Р Е Ш Е Н И Е № 100 гр. София, 31 юли 2019 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Ат. Гебрев изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 432/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на осн. чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на подсъдимите Р. Ц. Ц. и М. В. Б. и защитниците им, както и по жалби на поверениците на частните обвинители Е. С. Г., И. Н. Г., М. Н. М., Д. П. Н., П. Д. Н., Д. Д. Д., Н. Н. Ц., М. М. Р. и Ц. М. Ц. срещу решение № 46/29.01.2019г. по внохд № 58/2018г. по описа на Военно - Апелативен съд. С обжалваното решение Военно-апелативният съд е потвърдил присъда № 29/04.06.2018г., постановена по нохд № 207/2017г. по описа на Софийски военен съд. С първоинстанционната присъда подсъдимият Р. Ц. Ц. е признат за веновен в това, че около 13,30ч. на 14.09.2015г. на изхода от [населено място], при управление на МПС-служебен микробус „Форд Торнео” с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на МО, нарушил правилата за движение по пътищата и при независимо съпричиняване с подс. М. В. Б. предизвикал ПТП, вследствие на което по непредпазливост причинил смъртта на шест лица- В. П. П., П. К. Н., Д. Й. Д., М. Ц. Ц., Н. Х. К., Н. Т. Г. и средна телесна повреда на едно лице- М. В. Б., като случаят е особено тежък, поради което на осн. чл.343, ал.4 във връзка с ал.3, б.”б”, пр.2 във връзка с чл.342, ал.1, алт.3 и чл.54 от НК е осъден на 10 (десет) години лишаване от свобода при първоначален „общ” режим на изтърпяване на наказанието, като му наложил и наказание „лишаване от право да управлява МПС” за срок от 12 (дванадесет) години. Подсъдимият Ц. е признат за невиновен и оправдан по първоначалното обвинение да е причинил по непредпазливост лека телесна повреда на Ц. К. И., както и да е причинил с деянието си значителни имуществени вреди на стойност 16 232 лв. С първоинстанционната присъда подс. М. В. бъчев е признат за веновен в това, че по същото време и място, при управление на МПС-лек автомобил „Форд Тоуран” с рег. [рег.номер на МПС] , е нарушил правилата за движение по пътищата и при независимо съпричиняване с подс. Р. Ц. Ц., предизвикал ПТП, вследствие на което по непредпазливост причинил смъртта на шест лица- В. П. П., П. К. Н., Д. Й. Д., М. Ц. Ц., Н. Х. К., Н. Т. Г. и средни телесни повреди на едно лице – Р. Ц. Ц., като случаят е особено тежък, поради което на осн. чл.343, ал.4 във връзка с ал.3, б.”б”, пр.2 във връзка с чл.342, ал.1, алт.3 и чл.54 от НК е осъден на 5 (пет) години лишаване от свобода при първоначален „общ” режим на изтърпяване на наказанието, като му наложил и наказание „лишаване от право да управлява МПС” за срок от 8 (осем) години. Подсъдимият Б. е признат за невиновен и оправдан по първоначалното обвинение да е причинил по непредпазливост лека телесна повреда на Ц. К. И., както и да е причинил с деянието си значителни имуществени вреди на стойност 16 232 лв. С присъдата съдът се произнесъл по веществените доказателства и направените по делото разноски. В жалбите на подс. Р. Ц. и защитника му се релевират всички касационни основания. Изтъква се, че решението е незаконосъобразно, постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон, както и при явна несправедливост на наложените наказания, като се претендира отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд поради допуснати процесуални нарушения. Сочат се подробни доводи в подкрепа на заявените касационни основания: липса на мотиви, изразяваща се в липса на задълбочен отговор по възраженията на защитата; липса на сериозен анализ на противоречията в доказателствения материал и като последица извеждането на правно-значимата фактология на базата на предположения, включително и относно механизма на транспортното произшествие, организацията за безопасност на движението при извършването на строително-монтажните дейности в участъка на пътя и знанието на подсъдимия за тази организация, предвид неяснотата на поставените обозначителни табели относно обособяването на насрещна лента за движение и скоростта на движение в участъка; неоснователното и безмотивно отхвърляне на искането на страните за назначаване на повторна комплексна съдебно-автотехническа и физическа експертиза, предвид необосноваността и непълнотата на приетите по делото авто-технически експертизи. Нарушението на материалния закон се обосновава като последица от незаконосъобразната дейност на решаващия съд при установяване на релевантните факти. Претенцията за несправедливост на наложеното наказание се защитава с доводи за несъответност на наказанието с извършеното престъпление и постигането целите на наказанието, както и с неотчитане на обстоятелството за укоримото поведение на „собствениците на пътя и хората, избрани за неговото поддържане”, изразило се в неправилна организация за движение, реалната липса на съществени знаци, табели и други средства за сигнализиране на временната организация за движението. В жалбата на подс. М. Б. и тази на защитника му се претендират нарушения на процесуалния и материалния закон, както и се оспорва справедливостта на наложеното наказание. Подсъдимият Б. бил признат за виновен и осъден в нарушение на разпоредбата на чл. 287, ал.1 от НПК и в нарушение на забраната за reformation in pejus. Липсвали мотиви, а приетите фактически положения били основани на предположения и при липса на доказателствен анализ от страна на инстанциите по същество. В резултат на пороците в процесуалната дейност на решаващите инстанции материалният закон бил приложен неправилно. Заявява се, че подсъдимият Б. не е допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата, а настъпването на транспортното произшествие се дължи изцяло на виновното поведение на подс. Ц., който е предприел рискова маневра и е предприел изправерване в забранен участък, като с превишена скорост е навлязъл в лентата за движение на подс. Б. и е създал предпоставките за настъпването на транспортното произшествие. Наличието на касационното основание по чл.348, ал.1, т. 3 от НПК се защитава с довода, че същото е завишено, а постановяване на ефективното му изтърпяване няма да постигне целите по чл.36 от НК. Претендира се приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК и чл. 66, ал. 1 от НК. В заключение се иска отмяна на атакувания съдебен акт и при условията на алтернативност- оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд. В допълнение към касационната жалба на защитника на подс. Б. се изтъква допълнителен довод в подкрепа на оплакването за нарушение на процесуалните правила. Според защитата, атакуваното решение е било постановено на 29.01.2019г., а съдията-докладчик по делото бил починал на 19.01.2019г., поради което решението било постановено от „нелигитимен въззивен съдебен състав”. В жалбите на частните обвинители се заявява касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание, като се твърди, че наложените на подсъдимите наказания са в занижен размер. С подробни доводи се защитава схващането, че съдилищата не са отчели като отегчаващи отговорността обстоятелства редица факти, които са от значение за индивидуализация на наказанията. В заключение се иска отмяна на съдебния акт и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд и увеличаване на наложените на подсъдимите наказания. В съдебно заседание на касационната инстанция касационните жалбоподатели и техните процесуални представители поддържат доводите в касационните жалби и направените в тях искания. Представителят на ВКП намира жалбите за неоснователни, като счита, че доводите в тях не намират опора в материалите по делото. Пледира за оставянето им без уважение. Подсъдимите Ц. и Б., в последната си дума, молят за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на апелативния съд. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Преди всичко ВКС намира за необходимо да вземе отношение по част от наведените от страна на защитата на подс. Б. възражения, доколкото същите се отнасят до процесуални нарушения от категорията на абсолютните - „незаконен състав” и осъждане на подсъдимия Б. по ненадлежно предявено обвинение. На първо място, неоснователно се възразява, че въззивното решение е постановено от незаконен състав, предвид настъпилата на 19.01.2019г. смърт на съдията – докладчик - полк. Странджански и последващото обявяване на решението. Известно е, че съставът на съда е законен тогава, когато в него участват толкова съдии и съдебни заседатели, колкото законът изисква по силата на чл. 28 от НПК, когато те са избрани по съответния за това ред и когато всички членове на състава са участвали в постановяването на решението(Ст. П., „Наказателен процес на НРБ”, изд. 1989г., с.145). Видно от служебно изисканата от касационната инстанция деловодна информация мотивите към въззивното решение са изготвени на 14.01.2019г., т.е. преди смъртта на съдията-докладчик, след което са подписани от останалите членове на съдебния състав – полк. Ц. А. и полк. П. Сл.П., като са предадени в канцеларията на 22.01.2019 година. Съгласно чл. 34 от НПК всеки акт на съда трябва да съдържа подписите на членовете на състава, каквото изискване в настоящия случай е изпълнено. Без да е необходимо задълбочено да се пояснява разликата между изготвяне и обявяване на съдебния акт по смисъла на чл. 340, ал.1 и ал.2 от НПК в настоящия случай се касае за завършен съдебен акт, със съответните правни последици, тъй като той е подписан от всички членове на съдебния състав, разгледал и решил делото по същество. Друг е въпросът, че с полагането на отделните подписи на членовете на съдебния състав, съдът е обективирал по изискуемия процесуален регламент решението си по всички правно значими въпроси по делото, както и че това решение е взето в рамките на тайно съвещание след обсъждане на доказателствата по делото и на доводите и възраженията на страните. При така посоченото, ВКС намери, че въззивното решение е постановено от законен състав, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал.3, т.3 от НПК. Без основание са развитите доводи за нарушено право на подс. Б. на справедливо разглеждане на делото предвид обстоятелството, че е признат за виновен и осъден по ненадлежно предявено обвинение – в нарушение на чл.287, ал. 1 от НПК и в разрез със забраната за reformation in pejus. Подсъдимият Б. е предаден на съд за престъпление по чл. 343, ал.4 във връзка с ал.3, б.”б”, пр.2 във връзка с чл.342, ал.1, алт.3 от НК, като в обвинителния акт е посочена бланкетната норма, запълваща престъпния състав, а именно чл.21, ал.2 от ЗДвП. Съгласно обвинението подсъдимият е допуснал нарушение на посочената правна норма, тъй като е управлявал моторното превозно средство с превишена скорост от 82,36 км/ч. вместо със скорост до 50 км/ч., сигнализирана с пътен знак В 26. В съдебно заседание на 18.05.2017г. по първо образуваното нохд № 245/16г. по описа на Софийски военен съд прокурорът на осн. чл. 287, ал. 1, пр. 1 от НПК изменил обвинението срещу подс. Б.(л. 132 от нохд № 245/16г. по описа на СВС, т.2) като посочил, че обвинението следва да претърпи съществено изменение, тъй като в хода на съдебното следствие са събрани доказателства, водещи до съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението досежно извършеното от него нарушение на правилата за движение по пътищата, като конкретизирал, че подсъдимият Б. следва да носи отговорност за нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДвп, изразило се в това, че е управлявал автомобила не с превишена, а със скорост от 82,36 км./ч., която е била несъобразена със състоянието на пътя, с характера и интензивността на движението и с конкретните условия на видимост. Без да се произнесе с нарочен акт, съдът пристъпил към изслушване на съдебните прения и постановил присъда № 12/19.05.2017г. по нохд № 245/2016г., с която признал подс. Б. за виновен да е допуснал нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, в резултат на което, при условията на независимо съпричиняване с подс. Р. Ц., е причинил тежкото транспортно произшествие. По въззивни жалби от подсъдимите и жалби на частните обвинители било образувано внохд № 54/2017г. по описа на Военно апелативен съд, което финализирало с постановяване на решение № 47/08.11.2017 година. С него първоинстанционната присъда била изцяло отменена, а делото - върнато за повторното му разглеждане и решаване на първоинстанционния съд. Като основание за отмяна на присъдата са приети съществени нарушения на процесуалните правила, довели до нарушаване правото на защита на подсъдимите – нарушение по процедурата за изменение на обвинението по чл.287, ал.1 от НК и срокът, в който тя може да бъде осъществена, нарушения на правата на пострадалата К., липса на мотиви и наличие на непреодолими вътрешни противоречия в мотивите към съдебния акт. При повторното разглеждане на делото от първоинстанционния съд под № 207/2017г. по описа на Софийски военен съд прокурорът отново на осн. чл. 287, ал.1 от НПК изменил обвинението като посочил, че вместо чл.21, ал.1 от ЗДвП, подсъдимият Б. е допуснал нарушение на чл. 20, ал.2 от ЗДвП, тъй като се е движел със скорост от 82,36 км/ч. без да се съобрази със състоянието на пътя, с характера и интензивността на движението и с конкретните условия на видимост. С първоинстанционната присъда подс. Б. е признат за виновен именно да е допуснал нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДвП. При така изложеното, ВКС няма как да не отбележи, че първоинстанционният съд е подходил изключително противоречиво по въпроса налице ли е изменение на обвинението по см. на чл. 287, ал.1 от НК или не. От една страна е приел, че тъй като делото за втори път се разглежда от първата инстанция, изменението на обвинението принципно е недопустимо, след което обаче е посочил, че ще се произнесе именно по така измененото обвинение подсъдимият да е нарушил чл. 20, ал.2 от ЗДвП. От своя страна въззивният съд е посочил, че правилно първоинстанционният съд е отхвърлил възражението на защитата, като се е позовал на характера на нормите на чл.20, ал.2 от ЗДвП и чл. 21 от ЗДвП и отношението им като обща към специална и е приел, че с оглед липсата на промяна на фактическите обстоятелства, очертаващи обвинението, не се е стигнало до нарушаване правото на защита на подс. Б.. Макар и не изцяло, касационната инстанция споделя логиката на разсъжденията на въззивния съд, като приема, че в крайна сметка с осъждането на подс. Б. да е допуснал нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДвП не е нарушено правото му на справедлив съдебен процес и в частност на правото му да се защитава по надлежно повдигнато и предявено обвинение. Допуснатото от първоинстанционния съд нарушение, изразило се в неясна воля относно това дали е допустимо да се произнесе по така направеното от прокурора изменение на обвинението и доколко то го обвързва при постановяването на крайния му съдебен акт, е съществено нарушение, но то не е довело до нарушаване правото на защита на подсъдимия, поради което не се явява основание за отмяна както на въззивния, така и на първоинстанционния съдебен акт. Известно е, че обстоятелствената част на обвинението обхваща тези обстоятелства, които от обективна и субективна страна описват извършеното престъпление и неговия автор и тя претърпява съществено изменение, когато обстоятелствата, които са в основата на обвинението, влошават наказателноправното положение на подсъдимия или пораждат необходимост от нови усилия за защита при реализиране на правото на защита. В настоящия случай изтъкнатите от прокурора основания за изменение на обвинението поначало не са били налични, доколкото не са обуславяли изменение на обстоятелствената част на обвинението – инкриминираните по обвинението факти все са се отнасяли до нарушение на водача Б. при избора на скоростта му на движение от 82,36км/ч., а дали тя е превишена или съобразена е въпрос на правна квалификация, която съгласно т.7 на Тълкувателно решение № 2 от 22.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2/2016, ОСНК съдът е компетентен да даде, ако в обстоятелствената част на обвинението са описани фактическите обстоятелства по извършването му. Наред с това, доколкото фактите относно конкретната стойност на скоростта на движение и обстоятелствата на пътното платно и конкретната усложненост на пътната обстановка са залегнали като фактически обстоятелства още в обвинителния акт, принципно е допустимо обмисляне на нарушението на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП от решаващите инстанции, а в контекста на правото на защита на подсъдимия той не е бил поставен пред ситуацията да се защитава по фактология, която не му е било надлежно предявена. Независимо от изтъкнатото по-горе, жалбите на подсъдимите са основателни, тъй като при решаване на делото въззивният съд е допуснал нарушение от категорията на абсолютните, за които касационната инстанция следи служебно - „липса на мотиви” по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК. Въззивната инстанция е приела фактическа обстановка на деянието, която на практика изцяло възпроизвежда фактическите изводи на първоинстанционния съд и фактическата обстановка в обвинителния акт, без да извърши необходимия доказателствен анализ и без да даде отговор на наведените от страните възражения. Съдът се е спрял на създадената временна организация на движение по пътя в участъка на пътно-транспортното произшествие, посочил е в какво се е изразило нарушението на всеки от подсъдимите на правилата за движение по пътищата, подробно е отбелязал настъпилите тежки последици по вид и по размер, но е избегнал да даде отговор на основните въпроси, релевантни за отговорността на подсъдимите – дължимото от тяхна страна правомерно поведение, на базата на какво то е било изискуемо, моментът на възникване на опасността за всеки от тях и най-вече наличието на причинна връзка между реализираното от подсъдимите поведение и настъпилия тежък резултат. Част от тези въпроси, поради естеството и съдържанието си, не могат да бъдат правилно изяснени без специалните знания на професионалисти от областта на автотранспортните произшествия с познания в областта на физиката и инженерните науки. За да получат отговори по тях съдебните инстанции принципно правилно са използвали експертизата като способ на доказване, приобщавайки заключенията на назначената в хода на досъдебното производство комплексна автотехническа експертиза и допълнителната авто-техническа експертиза, назначена в хода на съдебното следствие. Въззивният съд е утвърдил извода на първостепенния, че по отношение на въпросите, изискващи специални знания, следва да се кредитират посочените заключения, без обаче да изясни, а оттам и да се спре в доказателствен аспект на становището на експертите, че безопасната скорост, т.е. скоростта при която л.а. „Фолксваген Тоуран”, управляван от подс. Б. е следвало да се движи, за да може да спре до мястото на удара при своевременна реакция на водача към момента на възникване на видимостта за него, е не по-голяма от 70, 4 км/ч.( л.320, т.1 от нохд № 245/16г. по описа на СВС). Същевременно без какъвто и да е коментар е оставена констатацията на вещите лица по основната експертиза по отговора на въпрос № 10 (л.63, т.VІ от ДП), че водачът Б. е имал техническа възможност да възприеме изпреварващия „Форд Торнео”, управляван от подс. Ц. на разстояние не по-малко от 82 м. или на не по-малко от 36 м. от мястото на удара, като при реалната негова скорост от 82,36км/ч. подс. Б. не е имал техническа възможност да спре до мястото на удара, а при скорост от 50 км/ч. или по-малка подс. Б. е имал техническа възможност да спре до мястото на удара и да предотврати транспортното произшествие, като експертите са пояснили също, че спирането на управлявания от подс. Б. автомобил до мястото на удара е необходимо, но не достатъчно условие за предотвратяване на транспортното произшествие, ако водача на насрещното МПС- подс. Ц. не е спрял до мястото на удара. Видно е, че е налице неяснота относно това при каква скорост на движение на автомобила,управлявано от подс. Б. произшествието е било предотвратимо, а на второ място – в мотивите не е защитено по никакъв начин наличието на причинна връзка между реализираното от него поведение, свързано с нарушение на режима на скоростта, с настъпилото транспортно произшествие с изключително тежки последици. Като последица от липсата на убедителен отговор на този въпрос е направено заключението, че подсъдимият Б. е нарушил разпоредбата на чл.20, ал.2 от ЗДвП, без обаче да е уточнено за коя от двете хипотези на разпоредбата се касае - дали за задължение на водача да съобрази скоростта си на движение с предвидимите опасности на пътя или за такова, произтичащо от непредвидима опасност. На следващо място, не е даден отговор на редица възражения на защитата на подс. Ц.. Голяма част от доказателствената дейност на първоинстанционния съд е била насочена към установяване на обективно съществуващата към момента на произшествието временна организация на движението в пътния участък, съответно поставените знаци и табели указващи задължението на водачите за тяхното правомерно поведение на пътя. Доказателствените източници са съдържали съществени противоречия, което е налагало подробното обсъждане на показанията на свидетелите, така че недвусмислено да се защити извода на съда относно наличието на приетата от него сигнализация. Поради липса на доказателствен анализ съдът е дал формален отговор, а по някои въпроси и въобще не е дал такъв на отделни доводи на защитата относно това, че местопроизшествието е било променено, а приетите за съществуващи знаци не са били поставени; че приетата автотехническа експертиза е неубедителна и страда от съществени неясноти и противоречия, което обуславя необходимост от назначаването на повторна автотехническа експертиза; че липсва причинно-следствена връзка между скоростта на движение на автомобила на подс. Ц. с настъпилия резултат, доколкото ударът е бил непредотвратим както при скорост от 90 км/ч., така и при скорост от 50 км/ч. Концентрирайки изцяло изложението си върху цялостно възприемане на фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, съдът напълно е игнорирал тези възражения и ги е оставил без каквото и да е обсъждане. В заключение, въззивният съд не е дал отговор на повечето от доводите на защитата от въззивните жалби, с което е допуснал съществено нарушение на чл. 14 и чл. 339, ал. 2 от НПК, съставляващо касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Налице е основание за отмяна на постановеното по него решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Военно-апелативния съд, като при новото разглеждане процесуалният недостатък на отмененото въззивно решение следва да бъде преодолян чрез цялостен задълбочен анализ на доказателствата, събрани от първоинстанционния съд, а в случай на необходимост - и чрез събиране на такива от самия въззивен съд, и изготвяне на прецизен въззивен съдебен акт, отговарящ на изискванията на чл.339 от НПК. С оглед на изхода на настоящето производство, възраженията по правилното приложение на материалния закон и по справедливостта на наказанието се оставят без коментар. Те следва да получат убедителен отговор при новото разглеждане на делото. Предвид изложеното и като констатира основателност на наведените в касационната жалба на подсъдимата доводи, на осн. 354, ал. 3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 46 от 29.01.2019г., постановено по внохд № 58/2018г. по описа на Военно-апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане на същия съд, друг съдебен състав, от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: