4 Р Е Ш Е Н И Е № 146 гр. София, 12 юли 2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесети юни през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА ВАЛЯ РУШАНОВА при секретаря……...…Марияна Петрова.…......……и в присъствието на прокурора….....…............Тома Комов…….изслуша докладваното от съдия Рушанова касационно дело № 553 по описа за 2016 г. Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Л. Ж. Д. срещу присъда № 42/ 16.02.2016г. по внохд № 4398/2015г. по описа на Софийски градски съд. В жалбата са ангажирани всички касационни основания. В допълнение към нея се оспорват изводите на въззивния съд относно авторството на деянието и дадената от него оценка на доказателствените материали, довели до постановяване на осъдителна присъда на базата на предположения. Твърди се, че наложеното наказание е несправедливо. Отправено е искане за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия. В съдебното заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата, застъпвайки становище за недоказаност на обвинението по несъмнен начин. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК установи следното: С обжалваната нова въззивна присъда, на основание чл. 336, ал.1, т. 2 във връзка с чл. 334, т.2 от НПК, е отменена първоинстанционна присъда от 05.10.2015г. по нохд № 15953/2012г. на Софийски районен съд, в частта с която подсъдимият Л. Ж. Д. е бил признат за невиновен и оправдан да е извършил престъпление по чл.196, ал.1, т.1 във връзка с чл.194, ал.1 във връзка с чл.20, ал. 2 във връзка с чл.29, ал.1 б.”а” и б.”б” от НК, като вместо нея е постановено: - подсъдимият Л. Д. е бил признат за виновен в това, че около 10, 30ч. на 10.03.2012г. в [населено място], от павилион за вестници, находящ се в [населено място], на [улица], е отнел чужди движими вещи - кочан с билети за градския транспорт на стойност 100 лв., кочан с билети-талони за градски транспорт на стойност 64 лв. и оборотни пари на стойност 30 лв., всичко на обща стойност 194 лв., от владението на Д. К. Т., без нейно съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, като деянието е извършено при условията на опасен рецидив - престъпление по чл.196, ал.1, т.1 във връзка с чл. 194, ал.1 във връзка с чл. 29, ал.1, б.”а” и б.”б” от НК. При условията на чл. 54 от НК на подсъдимия е наложено наказание 2 (две) години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяването му в затвор. Подсъдимият е оправдан относно това да е извършил престъплението в съучастие като съизвършител със С. И. Т. - съответно по квалификацията по чл. 20, ал. 2 във връзка с ал.1 от НК. Жалбата е неоснователна. Основното оплакване за „недоказаност на обвинението” и постановяване на присъдата на базата на предположения следва да се обсъжда на плоскостта на процесуалната дейност на решаващия съд при анализа и оценката на събраните по делото доказателствени материали - касационно основание по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Направените от въззивната инстанция фактически и правни изводи са основани на обективна, всестранна и пълна проверка и анализ на доказателствените материали при спазване на процесуалните изисквания. Доводите, с които се оспорва дадената оценка на показанията на св. Т., заключението на съдебно-оценителната експертиза и изводите относно авторството на деянието, не могат да се споделят по следните съображения: - твърдението на защитата, че св. Т. не е била в състояние да възприеме лично отнемането на предмета на престъплението, „защото е тичала и се е намирала на около 100 метра от павилиона” не държи сметка за действителното съдържание на пресъздаденото от свидетелката в хода на непосредствения й разпит пред първоинстанционния съд. В него ( л.168 от нохд № 15953/2012г. по описа на СРС) тя подробно е описала не само начина, по който подсъдимият Д. е влязъл в павилиона, но и момента, когато е излязъл от него. Въззивният съд подробно се е спрял на показанията на коментираната свидетелка. Отчел е корелацията им с показанията на св. Л. и с протокола за разпознаване ( л. 15 от ДП), при който св. Т. категорично е посочила подсъдимия Д. като лицето, което е влязло в павилиона. Следователно съдът е изпълнил стриктно задължението си да подложи на критична оценка показанията на св. Т. и с основание е заключил, че те достоверно пресъздават случилите се събития. - не може да бъде споделена и тезата, че липсвала яснота относно предмета на престъплението и неговата стойност. Фактическите изводи на решаващия съд са основани на комплексната оценка на показанията на св. Т., ясно посочила, че веднага след влизането на подс. Д. в павилиона, е установила липсата на билети и оборот, за което е уведомила св. Л.. При описания от св. Л. начин на отчитане на продажбите на билетите от страна на св. Т., осъществявало се за всеки ден, липсва каквото и да е съмнение относно предмета на кражбата по вид, размер и количество. Относно приетата стойност изводите правилно са обосновани със заключението на съдебно-икономическата експертиза. Оспорването на същото с доводи, че е основано на фактура, която не е налична в кориците на делото, е без опора. Впрочем, по това възражение въззивният съд е взел отношение, ясно посочвайки, че с оглед невъзможността да се провери автентичността и съдържанието на приложеното копие от фактура от 09.03.2012г. ( л.18 от ДП с получател [фирма] за закупуване на талони за пътувания и билети за градския транспорт) въпросното копие от фактурата следва да се изключи от доказателствения материал. От друга страна, заключението на оценителната експертиза не е базирано на стойностите посочени във въпросното копие от фактура, като в съобразителната част на същото е направено единствено уточнението, че извън коментираното копие на фактура, „липсват други счетоводни данни за начина на заприходяване и отчитане на продадените стоки в павилиона”. Така, с основание решаващият съд е счел, че стойността на предмета на престъплението е установена по експертен път на базата на заявеното от св. Т. относно вида и количеството на отнетите билети и талони за градски транспорт. Друг е въпросът, че стойността на билетите и талоните, в конкретния случай, не представлява обстоятелство, подлежащо на надлежно изследване по експертен път, тъй като пазарната им стойност е публично известна и фиксирана, поради което не предполага необходимост на специални познания - предпоставка за назначаване на експертиза. - фактическите изводи за авторството на деянието и начина на извършването му не почиват на предположения. Релевантните за производството факти са съответни на съдържимото в доказателствените източници, като въззивната инстанция убедително е защитила изводите си. Въпросът за авторството на деянието е разрешен на базата на показанията на св. Т. и протокола за разпознаване, в който тя категорично и недвусмислено е посочила подс. Д. като „лицето, което в деня на кражбата влезе в павилиона ми, взе част от оборота, билетите и талоните…..”. Годността на писменото доказателствено средство - протокола за разпознаване - е била предмет на обсъждане от контролирания съд, който стриктно е проследил спазването на процесуалните изисквания относно форма и съдържание на същия и с основание го е кредитирал. Съответствието на протокола за разпознаване с процесуалните правила на чл.170 и сл. НПК обуславя извода, че същият представлява доказателствено средство за извършване на съответното действие, за реда по който е извършено и за събраните при това действие доказателства. В този смисъл не е налице допуснато нарушение на чл. 303, ал.1 от НПК, каквото се претендира в касационната жалба. На базата на правилно установените факти въззивният съд е извършил законосъобразна преценка и за приложимото право. Подсъдимият е извършил кражба на чужди движими вещи от павилион за вестници, като с оглед многократните му осъждания, реализираната от него престъпна дейност, правилно е квалифицирана като такава при „опасен рецидив” по смисъла на чл. 29, ал.1 НК. Твърдението в жалбата за явна несправедливост на наложеното наказание се обвързва с тезата за неустановеност на авторството на деянието, като конкретни аргументи относно необходимост от намаляването му не се посочват, поради което касационната инстанция намери жалбата за неоснователна и в тази й част. Единствено следва да се посочи, че наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода” е в минималния предвиден в санкцията на чл.196, ал.1, т.1 НК размер от 2 години, като по делото обективно не са констатирани каквито и да са било обстоятелства от категорията на тези по чл.55 НК, които да доведат до смекчаване на отмереното наказание. По изложените съображения и като намери касационната жалба за неоснователна, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 42/16.02.2016г., постановена по внохд № 4398/2015г. по описа на Софийски градски съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: