Р Е Ш Е Н И Е № 426/2015 гр. София 05.04.2016 г.. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на 09 ноември през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА ЗОЯ АТАНАСОВА при секретаря Ани Давидова, като разгледа докладваното от съдия З.Атанасова гр. дело № 820 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството по делото е по реда на чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от ищцата П. Й. И., чрез адв.М. М. срещу решение № 572/03.11.2014 г. по в.гр.дело № 850/2014 г. на Русенския окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 1254/05.07.2013 г. по гр.дело № 1549/2013 г. на Русенския районен съд в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на П. Й. И. обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 10 000 лв. до 50000 лв., ведно със законната лихва и в частта за присъдените разноски над 237 лв. и вместо това е отхвърлил иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в тази част, както и искането за разноски пред първата инстанция над сумата 237 лв. до 1 134.83 лв. и в частта на въззивното решение, с което е потвърдено решение № 1254/05.07.2013 г. по гр.дело № 1549/2013 г. на Русенския районен съд в частта, с която предявеният иск от П. Й. И. против [фирма] за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен над сумата 50 000 лв. до 222000 лв. Жалбоподателката поддържа основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички доводи на жалбоподателката и всички доказателства, както и не е мотивирал извода досежно размера на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Според жалбоподателката въззивният съд неправилно, несправедливо и незаконосъобразно е намалил присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за причинени неимуществени вреди, последица от смъртта на сина й Д. И.. Сочи, че изводът за липса на доказателства, че ищцата и понастоящем страда от загубата на детето си е неправилен, съответно не е съобразен с доказания факт, че Д. И. е нейно първородно дете, че е починал на рождения й ден, че болката и страданието от смъртта му ще продължават до края на живота й. Поддържа също, че изводите на съда относно размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди са постановени в нарушение разпоредбите на чл.52 ЗЗД, че правната квалификация на иска е неправилна, че в случая се касае до съединени искове срещу ответното дружество по чл.200 КТ и по чл.49 ЗЗД, че обезщетението по чл.200 КТ, което ответното дружество дължи на ищцата е 197000 лв., а справедливият и правилен размер на обезщетението по чл.49 ЗЗД е 25000 лв. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и постановяване на друго, с което предявените искове се уважат в пълен размер. Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място], чрез адв.В. М. в писмен отговор е изразил становище за неоснователност на касационната жалба по същество. Поддържа, че всички твърдения, доводи и доказателства на ищцата са възприети от съда и ценени съобразно приложимия материален закон. С определение № 968/27.07.2015 г., постановено по настоящото дело е допуснато касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по правния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за предмета на спора, съответно да се произнесе по доводите във въззивната жалба относно правната квалификация на предявения иск, когато същото е поискано с въззивната жалба. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявени искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ и чл. 86 ЗЗД. От фактическа страна е прието, че ищцата П. И.-сега жалоподател е майка и законен наследник на Д. В. И., починал в резултат на претърпяна трудова злополука при изпълнение на трудовата му функция като работник при ответника [фирма]. С разпореждане № 42/15.05.2010 г. на НОИ, на основание чл.60 от КСО, декларираната злополука с Д. В. И. е приета за трудова по чл.55 ал.1 от КСО. Прието е за безспорно и според описаното в подадената от работодателя декларация за трудова злополука, че на 23.04.2010 г. в 21.15 мин. в [населено място] на [улица] – Б. на Д. П. работникът Д. И. влязъл в подземна цистерна за гориво /бензин/ след станал взрив, в резултат на което поради контакт с изгорели газове е последвала смъртта му. Съдът е приел, че жалбоподателката-ищца като наследник по закон на починалия й син в резултат на трудова злополука е материално правно легитимирана да претендира обезщетение на осн.чл.200 КТ за претърпени неимуществени вреди, последица от смъртта му. Прието е също, че правопораждащият юридически факт за имуществената отговорност на работодателя съгласно чл.200 ал.1 КТ е трудова злополука, причинила нетрудоспособност или смърт на работника. Според въззивния съд злополуката, от която е последвала смъртта на Д. И. е трудова по смисъла на чл.55 ал.1 от КСО, тъй като е станала по време на работа, извършвана в интерес на предприятието и за ищцата, като негов законен наследник е възникнало правото на обезщетение от работодателя за претърпените от нея неимуществени вреди. Относно взаимоотношенията между ищцата и синът Д. И., и страданията на същата по повод настъпилата му смърт съдът е обсъдил и възприел показанията на разпитаните по делото свидетели М. Н. – сестра на ищцата и С. И.-дъщеря на ищцата. Обсъдени са и показанията на свидетелите Й. М. и М. С.. Като е преценил събраните по делото доказателства съдът е приел, че ищцата тежко е възприела смъртта на сина си, че е била сломена, плачела и не можела да повярва на случилото се и почти не можела да говори, че страданията й са се увеличили от това, че работодателят й не я е пуснал да присъства на погребението на сина й, както и че това погребение е съвпаднало с рожденния й ден. Взети са предвид обстоятелствата, касаещи близките отношения между майката и сина, основани на обич, уважение, привързаност и подкрепа, младата възраст на пострадалия - починал в началото на житейския си път, в разцвета на силите си и е изведен извода, че претърпените емоционални страдания от ищцата следва да бъдат обезщетени. Прието е с оглед събраните по делото доказателства относно интензитета на страданията на ищцата, че сумата от 10 000 лева ще обезщети нанесените й морални вреди и че това обезщетение е справедливо по смисъла на чл.52 от ЗЗД. Съдът е посочил, че при определяне размера е взето предвид, че по делото няма доказателства, които да установяват след първоначалният шок от смъртта на сина й ищцата продължава ли да изпитва мъка и страдание, тъй като след смъртта на И. ищцата е намалила до минимум отношенията с близките си. Прието е, че за обстоятелството, че същата и понастоящем продължава да страда от загубата на детето си липсват доказателства, че са налице само нейни твърдения в този смисъл. Според въззивния съд обстоятелството, че починалият Д. И. е бил отличен ученик, стойностен човек, както и че бил приет да учи в Стопанската академия в [населено място], както и че е починал в резултат от престъпление, сочат какъв е бил починалия, но не намират отражение върху размера на обезщетението, което неговата майка и наследник, следва да получи по реда на чл.200 КТ, вр. чл.52 ЗЗД. Прието е, че от значение за размера на обезщетението е интензитета на болките и страданията, които е получила ищцата вследствие на тази загуба, че тези болки и страдания не се предполагат само поради факта, че ищцата е майка на починалият, а подлежат на установяване от страна на ищцата съгласно чл.154 ГПК, че ищцата не е установила по-висок интензитет на причинените й страдания и поради това няма основание само поради обстоятелството, че е майка на починалият да й се присъди обезщетение в по-висок размер. Относно доводите на работодателя за принос от страна на пострадалия за трудовата злополука, съдът е приел, че съпричиняване е налице, ако работникът е проявил груба небрежност и, че в тежест на ответника е да докаже възражението си за съпричиняване – чл.201 ал.2 от КТ. Според въззивния съд работникът действа при груба небрежност само в случаите, когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка, че такова поведение от страна на пострадалия не е установено по делото. Прието е, че влизането на И. в цистерната след взрива с мотив да спаси живота на колегата си, рискувайки собствения, не представлява проява на груба небрежност от негова страна, а проява на силен дух и морал на пострадалия. С оглед на това е направил извода, че определеното обезщетение не следва да бъде намалявано поради съпричиняване от страна на пострадалия. При тези съображения съдът е приел, че предявеният иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е основателен за сумата 10000 лв. и в този размер следва да се уважи, заедно със законната лихва от деня на злополуката. В останалата част до пълния предявен размер съдът е приел искът за неоснователен. В уважената част на предявения иск за претърпени неимуществени вреди за сумата 10 000 лв. и в уважената част на иска за претърпени имуществени вреди в размер на 500 лв. въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. По правния въпрос: С решение № 42/05.03.2014 г. по гр.дело № 5488/2013 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е разрешен правния въпрос - следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които имат значение за решението по делото. С решението съдебният състав е възприел мотивите по т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Посочено е, че въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция, че обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Според съдебния състав дейността на въззивния съд е продължение на първоинстанционното производство, при което ако процесуалните действия на първостепенния съд са били опорочени, въззивният съд не ги извършва наново, а отстранява пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. Със същото решение е възприета практиката на ВКС, обективирана в т.19 от ТР№1/2001г. ОСГК, според която при въззивното производство, съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска и трябва да изготви собствени мотиви. Това задължение произтича от посочената характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща. Посочено е, че въззивната инстанция не е контролно-отменителна, а втора по ред по съществото на материалния спор и в съдебния си акт въззивната инстанция не изследва първоинстанционното решение, че обсъжда оплакванията във въззивната жалба, доколкото те са свързани с материалноправния спор. Настоящият съдебен състав изцяло възприема разрешението на правния въпрос в посоченото решение на състав на ВКС. Като взема предвид разрешението на правния въпрос съдът преценява, че въззивното решение в обжалваната част е валидно и допустимо, и като краен резултат досежно размера на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди неправилно. Въззивният съд не е обсъдил доводите на жалбоподателката, както и доказателствата по делото в тяхната съвкупност, и е формирал необосновани изводи, че претърпените неимуществени вреди от жалбоподателката-ищца ще се обезщетят справедливо със сумата 10 000 лв. От събраните по делото доказателства е установено, че ищцата П. Й. И. е наследник по закон на Д. В. И. – неин син – [дата на раждане] и починал в резултат на претърпяна трудова злополука, настъпила на 23.04.2010 г. в [населено място]. Наследодателят на ищцата е работил по трудово правоотношение при ответника [фирма] на длъжността „монтажник”. С разпореждане № 42/15.05.2010 г. на НОИ РУ”Социално осигуряване” Р. на основание чл.60 КСО декларираната злополука с Д. И. е приета за трудова по чл.55,ал.1 КСО. Установено е също, че злополуката е станала на 23.04.2010 г. в 21.15 минути в [населено място] на [улица] – Б. на Д. П.. Един от работниците Ю. Г. бил в 30 тонна цистерна за да я почисти. Синът на ищцата и още двама други работници били отвън до люка на цистерната. В цистерната възникнал взрив, като последица от който Ю.Г. починал от отравяне с получения при пламъка въглероден окис. Пламъкът при взрива излизайки от отвора на цистерната обгорил в различна степен стоящите навън работници. Наследодателят на ищцата разбрал, че нещо лошо се е случило с Г., влязъл в цистерната за да му помогне, но се задушил и починал. Съдът преценява, че в настоящият случай са установени елементите от фактическия състав на чл.200,ал.1 КТ за ангажиране имуществената отговорност на работодателя по този текст от КТ. Отговорността на работодателя е безвиновна. Работодателят отговаря за причинени увреждания на работник или служител при или по повод изпълнение на трудовите му задължения, независимо от обстоятелството дали причиняването на тези увреждания е последица от виновно поведение на длъжностно лице при работодателя. Установено е, че злополуката в резултат на която е починал синът на ищцата е трудова по смисъла на чл.55,ал.1 КСО – станала е по време на работа, извършвана в интерес на предприятието, като последица от която е починал наследодателят на ищцата и неин син. Последната е материално правно легитимирана да претендира присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.200,ал.1 КТ. Неоснователни са доводите на жалбоподателката, че отговорността на работодателя следва да се ангажира на основание чл.49 ЗЗД. Определената правна квалификация на иска по чл.200,ал.1 КТ от въззивния съд е правилна. От показанията на разпитаните свидетели пред първата инстанция М. Н. – сестра на ищцата и св.С. И. – дъщеря на ищцата се установява, че ищцата заминала да работи в Гърция през 2008 г., че между ищцата и нейния син е съществувала емоционална връзка, че са поддържали връзка по телефона, че майката изпращала пари на сина си за лични нужди. Ищцата узнала за смъртта на своя син по телефона от св. М. Н. – не можела да говори, постоянно плачела и била много разстроена, и много тежко приела смъртта на сина си. Не присъствала на погребението на сина си, тъй като взела авансово парите за погребението му от работодателя и трябвало да ги върне. За погребението изпратила 500 лв. От показанията на същите свидетели се установява, че приживе Д. И. живеел при баба си, но всяка събота и неделя си ходел на село – [населено място]. Относно показанията на свидетелите Й. М. и М. С. съдът намира, че същите не възпроизвеждат конкретни възприятия за отношенията между ищцата и нейния син, както и възприятия за факти за преживяванията и състоянието на ищцата след като узнала за смъртта на сина си и как е възприела тази загуба. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от ищцата следва да се вземе предвид, че синът на ищцата е бил на 20 години, в началото на житейския и професионален път, без здравословни проблеми и е първородният й син. Отношенията между двамата са били основани на обич, уважение, разбиране и взаимност. Установява се, че ищцата страда от безвъзвратната загуба на своя син. Тези обстоятелства се установяват от показанията на свидетелите М. Н. –сестра на ищцата и С. И. – дъщеря на ищцата, които възпроизвеждат непосредствени възприятия за отношенията между ищцата и нейния син и за преживяванията й – страданията и мъката й от смъртта Д. И.. Не следва да се вземат предвид показанията на свидетелите Й. М. и М. С., тъй като същите не възпроизвеждат конкретни възприятия за фактите, посочени по-горе. Всяка от свидетелките не възпроизвежда факти за преживяните страдания от ищцата, за състоянието й към момента, когато е узнала за смъртта на сина си и след това. Настоящият съдебен състав намира, че претърпените неимуществени вреди от ищцата-сега жалбоподател – страданието и болката от смъртта на нейния син Д. И. ще се обезщетят справедливо със сумата 60 000 лв. В този размер искът е основателен и следва да се уважи, заедно със законната лихва, считано от деня на злополуката – 23.04.2010 г. до окончателното изплащане. Неоснователни са доводите на ответника по иска за принос от страна на пострадалия при трудовата злополука – чл.201,ал.2 КТ. Съгласно трайно установената практика на ВКС грубата небрежност представлява неполагане на тази дължима грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка. От събраните по делото доказателства не се установяват факти, от които да се изведе извода за проявена груба небрежност от пострадалия Д. И.. Поведението на пострадалия при злополуката, а именно – влязъл е в цистерна след взрив, за да спаси живота на свой колега не може да се квалифицира като проява на груба небрежност. Това поведение представлява израз на гражданска доблест. В този смисъл са и изводите на въззивния съд. С оглед на това съдът преценява, че определеното обезщетение за неимуществени вреди не следва да се намалява, поради съпричиняване от страна на пострадалия. Като взема предвид изложеното съдът намира, че решението на въззивния съд следва да се отмени както следва - в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в уважената част на иска с правно основание чл.200,ал.1 КТ над сумата 10000 лв. до 50000 лв., заедно със законната лихва, считано от 23.04.2010 г. до изплащането и вместо отменената част предявеният иск е отхвърлен над сумата 10 000 лв. до 50 000 лв., ведно със законната лихва и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен над сумата 50 000 лв. до 60 000 лв. със законната лихва. Вместо отменената част в полза на ищцата следва да се присъди и сумата 50 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 23.04.2010 г. до окончателното изплащане. В останалата обжалвана част въззивното решение следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора в полза на жалбоподателката следва да се присъди сумата 7164 лв.разноски по делото за всички инстанции, изчислени съобразно уважената част на иска, а в полза на ВКС следва да се присъди сумата 2597.63 лв. държавна такса. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : Отменя решение № 572/03.11.2014 г., постановено по в.гр.дело № 850/2014 г. на Русенския окръжен съд в частите както следва: 1. в частта, с която е потвърдено решение № 1254/05.07.2013 г., постановено по гр.дело № 1549/2013 г. на Русенския районен съд в частта, с която предявеният от П. Й. И. ЕГН [ЕГН] иск срещу [фирма] [населено място] за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен над сумата 50 000 лв. до 60 000 лв. и в частта за присъдени в полза на П. Й. И. разноски в размер на 237 лв. по делото пред първата инстанция, 2. в частта, с която е отменено решение № 1254/05.07.2013 г., постановено по гр.дело № 1549/2013 г. на Русенския районен съд в частта, с която [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на П. Й. И. обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 10 000 лв. до 50 000 лв., ведно със законната лихва и в частта на присъдените разноски над 237 лв. и вместо отменената част е отхвърлен иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в тази част, както и искането за разноски пред първата инстанция над сумата 237 лв. до 1134.83 лв. и е осъден [фирма] да заплати на П. Й. И. сумата от 306 лв. разноски пред въззивната инстанция по компенсация и вместо отменената част постановява Осъжда [фирма], ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на П. Й. И., ЕГН [ЕГН], [населено място], обл.Р., съдебен адрес [населено място], [улица] сумата 50 000 лв./петдесет хиляди лева//разликата от 10 000 лв. до 60 000 лв./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на синът й Д. В. И. вследствие на трудова злополука, настъпила на 23.04.2010 г. в [населено място], заедно със законната лихва върху сумата, считано от 23.04.2010 г. до окончателното изплащане, както и да й заплати сумата 7164 лв. разноски по делото за всички инстанции. Оставя в сила решение № 572/03.11.2014 г., постановено по в.гр.дело № 850/2014 г. на Русенския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1254/05.07.2013 г., постановено по гр.дело № 1549/2013 г. на Русенския районен съд в частта, с която е предявеният от П. Й. И., ЕГН [ЕГН] иск против [фирма] за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен над сумата 60 000 лв. до 222000 лв. Осъжда [фирма], ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати в полза на ВКС на РБългария сумата 2597.63 лв. държавна такса. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: