болки и страдания на св. Т. в техния пълен обем и е завишил размера на обезщетението за вреди, присъдени в негова полза, до размер на 50 000 лв. В тази насока е съобразено, че гражданският ищец е постигнал пълно възстановяване след инцидента, че се е лекувал една година, след което е имал възможност да се върне към трудовата си дейност като строителен работник. С оглед на изложеното, определеният от САС размер на обезщетението за вреди, възлизащ на 50 000 лв, се явява справедлив, съобразно критерия на чл. 52 ЗЗД. Липсват основания за по-нататъшното му увеличаване от настоящата инстанция, а искането на жалбоподателя граждански ищец в тази насока не може да бъде удовлетворено. Липсват и основания за преразглеждане на въпросите относно гражданската отговорност, каквото искане е направено от подсъдимия жалбоподател, тъй като те са решени правилно. В този смисъл, не може да бъде отхвърлен гражданският иск, респективно, не са налице основания за редуциране на обезщетението за неимуществени вреди до по-нисък размер от този, определен от въззивната инстанция, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. Не е допуснато нарушение и по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Наказанието на подсъдимия е определено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, като са отчетени многобройни смекчаващи обстоятелства, а именно: чистото съдебно минало на подсъдимия, сравнително младата му възраст, обстоятелствата, при които е извършено деянието / употребата на алкохол, от страна на дееца и пострадалия, довела до конфликтната ситуация /, недовършеността на деянието. Като отегчаващо обстоятелство е съобразена завишената степен на обществена опасност на извършеното, произтичаща от проявената престъпна упоритост на дееца, нанесъл втори силен удар по главата на жертвата, въпреки отправената към него молба да преустанови действията си. При съвкупната преценка на изброените обстоятелства, съдът е слязъл под минимума на санкцията по чл. 115 НК с три години и е определил наказание седем години „лишаване от свобода”, при „строг” режим. Настоящата инстанция намира, че наложеното наказание е справедливо, тъй като е съответно на обстоятелствата, релевантни за наказателната отговорност, и би могло да изпълни целите по чл. 36 НК. Ето защо, не са налице основания за по-нататъшно смекчаване на наказанието, а искане в тази насока не може да бъде удовлетворено. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 520 от 20.12.2019 г, по ВНОХД № 1273/19. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: