Р Е Ш Е Н И Е № 241 гр.София, 03 юли 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети февруари две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ:МАЯ ЦОНЕВА БОНКА ЯНКОВА при участието на секретаря Невена Пелова и прокурора от ВКП Момчил Бенчев след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 73/2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационен протест, депозиран от Варненска апелативна прокуратура и касационна жалба от гражданския ищец Министъра на финансите, като представляващ Държавата, срещу въззивна присъда №10 от 24.11.2022 г., постановена по внохд №304/2022 г. по описа на Варненски апелативен съд. С касационния протест и допълнението към него се обжалва присъдата на апелативната инстанция както в отменителната й, така и в потвърдителната й част, като се релевират касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. По отношение на обвинението на подсъдимия Б. А. за престъпление по чл.255 ал.1 т.2 пр.2 във вр.с чл.26 ал.1 от НК, прокуратурата твърди, че облагаемият доход от лихви и неустойки по предоставените от него заеми, е следвало да бъде деклариран, нещо което не е било сторено за финансовите 2008 г., 2009 г. и 2010 г. Посочва се, че съдът неправилно не е кредитирал показанията на свидетелите И. И., С. Ж., С. Х. и С. И., тъй като те са годен източник на доказателства; че неоснователно е базирал фактическите си разсъждения, рефлектирали и върху правните му решения, само на „няколко семпли писма“, изпратени от ЧСИ. Оспорва се фактическия извод на въззивния съд, че изплащаните от кредитополучателите на ръка средства били само за необлагаемата по ЗДДФЛ главница, т.к. по разписките не надхвърляли общата сума по записа на заповед. На следващо място се отбелязва, че апелативната инстанция е пропуснала да ревизира първоинстанционния акт, доколкото обвинението срещу подсъдимия А. има за предмет продължили до 30.04.2010 г. действия и бездействия, но касаещи хронологически последен данъчен период по ЗДДФЛ- 2009 г., т.е ОС-Варна е постановил диспозитив по неповдигнато обвинение. Наред с това се твърди, че АС-Варна е допуснал съществено процесуално нарушение като е отразил в своя акт, че отменя осъдителната присъда по чл.255 ал.3 от НК, по която всъщност подсъдимия е бил оправдан. Относно обвинението по чл.252 ал.2 пр.2 във вр.с ал.1 във вр. с чл.20 ал.2 във вр.с чл.26 ал.1 от НК се оспорват правните изводи на съда, като прокурорът се позовава на многогодишната съдебна практика по този текст от закона, съгласно която подсъдимите А. и Т. като физически лица не са били от кръга на субектите, които имат правомощия за упражняването на банкова дейност, нито са имали специално издадено надлежно разрешение, поради което тяхното поведение следва да бъде подведено по посочения по-горе престъпен състав. Преценявайки, че поведението на двамата подсъдими е несъставомерно, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон. По- нататък се оспорва извода на контролираната инстанция, че деянието по чл.172а от НК представлява маловажен случай. Твърди се, че подсъдимият А. е използвал активно за целите на занятието си /лихварство/ заредените компютърни програми, поради което е налице хипотезата на чл.172а ал.1 от НК, а именно „използва по друг начин“ чуждите обекти на авторското право. Според прокурора няма пречка А. да бъде осъден по това изпълнително деяние, „тъй като фактическите обстоятелства са ясно изразени в обвинителния акт“. По отношение обвинението по чл.253 от НК за подсъдимата Т., се твърди, че предикатното престъпление е осъществено от нея, понеже придобиването на имот №5 не произтича пряко от дейността по лихварството като заложено имущество или невърнат дълг, а от неправомерно придобитите лихви и реализираните печалби от тази дейност. В заключение се моли да бъде отменен протестирания съдебен акт и делото върнато за ново разглеждане на друг състав на апелативния съд. В касационната жалба на гражданския ищец и допълнението към нея се прави оплакване за допуснато от въззивната инстанция нарушение на закона във връзка с предявената гражданска претенция. Посочва се, че неоснователно съдът не е възприел заключението на експертизата от досъдебното производство, чиито изводи са били основани на анализ и съпоставяне на писмените доказателства по делото /договори, разписки/ със свидетелските показания относно получените суми по договорите за заем- главница, лихви, неустойки. Досежно потвърдителната част на въззивната присъда се твърди, че контролираната инстанция не е изложила мотиви защо е приела за недоказан гражданския иск за данъчните периоди 2007 г. и 2008 г. Отправя се молба за отмяна на атакуваната въззивна присъда в частта, в която предявения граждански иск е отхвърлен за сумата от 11 902,81 лв. и в частта, в която присъдата на окръжния съд е потвърдена, респ.е отхвърлен гражданския иск за сумата от 5 870,40 лв., като делото бъде върнато за ново разглеждане на въззивната инстанция, алтернативно- да бъде уважен гражданския иск в общ размер от 17 773,21 лв., ведно със законната лихва. В съдебното заседание пред Върховният касационен съд представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста и допълнението към него, по изложените в тях съображения и с направеното искане. Гражданският ищец Министъра на финансите, като представляващ Държавата, не се явява и не изпраща представител. От главния юрисконсулт в ТД на НАП-Варна- И. А., действаща като пълномощник на Министъра на финансите, са постъпили писмени бележки, в които е отразено, че се поддържа касационната жалба и се моли тя да бъде уважена. Защитникът на подсъдимите Б. А. и Г. Т.-адв.Ж. пледира за оставяне в сила на присъдата на Варненски апелативен съд. Поддържа приетото в съдебните мотиви, че деянието по чл.252 от НК е несъставомерно. По отношение престъплението по чл.255 от НК счита, че експертизите са изследвали всички граждански и изпълнителни дела и са установили, че няма събрани суми извън главницата, поради което възприема извода на въззивната инстанция за липса на категорични доказателства, че за периода 2006-2009 г. двамата подсъдими заедно и поотделно да са реализирали някакви доходи извън главницата и законната лихва. Подсъдимите Б. А. и Г. Т., редовно призовани пред ВКС, не се явяват и не вземат становище. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди релевираните в касационния протест и касационната жалба оплаквания, доводите на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното : С присъда №260012 от 02.10.2020 г., Варненски окръжен съд е признал подсъдимия Б. В. А. за виновен в извършване на престъпление по чл.252 ал.1 от НК, за което на основание чл.54 от НК му е наложил наказание три години лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 от НК е отложил за срок от пет години и наказание конфискация на Ѕ част от имуществото му, като го е оправдал по първоначално повдигнатото му обвинение по чл.252 ал.2 пр.2 във вр.с ал.1 във вр.с чл.26 ал.1 във вр. с чл.20 ал.2 от НК. Със същата присъда подсъдимият А. е бил признат за невиновен и оправдан за това да е извършил престъпления по чл.255 ал.3 във вр.с ал.1 т.2 пр.2 във вр.с чл.26 ал.1 от НК и по чл.172а ал.1 от НК. Подсъдимата Г. Н. Т. е била призната за невиновна и оправдана по обвиненията по чл.252 ал.2 пр.2 във вр.с ал.1 във вр.с чл.26 ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 от НК, по чл.172а ал.1 от НК и по чл.253 ал.4 пр.1 във вр.с ал.1 пр.2 във вр.с чл.26 ал.1 от НК. Предявеният срещу подсъдимия А. граждански иск от Министъра на финансите като представляващ Държавата е бил отхвърлен изцяло като неоснователен. С присъдата съдът се е произнесъл по веществените доказателства, а също така е възложил в тежест на подсъдимия А. направените по делото разноски. По въззивен протест на ОП-Варна с искане за отмяна на присъдата във всичките й оправдателни части и осъждане на подсъдимите по повдигнатите им обвинения, по въззивни жалби на подсъдимия А., на частния обвинител И. И. и на гражданския ищец Министъра на финансите като представляващ Държавата, пред Варненски апелативен съд е било образувано внохд №17/2021 г., по което е било постановено решение №200078 от 20.08.2021 г., с което първоинстанционната присъда е била отменена изцяло и делото върнато за ново разглеждане на ОС-Варна. При второто разглеждане на делото пред първостепенния съд, с присъда №41 от 08.07.2022 г., постановена по нохд №918/2021 г., Варненски окръжен съд е признал подсъдимия Б. В. А. за невиновен в това, че през периода 06.03.2006 г. до 01.06.2009 г. в [населено място], в съучастие като съизвършител с Г. Т. по отношение на И. И., С. Х. и С. И. и сам по отношение на А. Б., К. Х., Х. З., З. З., К. Ж., Х. Х., Ю. Х. и Е. С., при условията на продължавано престъпление, без съответно разрешение /лиценз по смисъла на чл.1 от Закона за банките, действал до 01.01.2007 г. да е извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисква такова разрешение,съгласно чл.1 ал.1 и ал.4 т.1 от Закона за банките /отменен/ и без съответно разрешение /лиценз по смисъла на чл.13 ал.1 от Закона за кредитните институции, в сила от 01.01.2007 г./ да е извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисква такова разрешение съгласно чл.2 ал.1 и чл.2 ал.5 т.1 от ЗКИ, като предоставил кредити /заеми/с лихва на А. Б. и А. Б., С. Х. и К. Х., Х. З. и З. З., С. И., К. Ж., Х. Х. и Ю. Х., Е. С. и И. И., да е причинил на посочените по-горе лица значителни вреди в общ размер на 11871,85 лв. и да е получил значителни неправомерни доходи под формата на лихви в размер на 57 199,17 евро с левова равностойност 111871,85 лв., поради което го е оправдал за извършване на престъпление по чл.252 ал.2 пр.2 във вр.с ал.1 във вр.с чл.26 ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 от НК. Със същата присъда подсъдимия Б. В. А. е признат за виновен в това, че през периода 14.04.2007 г.- 30.04.2008 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството си на физическо лице по чл.5 ал.1 от ЗОДФЛ /отм./ и по чл.4 ал.1 от ЗДДФЛ, избегнал установяването на данъчни задължения в големи размери- данък върху доходите на физически лица за 2006 г. и 2007 г. в общ размер на 11 902,81 лв., като затаил истина в подадените в ТД на НАП- Варна декларации за отчетните 2006 г. и 2007 г., като недекларирал доходи, получени като лихви и неустойки по предоставени заеми и с това избягнал установяването на дължимия данък по ЗОДФЛ в размер общо 11 902,81 лв., поради което и на основание чл.255 ал.1 т.2 пр.2 във вр.с чл.26 ал.1 и чл.55 ал.1 т.1 от НК му е наложил наказание шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил на основание чл.66 ал.1 от НК за срок от три години и глоба в размер на 1000 лв., като го е оправдал по първоначално повдигнатото обвинение по чл.255 ал.3 от НК за периода от 14.04.2007 г.- 30.04.2008 г. укритите данъци да представляват особено големи размери по чл.93 ал.1 т.14 пр.2 от НК; за данъчни периоди 2009 и 2010 г., за деянията, включени в рамките на продължаваното престъпление, осъществени на 30.04.2009 г. и на 30.04.2010 г., както и за разликата до 17 773,21 лв. или в общ размер на дължимия данък 5870,40 лв. Подсъдимият Б. В. А. е бил признат за невиновен и оправдан в извършване на престъпление по чл.172а ал.1 от НК, като съдът е приел, че деянието представлява административно нарушение по чл.97 ал.1 т.9 от ЗАПСП и не му е наложил наказание, поради изтекъл давностен срок по ЗАНН. Със същата присъда подсъдимата Г. Н. Т. е била призната за невиновна и оправдана по инкриминираните й обвинения за извършени престъпления по чл.252 ал.2 пр.2 във вр.с ал.1 във вр.с чл.26 ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 и по чл.253 ал.4 пр.1 във вр.с ал.1 пр.2 във вр.с чл.26 ал.1 от НК. Подсъдимата Г. Т. е била призната за невиновна и оправдана и за извършено престъпление по чл.172а ал.1 от НК, като съдът е приел, че деянието съставлява административно нарушение по чл.97 ал.1 т.9 от ЗАПСП и не й е наложил наказание поради изтекъл давностен срок по ЗАНН. Подсъдимият А. е бил осъден да заплати на Министъра на финансите като представляващ Държавата сумата от 11902,81 лв., обезщетение за имуществени вреди в резултат на деянието по чл.255 ал.1 т.2 от НК, ведно със законната лихва, като е отхвърлен предявения граждански иск за сумата от 5870,40 лв. като неоснователен. С присъдата съдът се е разпоредил с веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия Б. А. направените по делото разноски, както и д.т. върху уважената част от гражданския иск. По протест на ОП-Варна, с искане за отмяна на присъдата във всичките й оправдателни части и признаване на двамата подсъдими за виновни по повдигнатите спрямо тях обвинения, по въззивна жалба на подсъдимия Б. А., чрез защитника му и въззивна жалба от Министъра на финансите, пред Варненски апелативен съд е било образувано внохд №304/2022 г., приключило с нова въззивна присъда №10 от 24.11.2022 г., с която първоинстанционната присъда е била отменена в осъдителната й част по отношение престъплението по чл.255 ал.3 във вр.с ал.1 т.2 от НК, в гражданско осъдителната й част и в частта досежно разноските, като подсъдимият Б. В. А. е бил признат за невиновен в това, че през периода 14.04.2007 г.- 30.04.2008 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството си на физическо лице по чл.5 ал.1 от ЗОДФЛ /отм./ и по чл.4 ал.1 от ЗДДФЛ, с две отделни деяния, избегнал установяването на данъчни задължения в големи размери- данък върху доходите на физически лица за 2006 г. и 2007 г. в общ размер на 11 902,81 лв., като затаил истина в подадените в ТД на НАП- Варна декларации за отчетните 2006 г. и 2007 г., като недекларирал доходи, получени като лихви и неустойки по предоставени заеми и с това избягнал установяването на дължимия данък по ЗОДФЛ в размер общо 11 902,81 лв., поради което го е оправдал за извършено престъпление по чл.255 ал.1 т.2 пр.2 във вр.с чл.26 от НК. С присъдата е бил отхвърлен предявения от Министъра на финансите граждански иск за имуществени вреди в размер на 11902,81 лв. в резултат на деянието по чл.255 ал.1 т.2 от НК. В останалата й част присъдата е била потвърдена. По касационния протест на прокуратурата На първо място, ВКС счита, че следва да обсъди наведените оплаквания във връзка с престъплението по чл.252 от НК, по отношение на което въззивната инстанция е потвърдила оправдателната първоинстанционна присъда, постановена спрямо подсъдимите Б. А. и Г. Т.. Приетата от първия и от въззивния съд обективна несъставомерност на това престъпление е в съответствие със закона и най-новата съдебна практика на върховната инстанция. В предходната практика се поддържаше тезата, че предоставянето на заеми/кредити по занятие със средства, които не са набрани чрез публично влогонабиране, осъществява от обективна страна състава на престъплението по чл.252 ал.1 от НК. Настъпилите законодателни промени в националното ни законодателство- Закона за банките /отм./, Закона за кредитните институции, Закона за пазара на финансовите инструменти, синхронизирани с редица актове на правото на ЕС / Регламент 575/2013 г. на Европейския парламент и на Съвета относно пруденциалните изисквания за кредитните институции и инвестиционните посредници и изменение на Регламент /ЕС/ №648, Регламент 2019/2023 на ЕП и Съвета/, налагат преосмисляне на съществуващата до този момент съдебна практика. Не съществува спор, че нормата на чл.252 от НК е бланкетна. Тя препраща към нормативни актове, в които са дефинирани съдържащите се в нея понятия „банкови“, „застрахователни“ и други „финансови сделки“, „платежни услуги“ и „електронни пари“, съответно „разрешение“. На подсъдимият А. са били инкриминирани чл.1 ал.1 и ал.4 т.4 от Закона за банките /отм./ и чл.13 ал.1, чл.2 ал1 и ал.5 т.1 от Закона за кредитните институции, а на подсъдимата Т.- чл.13 ал.1, чл.2 ал.1 и ал.5 т.1 от Закона за кредитните институции. За да е съставомерно престъплението по чл.252 ал.1 от НК е необходимо да бъде установено, че деецът е извършвал по занятие банкови сделки /съобразно инкриминираното обвинение/ и че те са били осъществени без съответно разрешение. Понятието „банкови сделки“ няма легална дефиниция, но анализът на чл.1 от ЗБ /отм/ и чл.2 от ЗКИ дава възможност да се направи извод за това кои сделки са банкови. Сред тях се включват основните дейности, посредством които е дефинирано понятието за банка в чл.1 от ЗБ /отм/ и в чл.2 ал.1 т.1 от ЗКИ- а именно, публично привличане на влогове и използване на привлечените парични средства за предоставяне на кредити и за инвестиции за своя сметка и на собствен риск /чл.1 ал.1 от ЗБ/, респективно, публично привличане на влогове и други възстановими средства и предоставяне на кредити или друго финансиране за своя сметка и на собствен риск/ чл.2 ал.1 т.1 от ЗКИ/. Употребеният в тези разпоредби съюз „и“ показва по недвусмислен начин, че отпускането на кредити на физически или юридически лица, за да бъде определено като банкова сделка, следва да бъде извършено с парични средства, получени само и единствено посредством публично влогонабиране. Това налага извода, че типичната основна дейност, представляваща изключителен банков монопол, която не може да бъде извършвана от никое друго физическо или юридическо лице, е тази по публичното привличане на влогове или други възстановими средства и кредитирането със средства, набрани именно чрез публично влогонабиране. С други думи, отпускането по занятие на заеми срещу лихва със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, по своето естество не може да се квалифицира като банкова дейност. Тези правни съображения отнесени към фактологията на настоящия казус, обуславят извод за изначална обективна несъставомерност на инкриминираната по отношение на двамата подсъдими деятелност по чл.252 ал.2 във вр.с ал.1 от НК. Действително кредитирането по занятие със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства може да се квалифицира като финансова сделка. Съобразно разпоредбата на чл.3 от ЗКИ тази дейност може да се осъществява от финансови институции, които не са банки, без за извършването й да се изисква лиценз/разрешение. Съгласно чл.3а от ЗКИ, за отпускане по занятие на кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, е необходимо лицето да бъде вписано в публичен регистър на БНБ, ако дейността е съществена за него. Правната уредба на условията и реда за вписване в публичния регистър е регламентирана в Наредба №26/2009 г. за финансовите институции. Настоящият касационен състав намира, че съществува разлика между лицензионния и регистрационния режим и знак на тъждественост между тях не може да бъде поставен. Това е така, тъй като: 1 при преценката за вписване в публичния регистър, съобразно чл.3а ал.1 от ЗКИ, БНБ действа в условията на обвързана компетентност и не разполага с правомощия за преценка за целесъобразност, т.е регистрацията/вписването има декларативно действие. От своя страна разрешението/ лиценза е индивидуален административен акт с конститутивно действие и издаването му поражда право да се извършва съответната дейност /чл.4 т.42 от Регламент 575/2013 г./. При неговото издаване административният орган действа в условията на оперативна самостоятелност, доколкото проверява законосъобразността на искането и в рамките, определени от закона, разрешава или отказва по целесъобразност извършването на определена стопанска дейност; 2. за разлика от лиценза, изискването за регистрация при осъществяване на дейност по кредитиране със средства, които не са получени посредством публично влогонабиране, не е абсолютно. Регистрацията е необходима само ако дейността е съществена за лицето- чл.3а ал.1 от ЗКИ, като критериите за същественост са уредени в чл.13 от Наредба 26/2009 г. за финансовите институции; 3. лицензионният режим се установява само за стопански дейности, които са свързани с обекти, изключителна държавна собственост, съгласно чл.18 ал.1 от Конституцията на Р.България, обекти върху които държавата осъществява суверенни права, съобразно чл.18 ал.2 и ал.3 от Конституцията, дейности, които пораждат повишен риск за националната сигурност или обществения ред в Р.България, личните или имуществените права на гражданите или правата на юридическите лица, както и за околната среда и са посочени в списък- приложение към закона, като в т.1 от същия изрично е упомената банковата дейност, т.е лиценз е необходим, когато се касае до особено значима за обществото дейност /банкова, застрахователна/ или до такава с висока степен на опасност.От своя страна регистрация се изисква за дейности, които макар и рискови за националната сигурност или за обществения ред не създават в толкова висока степен опасност за нормалното възникване и протичане на обществените отношения, за които е необходим лиценз. С оглед на изложеното, ВКС приема, че знак на равенство между разрешителен/лицензионен режим и регистрационен не може да се постави. Разпоредбата на чл.252 ал.2 от НК касае дейностите, за които е предвиден разрешителен режим. Отнасянето й към сделки и дейности, за които е предвиден регистрационен режим представлява недопустимо разширително тълкуване на обхвата на правната норма. Ето защо, настоящият касационен състав счита, че предоставянето по занятие на заеми/кредити със средства, които не са набрани от публично привличане на влогове или други възстановими средства се изключва от обхвата на чл.252 ал.1 от НК / Решение по н.д №.474/2021 г. на ВКС, трето н.о., Решение по н.д.№483/2018 г. на ВКС, второ н.о./. В този смисъл правният извод на апелативния съд за несъставомерност на престъплението по чл.252 от НК, понеже дейността на подсъдимите не може да се квалифицира като банкова, а за финансова дейност липсват предпоставките на посочената по –горе правна норма за съответно разрешение /още повече, че липсва и такова фактическо обвинение/, е законосъобразен и се споделя от настоящия касационен състав. На следващо място, не се възприемат доводите, изложени в протеста, касаещи престъплението по чл.253 от НК, в извършването на което подсъдимата Т. е била призната за невиновна. Апелативният съд в съответствие с правната доктрина и съдебна практика правилно е очертал обективните и субективните характеристики на престъплението „пране на пари“. Съобразно изложеното в диспозитива на обвинителния акт, подсъдимата Т. е обвинена в това, че при условията на продължавано престъпление е извършила пет сделки с имущество с парични средства, за които е знаела към момента на закупуването на имотите, че са придобити чрез тежко умишлено престъпление- такова по чл.252 ал.2 от НК. След като въззивната инстанция законосъобразно е приела, че престъплението по чл.252 от НК, което прокуратурата е претендирала да е предикатното по отношение „прането на пари“, е несъставомерно от обективна страна, то напълно правилно е счела, че подсъдимата не може да носи отговорност по чл.253 от НК. Всъщност основните аргументи в касационния протест, чрез които се обосновава наличието на престъплението по чл.253 от НК, се свързват с това, че подсъдимата е осъществила първичното престъпление по чл.252 от НК, чиято обективна несъставомерност беше обсъдена по-горе. В допълнение към посоченото, изготвилият иницииращия касационното производство протест твърди, че доказателство за това, че Т. е осъществила престъплението по чл.253 от НК е последната сделка/№5/ за покупка на апартамент на [улица] , доколкото „придобиването на имота не произтича пряко от дейността по лихварството като заложено имущество или невърнат дълг, а от неправомерно придобитите лихви и реализираните печалби от тази дейност“. С този извод настоящият касационен състав категорично не се съгласява, защото 1. инкриминираната предикатна дейност, от която се твърди, че са генерирани престъпните средства, послужили за закупуването на имота е не друга, а именно лихварство ; 2.придобитите лихви са част от доходите, пряко произтичащи от дейността по предоставяне на заеми /друг е въпроса, че поведението на подсъдимата е несъставомерно по чл.252 от НК/ и 3. понятието „печалба“ е напълно неудачно употребено, доколкото печалбата представлява разликата между приходи и разходи, а и такива факти липсват в обвинителния акт. На следващо място, установяването на големи парични суми у подсъдимата, за чиито произход няма данни, не е достатъчно за извод, че те са придобити незаконно. Още повече, че в случая претендираната от прокурора сума като придобита от лихварска дейност, осъществявана от подсъдимата Т. е 13 270,72 лв., а само цената на имота по сделка №5 е 40 000 евро, съобразно диспозитива на обвинителния акт. В заключение, потвърждавайки оправдателната присъда на първата инстанция за престъплението по чл.253 от НК досежно подсъдимата Г. Т., Апелативен съд-Варна не е допуснал нарушение на материалния закон. ВКС не споделя и изложените в протеста доводи, с които се оспорва възприетото от решаващия съд, че деянието по чл.172а ал.1 от НК представлява маловажен случай, поради което деецът се наказва по административен ред. На първо място е необходимо да се отбележи, че изпълнителното деяние, което е било инкриминирано на подсъдимите по чл.172а ал.1 от НК е „възпроизвежда“ компютърни програми в нарушение на Закона за авторското право и сродните му права. Съдът е приел, че това изпълнително деяние е било осъществено от подсъдимите. Ето защо, за ВКС не става ясна причината, поради която в протеста се настоява, че изпълнителното деяние, осъществено от А. и Т. е „използва по друг начин“ компютърни програми. В тази връзка следва да се посочи, че освен, че на подсъдимите такова обвинение не е било предявено, то и в обстоятелствената част на обвинителния акт не са описани факти за „използване по друг начин“ на компютърните програми, още повече, че „другият начин“ също следва да бъде конкретизиран. На следващо място, в контекста на оспорването на извода, че случая е маловажен, в протеста се твърди, че компютърните програми, установени върху твърдия диск на компютърната конфигурация със залепен стикер с текст „текст“ са 16 бр., а на втората компютърна конфигурация с марка С.- 11 бр. Тези твърдения не държат сметка на отразеното в диспозитива на обвинителния акт, където по отношение на първия компютър са посочени девет компютърни програми, а досежно втория – 4 броя. Но така или иначе, броят на компютърните програми не може да бъде единствен критерии при преценката дали случаят е маловажен или не, а следва да се обсъжда във връзка с всички останали обстоятелства, посочени в чл.93 т.9 от НК. На следващо място, времето на използването на компютърните програми в конкретния случай е ирелевантно, доколкото на двамата подсъдими е повдигнато обвинение за възпроизвеждане на чужди обекти на авторско право само за една конкретна дата, а именно 23.04.2013 г. Общата стойност на компютърните програми, инсталирани на първия компютър- 3026,52 лв. и тази на втория- 1692,33 лв. не са толкова високи, че сами по себе си да компрометират извода за маловажност на случая. По-нататък доводът на прокурора, че компютърните програми са подпомагали дейността по лихварство на подсъдимите е изцяло на предположение /без оглед на това, че двамата са оправдани по чл.252 от НК/. Твърдението на прокурора, че съдът в мотивите си е приел, че „ дейността по лихварството, във връзка с която са ползвани програмните продукти, е била осъществявана в дома на подсъдимите А. и Т.“ не кореспондира на действителното им съдържание. В заключение, ВКС не споделя нито един от оспорващите маловажността на деянието доводи, изложени в протеста. Протестът е неоснователен и в частта, касаеща обвинението по чл.255 от НК, за което подсъдимият А. е бил оправдан изцяло от апелативната инстанция. Претендираните съществени процесуални нарушения, които да са допуснати в диспозитива на първоинстанционната присъда и не констатирани от въззивния съд, както и такива в диспозитива на въззивната присъда, не са налични. На подсъдимия А. е било предявено обвинение по чл.255 ал.3 във вр.с ал.1 т.2 пр.2 във вр.с чл.26 от НК, осъществено в условията на продължавано престъпление в периода 14.04.2007 г. - 30.04.2010 г. с четири отделни деяния, извършени на 14.04.2007 г.,30.04.2008 г.,30.04.2009 г. и 30.04.2020 г. От диспозитива на присъдата, постановена от ОС-Варна е видно, че Б. А. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл.255 ал.1 т.2 пр.2 във вр.с чл.26 ал.1 от НК само за периода 14.04.2007- 30.04.2008 г. с две деяния, осъществени на 14.04.2007 г. и на 30.04.2008 г.. При това положение напълно законосъобразно е бил оправдан за двете деяния, извършени на 30.04.2009 г. и на 30.04.2010 г., които са били включени в рамките на продължаваното престъпление, като тези деяния са били посочени не само с дати, а изцяло словесно изписани, поради което липсва каквото и да е било съмнение относно волята на първостепенния съд. Отразеното в допълнение, че подсъдимият А. се оправдава за данъчни периоди 2009 г. и 2010 г. /данъчен период 2010 г. не е инкриминиран/, не внася неяснота, доколкото веднага след това изречение са описани деянията на 30.04.2009 г. и 30.04.2010 г., за които всъщност е постановена оправдателна присъда. Впрочем, посочването за кои данъчни периоди се признава за невиновен подсъдимия изобщо не е било необходимо. Достатъчно е било съдът да посочи двете деяния, включени в рамките на продължаваното престъпление, за които Б. А. е бил оправдан, така както в действителност той е сторил. Що се касае за диспозитива на въззивната присъда, ВКС констатира известна непрецизност при неговото изписване, тъй като първоинстанционната присъда е била отменена частично в осъдителната част по отношение на извършеното престъпление по чл.255 ал.3 във вр.с ал.1 т.2 от НК, а в действителност осъдителната част на присъдата на ОС-Варна касае престъпление по чл.255 ал.1 т.2 пр.2 от НК. Доколкото съдебният акт на първата инстанция съдържа само един осъдителен диспозитив, касателно подсъдимия А. за извършено от него престъпление по чл.255 от НК и предвид, че в диспозитива на въззивната присъда изрично е подчертано, че се отменя само осъдителната част , то настоящият касационен състав счита, че не се съдържа неяснота относно действителната воля на апелативния съд. Упрекът отправен към въззивната инстанция в протеста, за това, че изготвените от нея мотиви са вътрешно противоречиви и „в разрез с принципа за всестранност на обстоятелственото изследване, неоснователно базирани само на няколко семпли писма от ЧСИ“, не се възприема. Мотивите на апелативния съд се отличават с изключителна детайлност и прецизен анализ на пълния обем доказателствени материали, вкл. гласните доказателствени средства- показанията на свидетелите А. Б., Х. З., С. Х., К. Ж., Е. С., С. И., И. К., писмените доказателства- договори за заем, записи на заповеди, разписки, нотариални актове, изпълнителни листове, писма от ЧСИ, заключенията на изготвените по делото експертизи. В изпълнение на задълженията си по чл.13 и чл.14 от НПК, Варненски апелативен съд е извършил подробна и вярна съпоставка между заявеното от свидетелите и данните, съдържащи се в писмените доказателства, като е очертал за всеки един от свидетелите сумите, които са били получени в заем от подсъдимия, сумите, които са били върнати от заемополучателите и периода на тяхното връщане, както и дали те са представлявали главница или лихва по заемите / л.27-30 от мотивите/. В резултат на този прецизен анализ, ползвайки и данните от повторната счетоводна експертиза, контролираният съд е направил извод, че за процесния период от 2006-2010 г. подсъдимият Б. А. е получил само неустойка в размер на 920 евро на 26.03.2008 г. от св.С. Х. и лихви в размер на 21447,49 лв. от св. К. Ж., последните декларирани в ГДД за 2008 г., който извод се споделя от настоящият съдебен състав. По-нататък, никъде в мотивите на съда не се съдържа извод „за отхвърляне на свидетелските показания като способ за доказване“ в каквато насока са налице твърдения в протеста. Освен това свидетелските показания не са гласни доказателства, както ги е окачествил прокурора, нито способ за доказване, а представляват гласни доказателствени средства. В тази връзка посочването на цитати от свидетелски показания, с цел обосноваване на определен фактически изводи, не може да се свърже с нито едно от основания по чл.348 ал.1 от НПК, а сочи на необоснованост, която не представлява касационно основание. Независимо от това, ВКС намира за необходимо да направи няколко ремарки във връзка с отразените в протеста извадки от свидетелските показания на И. И., С. Х. и С. И., които според прокурора обосноват извод, че подсъдимият А. за процесния период е получил лихви върху главниците по договорите за заем, сключени с тези свидетели, и които доходи от лихви са облагаеми и подлежат на деклариране. 1. Досежно св.И. И., прокурорът е цитирал показания, дадени в съдебно заседание по нохд №918/2021 г., в които свидетелят е заявил, че е получил четири заема от подсъдимия А.- три пъти по 5000 евро и веднъж 2000 евро, а е върнал 70 000 лв., В тези показания обаче свидетелят не е уточнил кога е върнал посочената сума на А.. Съобразно писмените документи, представляващи обективен източник на доказателства, е видно, че е извършено плащане в процесния период от страна на свидетеля в размер на 1650 евро- в рамките на главницата, а сумата от 29518 лв. е заплатена извън инкриминирания период, а именно през 2013-2015 г.; 2. В цитираните части от показанията на св.С. Х. не се съдържат доказателствени факти, че същият е заплащал лихви в инкриминирания период; 3. По аналогичен начин стоят нещата и досежно цитатите от показанията на св.С. И.. С оглед казаното от този свидетел е необходимо да се отбележи и че включването в записите на заповед на суми, значително надхвърлящи получения заем, не е достатъчно за обосноваване на отговорността по чл.255 от НК, тъй като следва да бъде установено по несъмнен начин, че в инкриминирания период свидетелят е заплатил лихвите по заема, защото само доходите от лихви са облагаеми- нещо което не се установява по делото. Не се споделя и оспорването, извършено в протеста, досежно информацията, отразена в справката, получена от ЧСИ Я.. Според прокурора изп.дело №92/2008 г. е било прекратено веднага след направено през 2008 г. от св.А.Б. плащане на 10000 лв., поради което „от една страна визираната в справката на ЧСИ Я. липса на постъпления по делото през периода не отговаря на обективната истина, а от друга-фактическия извод на АС-Варна за така платената само главница /8 800 лв./ е несъстоятелен, доколкото с решенията по гражданските дела, А.Б. е бил осъден да заплати и законната лихва върху главницата“. В приложената по делото справка от ЧСИ Я., в частта касаеща изп.дело №92/2008 г. никъде не е отразено, че делото е било прекратено, нито пък , че липсват парични постъпления по него. В нея е посочено срещу кого е било образувано изпълнителното дело, че същото е образувано по изпълнителен лист, издаден по частно гр.дело №3376/2008 г.на ВРС за сумата от 4500 евро- главница, както и ,че изпълнителното дело е свършено на 31.07.2008 г. От своя страна, съдът напълно коректно е описал водените от подсъдимия А. две граждански дела пред ВРС, посочвайки, че по гр.д №3376/2008 г. е бил издаден изпълнителен лист за сумата от 4500 евро, представляваща главница, ведно със законната лихва , считано от 16.05.2008 г. до окончателното й изплащане. Изводът на съда, че главницата е била платена не е произволен, а почива на събраните писмени доказателства- два броя вносни бележки. Дали законната лихва върху главницата е била платена или не, е без значение, тъй като тези суми не се облагат с данък /чл.13 т.10 от ЗДДФЛ/. При вярно установената фактическа обстановка по този пункт от обвинението /чл.255 от НК/, материалният закон е бил приложен правилно. Изводът на проверявания съд, че от събраните по делото доказателства не се установява по несъмнен и безспорен начин, подсъдимият да е реализирал облагаем доход за 2006-2010 г.- лихви и неустойки, респективно размера на дължимия данък за този период, поради което същият следва да бъде оправдан, е законосъобразен. Независимо, че въззивният съд е установил, че са останали недекларирани 920 евро за 2008 г., представляващи неустойка по договор за заем със свидетеля Х. и тази сума е била получена от подсъдимият А., видно от приложената по делото разписка, но не е била декларирана, тъй като той не е подал ГДД през 2009 г., правилно е преценил, че подсъдимият не може да носи отговорност по чл.255 от НК, тъй като за съставомерността на престъплението от обективна страна се изисква данъчните задължения да бъдат в големи размери. Съгласно чл.93 т.14 от НК „данъци в големи размери“ са тези, които надхвърлят три хиляди лева, а посочената сума не може да генерира такъв данък. По касационната жалба на гражданския ищец Гражданският ищец може да атакува въззивната присъда само в гражданската й част. За да обоснове искането си за отмяна на присъдата и уважаване на гражданския иск, гражданският ищец може да сочи наличие на процесуални нарушения, допуснати във връзка с разглеждане на гражданската му претенция, но не и такива, които касаят дейността на съда по събиране, проверка и оценка на доказателствата, свързани с инкриминираното на подсъдимия престъпление. Ето защо, доводите на гражданския ищец, наведени в касационната жалба за това, че в нарушение на задълженията си по чл.13 от НПК, въззивният съд не е извършил обстоен анализ на доказателствената съвкупност, не е изложил подробни съображения защо кредитира или не определени гласни доказателствени източници, и не е анализирал доказателствата, касаещи деянията за 2007 и 2008 г., принципно не могат да бъдат разглеждани от ВКС. Това е така, тъй като гражданският ищец не разполага с функции по обвинението. В конкретния случай обаче, доколкото тези доводи са присъствали и в протеста на прокурора, настоящият касационен състав се е произнесъл по тях. Извън горното, ВКС счита, че следва да отговори на направеното в касационната жалба оспорване на извода на въззивната инстанция, че не следва да се кредитира заключението по съдебно-счетоводната експертиза, изготвена на досъдебното производство и приета от първостепенния съд, доколкото тези експертизите по делото принципно имат отношение към гражданската претенция. На стр.25-27 от съдебното решение, Варненски апелативен съд е обсъдил както счетоводната експертиза от досъдебното производство, изготвена от вещото лице П., така и назначената от въззивната инстанция повторна тройна съдебно-счетоводна експертиза. Причината за назначаването на последната е обстоятелството, че вещото лице П., при изготвяне на заключението си, е ползвала само свидетелските показания и разписките за платените суми, в които липсва обаче конкретизация дали тези суми се отнасят до главницата по договорите за заеми, лихви или неустойки/облагаеми доходи/.Освен това този експерт не е анализирал изпълнителните дела, водени от подсъдимия и върнатите по тях суми. Ето защо, напълно основателно това заключение е възприето като непълно и недостатъчно обосновано. Повторната тройна счетоводна експертиза, освен, че е съобразила писмените документи и свидетелските показания, е обсъдила и изпълнителните дела с взискател Б. А., издадените изпълнителни листи по водените от него граждански дела, както и справки от Службата по вписванията. Въз основа на всички тях, експертите са посочили по отношение на всеки един от свидетелите- заемополучатели, какви суми са им били предоставени в заем от подсъдимия, в кой период и какъв е размерът на сумите, които са били върнати на А. и на коя дата. В заключение вещите лица са достигнали до извод, че по делото са събрани данни за предоставени заеми от подсъдимия А., че дейността по отпускането на заемите не е била надлежно документирана, че при документирането на заемите не е вписвана действително предадената заемна сума, а увеличена с дължима до падежа лихва. С оглед на тази практика, вещите лица са заключили, че дори и при редовно погасяване на задълженията чрез уговорените месечни вноски, не може да се установи дали заемополучателите са плащали лихва или главница. В допълнение експертите са посочили, че предвид липсата на изчерпателни данни за движенията по образуваните изпълнителни дела, не могат да се направят изводи какви са реалните получени от подсъдимия суми от принудителното събиране на вземанията и каква част от тях са лихви /законни, възнаградителни и др./ и/или неустойки. При разпита си в съдебното заседание, те са потвърдили, че при липса на първични счетоводни документи не може да се направи извод колко от паричната сума, която е дадена в заем и след това върната, е главница, лихва или неустойка, тъй като главницата не представлява доход. В изпълнение на задълженията си за разкриване на обективната истина, въззивната инстанция е попълнила делото със справки от ЧСИ, досежно водените от тях изпълнителни дела с взискател Б. А.. Постъпилата информация от тези справки е била обсъдена във връзка със заключението на тройната експертиза, като апелативният съд е достигнал до верния извод, че за процесния период 2006-2010 г. подсъдимият единствено е получил на 26.03.2008 г. неустойка в размер на 920 евро /с левова равностойност 1799,36 лв./ от С. Х., която е следвало да декларира през 2009 г., когато обаче не е подал ГДД, и лихви в размер на 21 447,94 лв. от К. М., последните декларирани в ГДД за 2008 г. По-нататък, ВКС счита, че независимо, че подсъдимият е бил оправдан по обвинението му по чл.255 от НК, то контролираната инстанция е следвало да обсъди дали не е налице деликт, с оглед предявения граждански иск за имуществени вреди. В този смисъл извода му, че на подсъдимия не може да се ангажира отговорност по чл.45 от ЗЗД, поради липса на деликт, е незаконосъобразен, досежно получената от А. неустойка от 920 евро, която е следвало да бъде декларирана в ГДД за 2009 г., респективно заплатен съответен данък. Неустойката от 920 евро е била реално получена от подсъдимия. Тя представлява доход от друга стопанска дейност и не е сред необлагаемите доходи по чл.13 от ЗДДФЛ. Като не я е декларирал, подсъдимият е избягнал плащането на данъчно задължение, което на практика се явява имуществена вреда за гражданския ищец. Ето защо, ВКС намира, че следва да измени въззивната присъда в гражданската й част, поради допуснато нарушение на закона и да осъди подсъдимият да заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на 134,95 лв.- данък върху дохода на физическите лица, ведно със законната лихва от 30.04.2009 г. до окончателното изплащане на сумата. Доколкото за изчислението на този данък не се изискват специални знания, ВКС стори това сам. Предвид разпоредбата на чл.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс, предвиждаща, че „за граждански иск по наказателно дело се събира такса 4 на сто върху уважения иск, но не по-малко от 50 лв.“, подсъдимият Б. А. следва да бъде осъден да заплати д.т. в размер на 50 лв. По изложените съображения и на основание чл.354 ал.2 т.5 във вр.с ал.1 т.4 от НПК и чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА въззивна присъда №10 от 24.11.2022 г. само в гражданската й част, като на основание чл.45 от ЗЗД ОСЪЖДА подсъдимия Б. В. А. да заплати на Министъра на финансите като представляващ Държавата обезщетение за имуществени вреди в размер на 134,95 лв., ведно със законната лихва, считано от 30.04.2009 г. до окончателното изплащане на сумата, както и 50 лв. държавна такса върху уважената част на гражданския иск. ОСТАВЯ В СИЛА въззивната присъда в останалата й част. РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/