2 Р Е Ш Е Н И Е №47 С., 27.03.2014 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на единадесети март през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия К. М. гр.д. № 7403 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. С. П., чрез пълномощника й адвокат К. Т., против решение от 18.07.2013 г., постановено по гр.д. № 177 по описа за 2013 г. на Окръжен съд-Шумен, с което е обезсилено решение № 68/25.11.2012 г. по гр.д. № 3812/2011 г. на Районен съд-Шумен и е прекратено производството по предявения от З. С. П. против [община] иск за признаване за установено, че недвижимите имоти /обекти/, изградени в ПИ с идентификатор № 83510.666.177 по КК на [населено място], съответстващ на УПИ ІІІ-2304, кв.184 по действащия ПУП на [населено място], не са в режим на етажна собственост. В касационната жалба са наведени доводи за неправилно приложение на материалния закон, обусловило извода, че по своето правно естество етажната собственост не е право или правно отношение, а е правно значим факт и съответно за недопустимост на иска. Иска се отмяна на атакуваното решение и постановяване на друго за уважаване на иска. Ответникът по касационната жалба [община] оспорва основателността й и претендира възстановяване на направените разноски. С определение № 447 от 12.12.2013 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: „може ли по своето естество „етажната собственост” да бъде възприета като комплекс от правоотношения или същата има характер на правно значим факт?” и „допустимо ли е съществуването на етажна собственост да се установява с иск по чл.124, ал.1 ГПК при наличието на обоснован правен интерес от това?”. Въпросите са относими към изхода на настоящото производство, образувано по иск на З. С. П., основан на твърденията, че ищцата е собственик на недвижим имот, представляващ жилище, състоящо се от стая, кухня, антре и ателие на първи етаж, спалня дневна, стая, кухня, дрешник, тераса, хол сервизни помещения и балкон на втори етаж, заедно с 2/3 ид.ч. от изба и 5/6 ид.ч. от тоалет в двора, както и 2/3 ид.ч. от от дворното място, цялото с площ от 210 кв.м., съставляващо парцел III-2304, кв. 184, по плана на [населено място]; неколкократно искала от ответната [община] да бъде ликвидирана съсобствеността между тях като изкупи североизточно ателие, което представлява ид.ч. от съществуващата двуетажна жилищна сграда, но й е отказвано поради неприложимост на разпоредбата на чл. 33 от ЗС и необходимост от провеждане на търг за продажба на ателието в съответствие с чл. 35, ал. 1 от ЗОС; след проведен такъв търг североизточното ателие било продаданено като самостоятелен обект на трето лице. Ищцата е поискала да се признае за установено по отношение на ответната община, че недвижимите имоти /обекти/ в сградата в ПИ с идентификатор № 83510.666.117 по КК на [населено място], съответстващ на УПИ III-2304, кв. 184, по действащият ПУП на [населено място], не са в режим на етажна собственост. Първоинстанционният съд е приел, че искът е допустим и основателен. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че дадената от районния съд правна квалификация на предявения иск като отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК е неправилна. Изложени са съображения, че освен, че посочената разпоредба съдържа две различни хипотези, които съдът трябва да разграничи, като прецизира основанието на иска съответно по предложение първо или предложение второ от разпоредбата, което не е сторено, така определеното правно основание не съответства на твърденията и исканията по исковата молба, изложени в обстоятелствената част и петитума й. Ищцата е предявила отрицателен установителен иск, който няма за предмет установяване съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, тъй като етажната собственост не е по своето правно естество право или правно отношение, а е правнозначим факт.Фактите с правно значение могат да бъдат предмет на установителни искове с основание по чл.124, ал.4,изр.второ ГПК и то само при наличието на визираната в същата законова норма предпоставка, а именно-само в случаите, предвидени в закон. Доколкото изрично в закон не е предвидена възможност за предявяване на самостоятелен иск за установяване съществуването на етажна собственост или липсата на такава, ищецът, ако има правен интерес, може да поиска установяване по съдебен ред на този правнозначим факт, респ.липсата му, само в рамките на друг иск имащ за предмет спорно право или правоотношение, при който същият факт се явява обуславящ за изхода на спора. При положение, че в исковата молба не се претендират правните последици от установяването на факта на етажна собственост чрез друг осъдителен, конститутивен или установителен иск, касаещ спорно право или правоотношение, за които същия факт има значение, приемането и решаването по същество на отделен самостоятелен установителен иск за този факт е недопустимо. Счетено е, че съображенията на районния съд за допустимост на предявения иск, че „касателно интереса...самото оспорване на претендираното право или отричане от ответника на твърдяното за съществуващо правоотношение, или обратно, е достатъчно да го обоснове” по принцип би могло да се приеме за правилно, но не и в процесния случай, в който, няма наведени твърдения или оспорване на права или правоотношения от страна на ищцата и освен това не са налице задължителните законови предпоставки по чл.124, ал.4, пр.второ ГПК за разглеждането на установителния иск. Правният интерес винаги е обусловен от съществуването на правен спор, който пречи на ищеца за нормалното упражняване на правата му и липсата на друг иск за защита, поради което не може да се приеме, че в разглеждания случай е налице правен интерес за водене на иска. По основанието за допускане на касационно обжалване по въпросите „може ли по своето естество „етажната собственост” да бъде възприета като комплекс от правоотношения или същата има характер на правно значим факт?” и „допустимо ли е съществуването на етажна собственост да се установява с иск по чл.124, ал.1 ГПК при наличието на обоснован правен интерес от това?”: Терминът „етажна собственост” се употребява както за означаване на постройка, в която са включени отделни самостоятелни жилищни и нежилищни помещения, предмет на отделни права на собственост и на общите части, предмет на съсобственост между същите лица, които притежават тези отделени права, така и за обозначаване на комплекса от правоотношения на индивидуална собственост върху отделни самостоятелни обекти и на съсобственост върху общите части в постройка. Първото значение е аналогично на термина „сграда в режим на етажна собственост”. Във втория смисъл термина се употребява, когато се говори за учредяване или възникване на етажна собственост, за промени в състава на етажните собственици, за прекратяване на етажната собственост и т.н. Следователно не може да бъде даден еднозначен отговор на въпроса дали правен спор свързан с етажна собственост касае правоотношение или правно значим факт. Преценката зависи от смисъла, в който е употребен термина при сезирането на съда. Когато с термина е обозначен режима на сградата, т.е. притежание от различни лица на самостоятелни обекти в нея и съпритежание на общи части, то с него се обозначава факт с правно значение /юридически факт/. Когато с термина се свързва режима на възникване, управление, правата и задълженията на отделните етажни собственици във връзка със съпритежанието на общите части, с него се обозначават правоотношенията между лицата, притежаващи самостоятелни обекти и съпритежаващи общи части в постройка, както и между тях и трети лица. По основателността на касационната жалба: От изложените в исковата молба фактически твърдения и петитум следва, че в случая ищцата претендира да се установи режима на сградата. Следователно същата претендира установяване, че сградата не е в режим на етажна собственост, т.е. установяване на факт с правно значение /че в нея не съществуват самостоятелни обекти, собственост на различни лица/ поради което правилно въззивният съд е квалифицирал иска по чл.124, ал.4 ГПК и е констатирал, че същият е процесуално недопустим и атакуваното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на настоящото производство касаторът З. С. П. следва да възстанови на [община] направените по повод касационното обжалване разноски в размер на 300.00 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение от 18.07.2013 г., постановено по гр.д. № 177 по описа за 2013 г. на Окръжен съд-Шумен. ОСЪЖДА З. С. П., [населено място], [улица], съдебен аднес: [населено място], [улица], ет.1, офис 1, адвокат К. Т. да заплати на Община Ш., [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], адвокат В. В. разноски за касационното производство в размер на 300.00 /триста/ лева. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: