Р    Е    Ш   Е   Н   И    Е    № 152   София, 27 март  2009 г.   В ИМЕТО НА НАРОДА   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в  съдебно заседание на деветнадесети март 2009 г. в състав :                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА                                                                          ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ПАНОВА                                                                                   СЕВДАЛИН МАВРОВ                                                               при секретаря ...........Л. ГАВРИЛОВА...........................  и в присъствието   на прокурора от ВКП .........И. ЧОБАНОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА  наказателно дело № 126/2009 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:     Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на защитата на осъдения И. С. П. за възобновяване на ВНОХД № 199/2008 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали и отмяна на постановеното по него решение, с което първоинстанционната присъда по делото е била потвърдена. В искането се изтъкват доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, довели до нарушаване на правото на защита на осъдения, тъй като въззивният съд не е извършил правилна оценка на доказателствата, събрани от първоинстанционния съд, въз основа на което е направил неверни изводи относно авторството на престъплението. Претендира се възобновяване на въззивното производство, отмяна на въззивното решение и постановяване на решение, с което подсъдимият да бъде оправдан. Пред касационния съд осъденият и защитникът му не се явяват, като адв. А депозира становище, с което поддържа искането и всички изложени в него съображения. Прокурорът от ВКП намира искането за неоснователно, тъй като инстанциите по фактите са ценили показания на незаинтересовани свидетели относно авторството, поради което предлага искането на осъдения да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: С присъда № 49/03.07.2008 г. по НОХД № 454/2008 г. Кърджалийският районен съд е признал подсъдимия И. С. П. за виновен в това, че на 05.01.2008 г. в гр. К. като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си причинил средна телесна повреда на И. Г. , поради което и на осн. чл. 129 ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 63 ал.1 т.4 и чл. 54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, като на основание чл. 69 ал.1 вр. чл. 66 ал.1 от НК е отложил изпълнението му за срок от две години С присъдата е осъдил подсъдимия да заплати на пострадалия обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от деянието в размер на две хиляди лева. С въззивно решение № 88/18.09.2008 г., постановено от Кърджалийския окръжен съд по ВНОХД №199/2008 г., първоинстанционната присъда е била потвърдена. Поради липсата на процесуална възможност за касационно обжалване присъдата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивното решение, като искането за възобновяване се явява подадено в изискуемия се 6- месечен срок по чл. 421 ал. 3 от НПК, поради което е допустимо.   Разгледано по същество, искането на осъдения е основателно.   В рамките на пределите на касационната проверка ВКС констатира допуснати от въззивната инстанция особено съществени нарушения на процесуалните правила от вида на тези по чл. 348 ал.3 т.1 от НПК. На първо място, с атакувания въззивен акт е било прието за неоснователно оплакването на подсъдимия, че с присъдата си първоинстанционният съд е направил необосновани изводи относно авторството на престъплението, като е приел, че това е именно подс. Ибрахим. С решението си ОС е приел, че по делото са налице достатъчно доказателства за авторството, съдържащи се в самопризнанията на подсъдимия, в показанията на св. М в косвените доказателства по делото, депозирани от свидетелите Т, Г. Г. и Т. Н. – полицейски служители, пред които подс. И. П. заявил, че той е удрял пострадалия. Върховният касационен съд констатира при проверка на атакувания съдебен акт наличието на съществено процесуално нарушение, изразяващо се в нарушение на принципа на чл. 13 от НПК, изискващ от съда да вземе всички мерки за разкриване на обективната истина по делото, което е довело до съществено ограничаване на правото на защита на подсъдимия И. Постановяването на осъдителна присъда въз основа на самопризнания на подсъдимия и върху косвени доказателства, какъвто е настоящият случай, не е процесуално недопустимо, ако съдът при анализа и оценката на доказателствата е изследвал цялата доказателствена съвкупност, не е игнорирал нито едно доказателство и едва след това е направил единствено възможния и безпротиворечив извод за авторството на престъплението в лицето на подсъдимия. Настоящият случай обаче разкрива съществени отклонения на съдебните инстанции по фактите от този процесуален принцип. По делото е работено с един изключително стеснен кръг от доказателствени източници, съдържащи обвинителни доказателства, като вън от него са останали протоколите за извършени процесуално – следствени действия „разпознавания” /л. 54-56 от досъдебното производство/. Извършените разпознавания от свидетелите Г, А. и Г. на подсъдимия, отразени в тези протоколи, са поставени в основата на обвинителната теза и те са тези, които съдът по фактите е използвал, за да свърже личността на подсъдимия с авторството на деянието. Сравнени обаче тези протоколи и в частност приложените на л. 54 и л.55, в частта им относно изявленията на разпознаващите свидетел Г, с техните показания пред съда /л. 35 и л. 36 / се констатират съществени противоречия относно лицето, което е разпознато като нанасящо побоя с най-активни действия и неговото описание. Според протоколите за разпознаване това лице е И. П. , докато според показанията, депозирани от същите свидетели, които са го посочили при разпознаването, това не е лицето, което е нанесло побоя. В протокола на л. 54 , отразяващ разпознаването, извършено от пострадалия Г. , е вписано негово изявление, че това е момчето с брадичка, тип „катинарче”, а впоследствие в съдебно заседание е установено, че такава брада е имал не подсъдимият, а св. Б/ л. 37 и л. 51/. Съдът е имал възможността да изясни това противоречие, предявявайки протоколите на свидетелите, което обаче не е сторил. Като не е използвал тази процесуална възможност, той се е лишил от възможността да изясни важни обстоятелства от кръга на тези по чл. 102 от НПК, а липсата на факти е запълнил с предположение в мотивите на решението си : „... по време на безспорно установеното телефонно обаждане на А. на полицията.... е напълно възможно на Г. да е нанесено телесното увреждане от подсъдимия” / с.14 гръб от решението/. Съдът не е използвал възможността, която чл. 143 от НПК му дава, за да проведе очна ставка между св. И св. Генади А. , от една страна, и подс. И. П. , от друга. По твърдение на свидетелите подсъдимият не е лицето, което е нанесло съставомерните удари върху пострадалия Г. , докато подсъдимият твърди точно обратното. И двамата свидетели, и подсъдимият въвеждат преки доказателства в процеса посредством своите показания и обяснения, касаещи главния факт в процеса – авторството на деянието, но въпросът кои от тях следва да бъдат кредитирани трябва винаги да се оценява на плоскостта на тяхната достоверност. Съдът не е обсъдил достоверността на показанията на Г. и А. на плоскостта на направените от тях разпознавания от досъдебното производство, поради което не е изпълнил задължението си да изследва обстоятелствата обективно, всестранно и пълно. Съдът, който събира доказателства, е длъжен да направи това както „за” обвинението, така и „против” него, което още в по-голяма степен е трябвало да стане в производство, по което извън обясненията на подсъдимия за авторството разполага само с косвени доказателства. За да използва същите, съдът трябва да се увери на първо място в тяхната достоверност, а след това да направи само един възможен извод: че именно подсъдимият е авторът на престъпното деяние. Не би могло да се приеме, че съдът е достигнал до обективната истина по делото, ако той е игнорирал част от доказателствата и не е дал отговор нито за тяхната достоверност, нито дали те не позволяват някакъв друг вероятен извод за авторството. На следващо място, извън обсега на разсъжденията на съда са останали твърденията на пострадалия, на св. А на св. Г, че съставомерното увреждане се е получило в резултат на удар с ритник в главата на Г. , след което той останал без реакции. Подс. П. в обясненията си е заявил, че е нанесъл удари в гърдите и лицето на пострадалия, но само с юмрук. Нито на досъдебното производство, нито в съдебното такова са правени каквито и да е усилия за изясняване чрез експертни знания на въпроса, дали увреждането, получено от Г. – счупването на долната челюст , може да се получи по тези два механизма, кой е по-вероятен от тях, в какво положение на тялото на пострадалия и с каква сила. От заключението на СМЕ /л.41-43/ се установява, че „уврежданията са получени при действието на твърд тъп предмет и е възможно да са възникнали по времето и начина, съобщени от пострадалия”. Той обаче твърди, че е бил ритан от други лица, а не от подсъдимия, а самият подсъдим признава нанасяне на удари, но само с юмрук. Изложеното сочи на липса на обективно и пълно изследване на доказателствата по делото с цел получаване на еднозначен отговор за авторството на престъплението. Експертното заключение не е доказателство в наказателния процес, но то е способ, чрез който посредством специалните знания на експертите се прави извод от едни известни факти за други неизвестни такива. В случая чрез използване на знанията на експертите, е могло да се получат отговори на всички повдигнати от защитата въпроси, които са породили съмнение, че именно подсъдимият е автор на престъплението. При положение, че съдът е направил изводите си относно механизма и авторството на деянието само върху част от доказателствените източници, а други изобщо не е обсъждал, въпреки че отговорът дали са достоверни и следва ли да насочват към същия или друг извод за авторството, е бил решаващ за изхода на делото по въпросите, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, то изводите на съда за безпротиворечивост на доказателствените материали и наличието само на един извод – че подс. И. П. е автор на престъплението, са направени в нарушение на процесуалните правила, задължаващи съда да разкрие обективната истина по делото и да достигне до нея въпреки процесуалното бездействие на страните /чл. 13 и чл. 107 от НПК/. Поради това упрекът в искането на осъдения за възобновяване на делото за едностранчив и избирателен подход при събирането и проверката на доказателства не е лишен от основание, а той е рефлектирал и върху доказателствено-оценъчната дейност на съда. С оглед на изложените пропуски и противоречия в доказателствената съвкупност, които не са отстранени от страна на въззивния съд, се налага сериозно съмнение, че е достигната обективната истина по делото, поради което ВКС приема, че в производството по делото въззивният съд не е изпълнил задължението си по чл. 13 от НПК. На всеки подсъдим в наказателния процес се дължи обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата, както и даването на обоснован отговор на всички негови възражения. Наличието по делото на необсъдени противоречия в доказателствата, които биха били оправдателни за него, както и на обстоятелства, които не са изяснени, а чрез изясняването им би могло да се достигне до друг фактически и правен извод , не само нарушават неговите права, но и правата на обществото за реализирането на адекватно и справедливо правосъдие. Констатираните съществени процесуални нарушения представляват касационно основание по чл. 348 ал.1 т. 3 вр. ал.3 т.1 от НПК. Те по естеството си са отстраними чрез провеждането на ново съдебно производство пред втората инстанция по фактите, което налага отмяната на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от Кърджалийския окръжен съд. В хода на същото следва да се отстранят всички констатирани нарушения и да се даде отговор на поставените в искането за възобновяване въпроси за доказаността на авторството в лицето на подсъдимия. При проверката на първоинстанционно дело ВКС констатира допуснато съществено процесуално нарушение – конституирането на пострадалия като страна в производството в качеството му на частен обвинител. Производството е водено срещу непълнолетен подсъдим, който към датата на конституирането на страните 29.05.2008 г. , все още не е бил навършил пълнолетие, поради което съгласно особените правила за разглеждане на дела срещу непълнолетни – чл. 392 ал.4 от НПК в производството срещу тях не могат да участват частни обвинители. Това нарушение обаче е неотстранимо, доколкото подс. П. вече е навършил пълнолетие. Поради това то в случая не е основание за възобновяване и връщане на делото за ново разглеждане, но настоящият състав го отбелязва с оглед бъдеща процесуална прецизност на първоинстанционния съд. Предвид изложеното и на основание чл. 425 ал.1 т.1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение     Р Е Ш И :     ВЪЗОБНОВЯВА въззивното производство по ВНОХД № 199/2008 г. по описа на Кърджалийския окръжен съд. ОТМЕНЯ постановеното по него въззивно решение № 88 от 18.09.2008 г. и ВРЪЩА делото за ново разглеждане на друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване.     ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: 1.       2.