О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 60552 гр.София, 25.06.2021 год. Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на десети март две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА разгледа докладваното от съдия Декова гр.дело № 3734 по описа за 2020год., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от прокурор от Апелативна прокуратура – София и като представител на Прокуратура на Република България, срещу решение от 01.07.2020г., постановено по гр.д.№4911/2019г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 13.08.2018г. по гр.д.№2843/2017г. на Софийски градски съд за уважаване на предявения от К. Д. Р. срещу Прокуратура на РБългария иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ в размер на сумата 10 000лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 20.10.2015г. до окончателното й изплащане. Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата К. Д. Р., чрез процесуален представител адв.Георгиева, оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване в писмен отговор. Постъпила е касационна жалба от К. Д. Р., чрез процесуален представител адв.Георгиева, срещу решение от 01.07.2020г., постановено по гр.д.№4911/2019г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 13.08.2018г. по гр.д.№2843/2017г. на Софийски градски съд за охвърляне на предявения от К. Д. Р. срещу Прокуратура на РБългария иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ в останалата част до претендирания размер от 70 000лв. Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност, за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по жалбата Прокуратура на Република България не взема становище по жалбата. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването и са процесуално допустими. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира: Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, в която ответникът - Прокуратурата на Република България е осъден да заплати на К. Д. Р. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно образувано и водено срещу ищеца наказателно производство за извършено престъпление по чл. 387, ал. 3 във вр. ал. 1 във вр. с чл. 26 от НК, за което е бил оправдан с присъда от 09.02.2015 г., постановена по н.о.х.д. № 9556/2014 г. от Софийски районен съд, влязла в сила на 20.10.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда - 20.10.2015 г., до размер на сумата от 10 000 /десет хиляди/ лева, както и в частта, в която предявеният от К. Д. Р. против Прокуратурата на Република България главен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен, за разликата над уважения /10 000 лева/ до пълния предявен размер от 70 000 лв. Въззивният съд е посочил, че в разглеждания случай по отношение на ищеца е било образувано наказателно производство за извършено престъпление по чл. 387, ал. 3 във вр. с ал. 1 от НК, което не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Наказателно преследване е продължило пет години, като се е осъществило както в досъдебната фаза, в която единствено прокурорът е осъществявал функциите по ръководство и решаване, така и в съдебната фаза, в която е осъществявал обвинителната функция и функцията по надзор за законност. Съдът е обосновал, че осъществяването на посочените процесуални функции от прокурорите обосновава качеството на надлежен ответник по настоящото дело на Прокуратурата на Р. България, който дължи обезщетение за всички вреди /имуществени и неимуществени/, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Въззивният съд е изложил съображения, че в разглеждания случай претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да се определят съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, към който препраща параграф 1 от Заключителните разпоредби на ЗОДОВ. Съдът е посочил, че съгласно чл. 52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, съобразно критериите на съдебната практика, установени с ППВС № 4/1968 г. и конкретните данни по делото, а те са: възрастта на ищеца, неговото обществено положение, образование, квалификации и чисто съдебно минало; продължителността на наказателното преследване; повдигнатото е било обвинение за престъпление, което не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК;наказателното преследване е препятствало развитието на ищеца в професионален план;по отношение на ищеца не е била взета мярка за неотклонение и/или мярка за процесуална принуда да напуска територията на Р. България без разрешение на прокурора, наблюдаващ наказателното производство;воденото наказателно производство не е било медийно отразявано;няма данни по отношение на ищеца са били приложени специални разузнавателни средства, които да са нарушили правото му на личен живот и неприкосновеност; няма данни наказателното производство да е повлияло изключително негативно върху физическото и психическо здраве на ищеца. Въззивният съд е приел, че с оглед на тези конкретни данни, които обосновават извод че претърпените вреди са в обем, който обичайно съпътства всяко едно наказателно преследване, справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, вследствие на незаконното наказателно преследване възлиза на сумата от 10 000 лв., който размер удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот. Касаторът К. Д. Р. бланкетно е посочил основание за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение. Настоящият касационен състав намира, че при постановяването на решението не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява наличие и на вероятност въззивното решение да е очевидно неправилно. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът К. Д. Р., за да обоснове допускане до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, разрешението на правния въпрос: „Определянето на обезщетение за неимуществени вреди при предявен иск по реда на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и по-специално какво следва да бъде отражението при наличието на доказателства, че са налице и обстоятелствата по чл.2б ЗОДОВ – нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок съгласно чл.6, пар.1 ЕКПЧ. Следва ли при наличието и на тези обстоятелства обезщетението да бъде увеличено?“. Поставеният от касатора въпрос предпоставя в себе си да е прието за установено, че е допуснато нарушение на правото на разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен срок, каквото нарушение не е прието за установено в конкретния случай. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. Не е налице и соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 КТ, но не е аргументирал успешно поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, има установена и ненуждаеща се от промяна съдебна практика, според която по иск с правно основание чл.2, ал1, т.3 ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда и тежестта на уврежданията. Задължително се отчита общата продължителност и предмета на наказателното производство. В случая, видно от съдържанието на въззивното решение, съдът е отчел като релевантно за определяне на размера на обезщетението продължителността на наказателното преследване срещу ищеца. Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване по жалбата на К. Р.. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът Прокуратура на Република Българи , за да обоснове допускане до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поддържа, че въззивния съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, свързан с размера на обезщетението и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, който е от значение за правилното решаване на делото. Поддържа се, че поставеният правен въпрос е разрешен в противоречие с представената съдебна практика - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че поставеният от касатора Прокуратура на Република България материалноправен въпрос относно съдържанието на понятието “справедливост”, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, е относим към правния спор. Когато този принцип е нарушен, това дава отражение върху изводите за паричния еквивалент, необходим за възмездяване на увреденото лице за претърпяните от него неимуществени вреди. Касационното обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за противоречие на въззивното решение с т. II ППВС №4/23.12.2968г. и цитираната в изложението на касатора практика на ВКС. По изложените съображения следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 01.07.2020г., постановено по гр.д.№4911/2019г. на Софийски апелативен съд, по касационна жалба на Прокуратура на Република България. НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение по касационна жалба на К. Д. Р.. Определението не подлежи на обжалване. Делото да се докладва на председателя на ІІІ г.о. на ВКС за насрочване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: