Р Е Ш Е Н И Е
№ 16
Гр. С., 24 февруари 2022 год. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и втора година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА
МАРИЯ МИТЕВА
С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Б. Джамбазов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 1097/2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 346, т. 2 от НПК.
Образувано е по касационен протест на Окръжна прокуратура – Пазарджик, по касационна жалба на адв. Р. К. – защитник на подс. Г. К. Д., както и по касационна жалба на адв. С. Л. – повереник на частния обвинител и граждански ищец В. С. Н. против присъда № 12/12. 10. 2021 год., постановена по в. н. о. х. д. № 474/2021 год. по описа на Окръжен съд – Пазарджик.
Държавното обвинение атакува въззивната присъда единствено в частта ѝ, с която подсъдимите са признати за невиновни в извършването на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 от НК. Релевирани са касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Твърди се, че съдът е подходил едностранчиво като не е обсъдил всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и е направил недопустими предположения, което е довело и до неправилно приложение на материалния закон. Направено е искане за отмяна на съдебния акт в протестираната му част и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
С жалбата на повереника е изразено недоволство както от оправдаване на подсъдимите за извършена от тях кражба, така и от вида и размера на наказанията, наложени им от окръжния съд за престъплението по чл. 137 от НК. Твърди се, че са допуснати нарушения на процесуалните правила, изразили се в разглеждане на делото в отсъствие на един от подсъдимите; в присъединяването на необжалвалия подсъдим към въззивната жалба на другия подсъдим; в непровеждането на въззивно съдебно следствие, без което според повереника е недопустимо втората инстанция да приеме нова фактическа обстановка; в неправилен анализ на доказателствената съвкупност, довела и до неправилно приложение на материалния закон. Поддържа се, че при индивидуализация на наказанието за престъплението по чл. 137 от НК не са отчетени отегчаващите обстоятелства, относими към високата степен на обществена опасност на деянието – изоставянето на пострадалия в безпомощно състояние без връхни дрехи, през зимния сезон и в тъмната част на денонощието на оживена пътна артерия, както и тези, касаещи личността на подсъдимите – предходна съдимост и лоши характеристични данни. Настоява се за отмяна на въззивния съдебен акт в атакуваните му части и за връщане на делото за ново разглеждане.
Жалбата на защитника на подс. Д. е насочена против въззивната присъда в частта ѝ, с която е потвърдено осъждането на подсъдимия от първата инстанция за извършено престъпление по чл. 137 от НК. Изложени са доводи за неправилно приложение на материалния закон поради несъставомерност на деянието от обективна и субективна страна. Поддържа се искане присъдата да бъде отменена в атакуваната ѝ част и подс. Д. да бъде оправдан по това обвинение.
В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения и настоява за отмяна на въззивния съдебен акт в атакуваната му част. Намира жалбата на повереника за частично основателна, а тази на защитника на подс. Д. за несъстоятелна.
Частният обвинител и граждански ищец В. Н., редовно уведомен, не участва лично в касационното производство. Становище по допустимостта и основателността на депозираните жалби и протест не изразява лично и неговият повереник.
Подс. Г. Д. не се явява, редовно призован за съдебното заседание и не участва лично в касационното производство.
Защитникът му поддържа касационната си жалба по изложените в нея съображения, излага и доводи за необоснованост на въззивната присъда и намира за неоснователни протеста и жалбата на повереника.
Подс. С. С. намира, че протестът и жалбата на частното обвинение са неоснователни като се солидаризира с аргументите на своя защитник.
Защитникът на подс. С. излага доводи за неоснователност на касационния протест и на жалбата на повереника. Намира, че не са налице твърдените в тях съществени нарушения на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон и настоява присъдата на въззивния съд да бъде оставена в сила.
Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:
С присъда от 26. 04. 2021 год., постановена по н. о. х. д. № 787/2019 год., Районният съд – Пазарджик е признал подсъдимите Г. К. Д. и С. Ю. С. за виновни в това, че на 07. 12. 2014 год. в [населено място] в съучастие като съизвършители, като са използвали МПС отнели от владението на В. С. Н. чужди движими вещи на обща стойност 2 573 лева без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвоят, поради което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 4 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 от НК ги е осъдил както следва:
- подс. Д. – на една година и четири месеца лишаване от свобода;
- подс. С. – на една година и два месеца лишаване от свобода, като ги е оправдал по първоначално повдигнатото им обвинение за престъпление по чл. 198, ал. 1 вр. ал. 4 вр. чл. 20, ал. 2 от НК.
Подсъдимите са признати за виновни и в това, че по същото време и на същото място са изложили В. С. Н., лишен от възможността да се самозапазва поради своята безпомощност вследствие на нанесен му побой и причинени телесни повреди, приведен в беззащитно състояние, като са го изоставили през нощта на пътното платно, по такъв начин, че животът му е можел да бъде в опасност и като са съзнавали това, не са му се притекли на помощ, поради което и на основание чл. 137 вр. чл. 20, ал. 2 от и чл. 54 от НК всеки от тях е осъден на една година и два месеца лишаване от свобода.
На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил най-тежките наказания, а именно на една година и четири месеца лишаване от свобода за подс. Д. и една година и два месеца лишаване от свобода за подс. С..
На основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ от ЗИНЗС е определен първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода по отношение на подс. Д..
На основание чл. 66, ал. 1 от НК изтърпяването на наложеното наказание лишаване от свобода по отношение на подс. С. е отложено за срок от три години като възпитателната работа с него е възложена на Наблюдателната комисия при [община].
С присъдата подс. Д. е оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК.
Подсъдимите са осъдени да заплатят солидарно на В. С. Н. 2 573 лева, представляващи обезщетение за причинените с престъплението по чл. 195, ал. 1, т. 4 от НК имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 07. 12. 2014 год. до окончателното изплащане.
Съдът е отхвърлил като неоснователен гражданския иск, предявен от В. Н. за сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от пострадалия неимуществени вреди, вследствие на осъществения спрямо него грабеж.
Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимите направените по делото разноски.
Така постановената присъда е проверена по жалба на защитника на подс. Д.. С присъда № 12/12. 10. 2021 год., постановена по в. н. о. х. д. № 474/2021 год. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, първоинстанционният съдебен акт е отменен в частта, с която подсъдимите са признати за виновни в извършването на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 от НК и вместо това двамата са оправдани по това обвинение; отменени са приложението на чл. 23 от НК и определеният първоначален режим на изтърпяване на наказанието, наложено на подс. Д..
Присъдата на районния съд е изменена в санкционната ѝ част, като на подс. Д. е наложено наказание пробация с пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и 2 от НК за срок от една година и шест месеца всяка, а подс. С. е освободен от наказателна отговорност на основание чл. 78а от НК и му е наложено административно наказание глоба в размер на 2 000 лева.
Присъдата е отменена и в гражданско-осъдителната ѝ част и е отхвърлена исковата претенция на В. Н. за имуществени вреди от престъплението по чл. 195 от НК.
Въззивният съд е внесъл корекция и досежно разноските, дължими от подсъдимите и е потвърдил първоинстанционния съдебен акт в останалата му част.
По допустимостта на протеста и касационните жалби:
Подробното и изрично обсъждане на този въпрос се налага, тъй като част от сезиращите ВКС документи не държат сметка за законодателното разрешение да се ограничи кръгът на актовете, подлежащи на касационно обжалване, до изчерпателно изброените в чл. 346 от НПК. Действително т. 2 предвижда, че по реда на глава двадесет и трета се проверяват новите присъди, постановени от окръжния съд като въззивна инстанция по дела от общ характер, освен тези, с които деецът е бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание на основание чл. 78а от НК. За да бъде разкрит действителният обхват на цитираната разпоредба, тя не следва да се разглежда изолирано от правомощията на въззивната инстанция, уредени в чл. 336-338 от НПК, като се има предвид, че именно те, а не наименованието на съдебния акт предопределя дали същият подлежи на касационен контрол.
Съгласно чл. 336 от НПК второстепенният съд постановява присъда в случаите, когато пререшава въпроса за виновността и наказателната отговорност, признавайки за виновен оправдания от първата инстанция подсъдим или оправдавайки осъдения от нея деец, както и когато прилага закон за по-тежко наказуемо престъпление, за което е имало обвинение в първата инстанция. Съобразно посоченото няма спор, че въззивният съдебен акт, предмет на настоящото дело, подлежи на касационен контрол в частта, с която подсъдимите са оправдани по обвинението за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 от НК. Ето защо касационният протест и жалбата на повереника на частния обвинител в частта, с която се атакува оправдаването на Д. и С., са допустими и следва да бъдат разгледани.
Различно е положението с жалбата на защитника на подс. Д. и с тази на повереника в частта ѝ, насочена срещу размера на наказанието за престъплението по чл. 137 от НК. С постановения съдебен акт въззивната инстанция е утвърдила извода на районния съд, че от обективна и субективна страна деянието на подсъдимите осъществява състава на посоченото престъпление. Въпросът за виновността на Д. и С. по това обвинение не е бил пререшен. По отношение на коментираното престъпление контролираната инстанция не е упражнила правомощията си по чл. 336 от НПК, а тези по чл. 337, ал. 1, т. 1 от НПК, поради което по своето естество съдебният акт в тази му част представлява решение. Това обстоятелство предопределя и недопустимостта на жалбата на защитника в нейната цялост, както и частичната такава на жалбата на повереника, още повече, че по отношение на подс. С. окръжният съд е приложил разпоредбата на чл. 78а от НК. Предвид изложеното касационната инстанция не дължи отговор на доводите за несъставомерност на деянието по чл. 137 от НК, изложени от адв. К. и на тези за явна несправедливост на наказанието за същото престъпление, релевирани от адв. Л..
По основателността на протеста и жалбата на частния обвинител:
Доколкото основното недоволство на държавното и частното обвинение касае приетата от окръжния съд фактология и оценката на доказателствената съвкупност, направена от долустоящия съд, като аргументите на страните в тази насока са сходни, не е необходимо протестът и жалбата да бъдат разглеждани поотделно. Прегледът на аналитичната дейност на контролираната инстанция показва, че тя не страда от пороци, които да налагат отмяна на постановената присъда и връщане на делото за ново разглеждане.
Преди всичко следва да се отбележи, че не се основава на закона доводът на повереника на частния обвининител за невъзможност втората инстанция да приеме фактическа обстановка, различна от описаната в мотивите на първоинстанционния съдебен акт, без да е провела въззивно съдебно следствие. Разпоредбата на чл. 316 от НПК не обвързва правомощието на въззивния съд да приеме нови фактически положения със събирането на нови доказателства. В качеството му на втора по ред първа инстанция въззивният съд е длъжен да извърши собствена оценка на доказателствената съвкупност на първо място от гледна точка на допустимост, относимост и достатъчност. Когато прецени, че правно значимите обстоятелства са изяснени по изискуемия от НПК начин и с допустимите от закона средства, не е задължен да провежда въззивно съдебно следствие като в същото време е суверенен в преценката си относно достоверността и убедителността на събраните доказателства. Вследствие на извършения собствен анализ въззивният съд може да признае за неотговарящи на обективната истина доказателства, приети за достоверни от първата инстанция и обратно – да приеме за неистинни такива, които първостепенният съд е кредитирал, разбира се, при спазване изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК и след като изложи съображенията си за направените констатации. Прегледът на материалите по делото показва, че макар да е била пестелива в аргументацията си, контролираната инстанция е изпълнила задълженията си, произтичащи от цитираните разпоредби.
Окръжният съд е съобразил, че от съществено значение за правилното решаване на делото са показанията на пострадалия В. Н., поради което ги е подложил на внимателно и задълбочено обсъждане. Както тези, депозирани по време на съдебното следствие, така и дадените пред разследващ орган и приобщени по реда на чл. 281 от НПК са интерпретирани съобразно действителното им съдържание без да им бъде придаван смисъл, какъвто те не притежават. С основание е поставен акцент върху непълнотата в разказа на свидетеля, изразила се в отсъствие на категорична информация дали и в кой момент подсъдимите са взели вещите му, както и дали са съблекли якето му или това е сторил сам той при качването си в автомобила и то е останало там след принудителното му извеждане от превозното средство. Твърденията на частния обвинител са колебливи и досежно това къде е държал ключовете от автомобила си и мобилните си телефони – в якето или в джоба на панталона си. Аналогично е положението и със заявеното от свидетеля на досъдебното производство. Дори и в този първоначален разпит по настоящото дело (който значително се е забавил във времето поради действията на прокуратурата по водене на разследването) не се откриват данни за това, че Д. и С. са взели вещите му – преобладаващата част от показанията му пред разследващ орган касаят упражненото над него насилие от подсъдимите като наред с това са насочени и към опровергаване на версията им за един от поводите за възникване на конфликта.
След дължимата съпоставка на заявеното от пострадалия с показанията на полицейските служители В. К. и И. Т., работили по случая, въззивната инстанция е направила законосъобразен извод, че те също не представляват сигурна доказателствена основа за постановяване на осъдителна присъда по обвинението за престъпление против собствеността. Преди всичко следва да се посочи, че полицаите възпроизвеждат както собствените си логически заключения относно инкриминираните събития, така и разказаното им от пострадалия. В първата им част показанията им нямат доказателствена стойност, защото не съдържат конкретно възприети от тях факти. Във втората му част заявеното от Т. и К. представлява източник на производни доказателства и в принципен план би могло да послужи за проверка на твърденията на В. Н., като в тази връзка окръжният съд правилно е отбелязал не само, че последният не е сигурен дали подсъдимите са отнели телефоните и накитите му, но и че е налице дисхармония между двамата полицаи – докато свид. К. е посочил, че пострадалият съобщил за отнемане на вещи, в показанията на свид. Т. на досъдебното производство (приобщени по реда на чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1, т. 1 от НПК) такива данни не се съдържат – напротив, свидетелят е заявил, че пред него Н. разказал, че вещите му са останали в автомобила на подс. Д.. Наличието на непреодолими противоречия в показанията на двамата полицаи, както и на такива между свид. К. и пострадалия не позволява извод за доказаност на обвинението за кражба по изискуемия от НПК несъмнен и категоричен начин.
Колкото до показанията на свид. С. Т., въззивната инстанция не може да бъде упрекната, че ги е игнорирала неоснователно. В качеството си на разследващ полицай Т. е извършвал действия по разследването по първоначално образуваното ДП № 1696/2014 год. на ОП – Пазарджик. Впоследствие от това досъдебно производство са били отделени материали, образувано е било ДП № 2/2017 год. на НСлС, изготвен е обвинителен акт, въз основа на който е образувано съдебното производство по настоящото дело. Това процесуално развитие на делото и забраната на чл. 118 от НПК предопределят и изначалната недопустимост на разпита на посоченото лице в качеството му на свидетел включително и относно това какво е било съдържанието на показанията на свид. Н. по ДП № 1696/2014 год.
В касационния протест е поставен акцент върху показанията на свид. В. Т., тъй като той е лицето, открило изоставения в безпомощно състояние пострадал и пръв е говорил с него за случилото се. Пропуска се обаче, че свидетелят е колеблив и непоследователен що се отнася до споделеното от свид. Н. с него – веднъж твърди, че пострадалият е казал, че са му взели парите, после – че те сигурно са останали в автомобила на подсъдимите, а малко преди края на разпита заключава, че пострадалият посочил само, че му липсват вещи, но не помни какви и не е в състояние да уточни какви са били твърденията на Н. за случилото се.
Въззивната инстанция с основание не се е позовала и на показанията на свидетелите С. С. и К. Х., които също както В. Т., В. К. и И. Т. не са очевидци на инцидента. Вярно е, че С. свидетелства за проведен разговор със сина си, в който той му споделил не само за упражненото насилие, но и за отнемането на вещите. Заявеното от него обаче противоречи на показанията на самия пострадал пред първостепенния съд, в които Н. е посочил, че е казал на баща си единствено, че му липсват златните накити, но не и че те са били взети от подсъдимите. Що се отнася до свид. Х., тя пресъздава разговор с пострадалия, в който той не е уточнил дали липсващите му яке, мобилни телефони и златни бижута са останали в автомобила на подсъдимите, изпаднали са по време на борбата с тях или са останали в автомобила им. Всичко това показва, че непосредствено след инцидента В. Н. не е бил сигурен как точно са се развили събитията като тази несигурност се е запазила и впоследствие при разпита му по време на досъдебното производство и на съдебното следствие.
Обстоятелството, че в района на местопроизшествието не са намерени липсващите златни накити на пострадалия също не обосновава претендирания от държавното и частното обвинение извод за извършена кражба. На първо място, свид. Т. е открил пострадалия известно време след изоставянето му от подсъдимите, а вниманието му е било насочено преди всичко към състоянието на В. Н.. Това се отнася и за свидетелите Т. и К.. Колкото до свидетелите И. В. и С. Д., обходът на местопроизшествието е извършен от тях едва по обед на следващия ден и двамата са търсили целенасочено единствено пълнителя на пистолета, предаден от подс. Д., но не и вещи, принадлежали на пострадалия и посочени от него като липсващи.
Аргументите на прокурора, че не са обсъдени показанията на свидетелите М. В., Н. Т., В. Р. и И. Т. не дават основание за отмяна на въззивната присъда в атакуваната ѝ част, защото твърденията им касателно пропускателния режим в притежаваните и охранявани от тях дискотеки и барове и досежно възможността там да се внесе оръжие не са относими към обвинението за кражба. Следва да се отбележи, че окръжният съд е възприел в цялост изводите на първата инстанция досежно това дали пострадалият е извадил пистолет в автомобила, посочвайки единствено, че това е била версията на подсъдимите и свид. И. Б., представена още при първоначалните им контакти с органите на реда. В същото време както районният, така и въззивният съд са посочили, че повод за конфликта е станало блъскането на свид. Б. от пострадалия при качването му в автомобила – факт, който не е отречен и от самия него.
Предвид изложеното настоящият съдебен състав не установи да са допуснати описаните в протеста и в жалбата на частния обвинител процесуални нарушения при анализа и оценката на доказателствената съвкупност.
Несъстоятелни са и доводите на частното обвинение за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила извън тези, отнасящи се до начина, по който окръжният съд е формирал вътрешното си убеждение.
Възражението, че въззивната инстанция незаконосъобразно е дала ход на делото в отсъствие на подс. Д., не може да обоснове отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. Съгласно чл. 349, ал. 3 от НПК страните, с изключение на прокурора, могат да атакуват въззивния съдебен акт само ако са нарушени техните собствени права и интереси. Логическото тълкуване на тази разпоредба води до извод, че е недопустимо искането за отмяната му да се основава на накърняване процесуалните права на някоя от другите страни. Настоящият случай е точно такъв – повереникът претендира отмяна на съдебния акт поради несъблюдаване правата на подсъдимия. Отделен е въпросът, че поначало претендираното нарушение не се установява при проследяване действията на въззивната инстанция по даване ход на делото. Видно от приложените на л. 40-42 призовки Д. е бил редовно призован за съдебното заседание на 12. 10. 2021 год. както от домашния си адрес, така и чрез своите защитници. В същия смисъл е и изявлението на адв. К., обективирано в протокола от съдебно заседание на посочената дата. При положение, че подсъдимият не е посочил уважителни причини за неявяването си, въззивната инстанция законосъобразно е приела, че са налице предпоставките на чл. 269, ал. 3, т. 3 от НПК и е разгледала делото в негово отсъствие.
Несподеляемо е и становището на адв. Л., касаещо присъединяването на подс. С. към въззивната жалба на другия подсъдим. Видно от протокола от 12. 10. 2021 год. изявлението на С. е направено в съответствие с изискванията на чл. 320, ал. 6 от НПК – устно, в съдебно заседание преди даване ход на делото, от подсъдим, привлечен към наказателна отговорност за престъпление, извършено в съучастие. Наред с това искането е направено по начин, който не поражда съмнение относно действителната воля на подсъдимия. В случай че повереникът е считал, че протоколът не удостоверява действително направените изявления от страните или че съдържа такива, каквито те не са правили, той е следвало да поиска поправката му по реда на чл. 312 от НПК. След като не се е възползвал от това свое процесуално право и при положение, че протоколът съдържа всички реквизити, изискуеми от процесуалния закон, по силата на чл. 131 от НПК той съставлява годно доказателствено средство за извършеното присъединяване на подс. С. към въззивната жалба на подс. Д.. От друга страна, дори и да беше допуснато нарушение във връзка с присъединяването на С. към жалбата на другия подсъдим, то същото не би било съществено, защото чл. 314, ал. 1 от НПК задължава въззивната инстанция да провери изцяло правилността на присъдата, независимо от основанията, посочени от страните, а ал. 2 предвижда, че присъдата може да бъде отменена или изменена и в необжалваната част, а също и по отношение на лицата, които не са подали жалба, ако има основания за това.
Както в жалбата на частния обвинител, така и в протеста неправилното приложение на материалния закон е изведено като последица от претендираните съществени нарушения на процесуалните правила. Обстоятелството, че такива не бяха установени, прави несъстоятелно и оплакването за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Въззивната инстанция е направила законосъобразен извод, че предвид недоказаността на обвинението за посегателство против собствеността следва да оправдае подсъдимите.
С оглед изложеното и след като не установи наличието на визираните в протеста и в касационната жалба на частния обвинител основания за отмяна на въззивния съдебен акт, настоящият съдебен състав намери, че същият следва да бъде оставен в сила.
Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 12/12. 10. 2021 год., постановена по в. н. о. х. д. № 474/2021 год. по описа на Окръжен съд – Пазарджик.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. |