Р Е Ш Е Н И Е № 467 София, 11 март 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и тринадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Тома Комов като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 1481/2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба на подсъдимия Е. А. и на частните обвинители А. С. и А. С., срещу въззивно решение № 98 от 27.05.2013г., постановено по внохд № 139/13г. по описа на АС-Пловдив. В жалбата на подсъдимия, депозирана чрез защитника се релевират касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК, като се прави искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативната инстанция. Алтернативно се иска намаляване размера на наложеното наказание и приложение на чл.66 от НК. В жалбата на частните обвинители се изтъкват касационни основания по чл.348, ал.1, т.2 и 3 от НПК, а именно нарушение на процесуалния закон, свързани с проведеното съкратено съдебно следствие, както и явна несправедливост на наказанията. Искането е за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд за отстраняване на допуснатите нарушения и увеличаване на наказанията. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище за неоснователност и на двете жалби. Намира, че решението на въззивния съд е правилно и законосъобразно, като не са допуснати твърдяните нарушения.По отношение на наказанието счита същото за законосъобразно и справедливо определено, като и двете инстанции са изложили подробни съображения във връзка с отказа си да приложат чл.66 от НК. Адвокат Ч., повереник на частните обвинители моли за уважаване на жалбата по изложените в нея съображения.Представя писмени бележки. Адвокат П., която е защитник на подсъдимия поддържа касационната жалба и моли за уважаването й, като прави искане за отмяна на въззвиното решение и връщане на делото за ново разглеждане.Освен това намира за несправедливо и наложеното наказание, тъй като съдът не е отчел наличните многобройни смекчаващи обстоятелства. Подсъдимият Е. А. моли за уважаване на жалбата му. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 9 от 24.01.2013г., постановена по нохд №1800/12г., Окръжен съд-Пловдив е признал подсъдимия Е. С. А. за виновен в това, че на 12.05.2012г. в [населено място], при управлението на МПС-л.а. /марка/ с ДК [рег.номер на МПС] е нарушил правилата за движение –чл.20, ал.1 и ал.2 от ЗДП и чл.21, ал.1 от ЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на А. С., като деецът е избягал от местопроизшествието, поради което и на основание чл.343, ал.3, б.”Б”, вр. ал.1, б.”В”, вр. чл.342, ал.1, вр. чл.58а, ал.1, вр. чл.54 от НК му е наложил наказание две години и осем месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, като го е оправдал по обвинението за нарушение на чл.5, ал.1, т.1 от ЗДП. На основание чл.343г от НК подсъдимият е бил лишен от правото да управлява МПС за срок от пет години, считано от влизане в сила на присъдата. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства, разноските и приложението на чл.59 от НК. С въззивно решение № 98 от 27.05.2013г., постановено по внохд № 139/13г., АС-Пловдив е изменил атакуваната пред него първоинстанционна присъда, като е признал подсъдимия Е. А. за невиновен и го е оправдал по първоначално повдигнатото обвинение за нарушение на правилата за движение по чл.20, ал.1 и ал.2, изр.1 от ЗДП и чл.21, ал.1 от ЗДП.В останалата част присъдата е била потвърдена. Двете касационни жалби са допустими, но неоснователни. По жалбата на подсъдимия А., подадена чрез защитника му. Първоинстанционното производство е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, при което подсъдимият Е. А. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл.372, ал.4 от НПК, като е постановил, че производството ще се проведе в рамките на диференцираната процедура, след като е установил, че самопризнанията на подсъдимия се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. В горепосочената диференцирана процедура, подсъдимият получава по-леко наказание, но същевременно се съгласява с известни процесуални ограничения, свързани с възможността да спори по поддържаните от прокурора факти и във връзка с това да участва непосредствено и лично в събирането на доказателства и проверката на доказателствените средства, поради което допустимата му защита остава ограничена в рамките на признатите по обвинителния акт фактически положения. В хода на първоинстанционното производство, подсъдимият и защитата му са изразили желание делото да се разгледа по реда на съкратеното съдебно следствие, като адв.П. изрично е изразила становище, че самопризнанията на подзащитния й се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. В касационната жалба обаче се твърди, че окръжният съд е допуснал процесуално нарушение, като неправилно е приел, че част от самопризнанията на подсъдимия се подкрепят от доказателствата и по-точно тези, че след инцидента той е инициирал отиването на компанията му на тържеството в [населено място]. В тази връзка се отправя упрек към въззивната инстанция, че е преповторила изцяло фактическата обстановка, изложена от първия съд, без да обсъди възраженията на защитата. Без да коментира процесуалното поведение на подсъдимия и защитата му, настоящата инстанция намира за необходимо да посочи, че съгласно ТР № 1 от 06.04.2009г. на ВКС цялостното признаване на фактите, изложени в обвинителния акт, обуславя ограничения в пределите на инстанционния контрол и фактическите рамки на въззивното решение. Въззивният съд проверява дали процесуалната дейност на първостепенния съд е осъществена при съблюдаване нормативната уредба на диференцираното производство и законосъобразността на доказателствената преценка. Също така следи за спазване регламентирания ред за допускане и провеждане на съкратено съдебно следствие, както и относно спазване изискванията на чл.373, ал.2 и 3 от НПК при постановяване на присъдата. При установено изпълнение на лимитираните правни предписания, въззивната инстанция не разполага с процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти, поради което не може да се приеме, че е допуснато нарушение от въззивния съд по реализиране на процедурата по Глава двадесет и седма от НПК. Отново във връзка с цитираната по-горе задължителна практика на ВКС, изявленията на подсъдимия по чл.371, т.2 от НПК не могат за бъдат оттеглени след постановяване на определението по чл.372, ал.4 от НПК. Също така е съществено да се посочи, че изискуемата се от закона подкрепа на самопризнанията от приобщения доказателствен материал не следва да се отъждествява с необходимост от изключителна и пълна еднопосочност на фактическите данни, което принципно практически е невъзможно или трудно достижимо. Необходимо и достатъчно условие за приложението на диференцираната процедура е доказателствата убедително да потвърждават фактите, при това правно релевантните.Принципно незначителните противоречия не представляват процесуална пречка за прилагане на процедурата по чл.371, т.2 от НПК.При фактическия анализ и юридическа оценка на доказателствената съвкупност в производството по Глава двадесет и седма от НПК е недопустимо да бъдат прилагани по-строги критерии и изисквания от тези установени в теорията и практиката относно правилното формиране на вътрешното убеждение при производствата, проведени по общия ред. В контекста на горните принципи разсъждения следва да се посочи, че както е посочено в касационната жалба на подсъдимия, твърденията в обвинителния акт, че подсъдимият е предложил вземането на друг автомобил и отиването на бала в [населено място], не са подкрепени от доказателствените материали, събрани на досъдебното производство, но само относно инициативността. Независимо от това, настоящата инстанция намира, че съдилищата не са допуснали процесуални нарушения при допускане провеждането на съкратено съдебно следствие, респективно контрола от страна на въззивния съд. Това е така, тъй като този факт не е пряко правно релевантен относно преценката за съставомерността на деянието и авторството на подсъдимия. Същият има значение единствено по отношение на въпросите за наказанието, като досежно последните законодателят допуска събирането на доказателства дори при провеждане диференцираната процедура. Дали правилно са отчетени значимите за индивидуализацията на наказанието обстоятелства е въпрос, който е ирелевантен към преценката за законосъобразното провеждане на процедурата по съкратено съдебно следствие. Във връзка с възраженията за явна несправедливост на наказанията следва да се отбележи, че предходните съдилища правилно са приели, че наказанието подлежи на определяне по правилата, визирани в разпоредбата на чл.373, ал.2 от НПК, която задължава съда да приложи разпоредбата на чл.58а от НК. В рамките на вярно индивидуализираните още от първата инстанция смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, решаващите съдилища са достигнали до правилни изводи, които се споделят от настоящата инстанция, а именно че не са налице многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства, които да обуславят приложението на чл.55 от НК, респективно индивидуализиране на наказанието при условията на чл.58а, ал.4 от НК. Значимите за определяне на наказанието обстоятелства, преценени при хипотезата на чл.54 от НК, в тяхната взаимна връзка и в контекста на степента на обществена опасност на деянието и дееца, са довели до вярно индивидуализиране на съответните наказания/включително правилно редуцирано наказанието лишаване от свобода с една трета/, а именно две години и осем месеца лишаване от свобода и пет години лишаване от правоуправление, като при тяхното определяне не са пренебрегнати и целите по чл.36 от НК. С оглед на всичко гореизложено, определените на подсъдимия наказания не разкриват белезите на явна несправедливост, поради което не се налага намесата на ВКС за тяхното намаляване. Следващото оплакване на касатора за явна несправедливост на наказанието се свързва с института на условното осъждане. Твърди се, че с приложението на чл.66 от НК могат да бъдат постигнати целите на наказанието. Тези твърдения не могат да бъдат възприети за основателни, тъй като първоинстанционният съд, чието становище изцяло е възприето от апелативната инстанция, задълбочено и аргументирано е обсъдил всички обстоятелства, установени по делото и пряко рефлектиращи към проблематиката, касателно приложението на чл.66 от НК. Прилагането на условното осъждане е въпрос, който винаги е строго конкретен, и чието обсъждане не се изключва за нито една категория престъпления, стига да са налице предвидените в чл.66 от НК предпоставки, а именно да е наложено наказание лишаване от свобода за срок до три години, лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и съдът да установи, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправяне на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието. Извън формалните юридически предпоставки, съществен критерий на чл.66, ал.1 от НК е преценката за възможността за превъзпитание на дееца извън условията на пенитенциарно заведение. Без да се игнорира генералната превенция, акцентът е към постигане преди всичко на специалната такава. Настоящият състав на касационната инстанция изцяло споделя не само извода за неприлагането на чл.66 от НК, но и цялата подробна аргументация, изложена в мотивите от първата инстанция, поради което не намира за необходимо да ги преповтаря в настоящия акт.Тук е мястото да се посочи, че неправилно съдилищата са ценили инициативност на подсъдимия за отиване в [населено място], факт, който както беше посочено по-горе не се установява, но дори и изключвайки го от относимите при преценката за приложението на чл.66 от НК, крайният извод не подлежи на промяна. В обобщение може да се каже, че наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода, освен законосъобразно е и справедливо отменено, както и е съответно на степента на обществена опасност на деянието и дееца, а постановеното ефективно изпълнение ще доведе до постигне целите по чл.36 от НК. По делото е депозирана касационна жалба и от частните обвинители, с оплакване за явна несправедливост на двете наложени на подсъдимата наказания, като исканията са за тяхното увеличаване.Също така се оспорва и провеждането на съкратено съдебно следствие, с което се твърди, че е допуснато съществено процесуално нарушение. Жалбата, независимо от подробната й аргументация, не следва да бъде уважавана. От една страна, както беше посочено по-горе, при провеждане на съкратеното съдебно следствие не са допуснати процесуални нарушения, опорочаващи процедурата и налагащи връщане на делото за ново разглеждане.Конституираните страна и техните повереници участват в предварителното изслушване по Глава двадесет и седма на НПК.Техните становища следва да бъдат преценявани в случаите на направено самопризнание по чл.371, т.2 от НПК.То обаче няма обвързващ характер при взимане на решение за допускане на тази форма на съкратено съдебно следствие.Част от аргументацията в касационната жалба на частните обвинители освен, че не намира опора в доказателствената съвкупност, сочи на хипотетични варианти и предположения, свързани с инцидента, които не са в полза на тези страни. От друга страна по съображенията, изложени по-горе, касателно наказанията наложени на подсъдимия, а от друга страна, в по-голямата си част аргументацията е свързана с житейската укоримост на ПТП и особено тези с причинена смърт.Степента на обществена опасност на различните по вид престъпления е законодателно заложена и съдът е длъжен да индивидуализира наказанията по вид и размер в рамките на съответната санкционна част от нормите на особената част на НК, като преценката е конкретна с оглед на установените във всеки отделен казус обстоятелства от кръга на тези, визирани в Глава пета от НК - “Определяне на наказанието”. В настоящия казус съдилищата вярно са отчели всички значими за определяне на наказанията обстоятелства, като няма неотчетени, надценени или подценени такива. Това както беше посочено по-горе е довело до определянето на законосъобразни и справедливи наказания. Предвид изложеното, настоящата инстанция намира, че двете касационни жалби следва да бъде оставени без уважение, а въззивното решение оставено в сила, като правилно и законосъобразно. Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 98 от 27.05.2013г., постановено по внохд № 139/13г. по описа на Апелативен съд-Пловдив. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: