6 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 588 гр. София, 27.06.2022г. Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести май, две хиляди двадесет и втора година, в състав: Председател: EМИЛ ТОМОВ Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 5158 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника К. И. С. срещу решение № 242 от 05. 08. 2021г. по в. гр. дело № 9890/2020г. на СГС, ГО, Втори „Е“ въззивен състав, с което е потвърдено решение № 148368 от 13. 07. 2020г. по гр. д. № 56336/2019г. на СРС, с което ответницата С. е осъдена да заплати на ищеца Д. Д. Л., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата 6 986. 50 лв., представляваща неоснователно получена сума по изп. дело № 520/2017г. на ЧСИ Б., както и на основание чл. 45 ЗЗД - сумата 536. 50 лв., представляваща заплатени такси и разноски от ищеца по горепосоченото изпълнително дело, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 02. 10. 2019г. до окончателното изпащане. Касаторът - ответник поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закони, като моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред двете инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните въпроси: 1. „Допустимо ли е съдът, след като в изготвения доклад по делото е квалифицирал иска по чл. 59 ЗЗД и в тази насока е дал указания за изпълнение на изискванията на тази разпоредба, с решението си да квалифицира иска по друг текст – чл. 55, ал. 1 ЗЗД и да го реши на това основание?“; 2. „Допустимо ли е съдът да промени правната квалификация на иска, без да изготви нов доклад по делото, с който да разпредели наново доказателствената тежест?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд, в изрично определение да посочи императивна материалноправна норма, която да се приложи за решаване на казуса и да даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответните доказателства от страните?“; 4. „Платеното въз основа на влязло в сила решение между страните, платено ли е без основание?“, и 5. „Увеличило ли се е имуществото на ответницата, при положение, че последната през процесния период е продължавала да упражнява родителските права по отношение на детето въз основа на влязлото в сила решение, и е полагала грижи, правила разходи и давала издръжка за детето, т.е. през този период издръжката и грижите за детето не са били изцяло поети от ищеца или трето лице?“, по които сочи разрешаването им в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в т. 3 ППВС № 1/28. 05. 1979г. по гр. д. № 1/1979г. и в ТР № 1/09. 12. 2013г. на ОСГТК на ВКС. Релевира и очевидна неправилност на атакуваното решение, без да посочва в какво тя се изразява. Ответникът по касационната жалба - Д. Д. Л. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените в касационното производство съдебно – деловодни разноски. Касационната жалба на ответника е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в частта й по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 6 986. 50 лв., т.е. в тази част тя е допустима. В останалата й част досежно иска с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата 536. 50 лв. тя е недопустима като насочена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт по гражданскоправен спор с цена на иска под 5 000 лв. (чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК), поради което в тази част следва да бъде оставена без разглеждане. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Посочил е, че правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил неправилна квалификация на спорното право, но не я е извел от обстоятелства, на които страната не се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на спора. Намерил е, че по делото е осъществена втората хипотеза на неправилно дадена правна квалификация на иска за сумата 6 986. 50 лв., позовавайки се на непротиворечивата съдебна практика в гореизложения смисъл, а именно: решение № 124/24.03.2011г. по гр. д. № 882/2010г. на ВКС, ІV ГО; решение № 389/23.05.2010г. по гр. д. № 738/2009г. на ВКС, ІV ГО и решение № 249/23.07.2010г. по гр. д. № 92/2009г. на ВКС, ІV ГО. Посочил е, че в случая претенцията за събраната в изпълнителното производство издръжка за детето се основава на това, че за периода м. 02. 2017г. – м. 08. 2019г., вкл., детето С. е живяло при баща си и той го е издържал и се е грижил за него, но въпреки това за този период принудително е събрана от ответницата сума за издръжка въз основа на влязло в сила съдебно решение. Независимо от последното, СГС е заключил, че правно релевантно е обстоятелството, че ищецът основава иска си на факта, че е изпълнил задължението за осигуряване на издръжка за процесния период и въпреки това същата е събрана от него принудително, за втори път. Поради това е счел, че за процесния период не е съществувало правно основание за повторно погасяване на вече доброволно изпълненото задължение от негова страна. Ето защо е квалифицирал иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Посочил е, че с изготвения доклад по делото, макар първоинстанционният съд да е дал правна квалификация по чл. 59 ЗЗД, изрично е указал на страните, че следва да докажат по делото липсата на валидно основание за извършените плащания, т.е. страните са разполагали с възможност да ангажират относимите за спора доказателства. При обсъждане на фактическата страна по спора, СГС е намерил, че липсва спор между страните, че за периода м. 02. 2017г. – м. 08. 2019г. детето на страните С. е живяло при ищеца, който се е грижил за него и го е издържал. По спорното обстоятелство дали рефлектира върху наличието на правно основание за принудително събиране на присъдената на детето издръжка от неговата майка, на която с влязло в сила съдебно решение са били предоставени родителските права, е съобразил разясненията, дадени с решение № 134 от 25. 06. 2012г. по гр. д. № 90/2011г., на ВКС, ІV ГО. Според последното, в случаите, когато решението относно родителските права не е приведено в изпълнение, след приключване на съдебното дирене в производството относно издръжката, детето е живяло с родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права и този родител е полагал за него дължимите грижи, включително като му е предоставял необходимите средства за задоволяване на потребностите му, задължението му за издръжка следва да се счита изпълнено, респективно правото на такава на детето следва да се счита погасено чрез предоставянето й. Въззивният съд е посочил, че след като през процесния период ищецът надлежно е изпълнил задължението си да предоставя необходимите средства за издръжка на детето, като е полагал и непосредствени грижи за него, то е налице точно изпълнение на задълженията му, произтичащи от влязлото в сила решение, с което е присъдена издръжка на детето, която той следва да заплаща. Ето защо повторното събиране на суми за изпълнени задължения от страна на ищеца обосновава извод, че те са събрани при първоначална липса на правно основание за това. Точното изпълнение на задължението на ищеца изключва наличието на правно основание за повторно изпълнение на същото задължение. Заключил е, че след като получената от ответницата процесна сума е при липса на правно основание за това – липсва непогасено задължение за издръжка на детето от бащата, то в нейна тежест е възникнало задължение да върне тази сума на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е обусловил правните изводи в решението. Правният въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставените първи, втори и трети въпроси от касатора, отнасящи се до правомощията на въззивния съд при неправилна правна квалификация на иска, дадена от първоинстанционния съд, осъществяват общото основание за допускане на касационния контрол, но спрямо тях не е налице релевираното допълнително основание – противоречие с практиката на ВКС. Според задължителните разрешения в т. 2 ТР № 1 от 09. 12. 2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС при констатирани допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при доклада по делото, въззивният съд никога не извършва нов доклад по чл. 146, ал. 1 ГПК, вкл. поради това, че извършването на такъв с различна квалификация на предявения иск, би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства. Когато обаче се касае само до неправилна правна квалификация на иска, която е изведена от наведените от ищеца обстоятелства, за доказването на които първоинстанционният съд е дал своите указания по смисъла на чл. 146, ал. 2 ГПК и е разпределил носената доказателствена тежест, както правилно е посочил СГС по конкретния спор, позовавайки се на горецитираната практика на ВКС, актуална и при действието на ГПК от 2008г. и на горецитираното ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не дължи даване на указания по чл. 146, ал. 2 ГПК или на нов доклад, а само поправяне на правната квалификация в своето решение. Следователно отговорът на първите три въпроса е изцяло съобразен с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, л. 1, т. 1 ГПК. Четвъртият въпрос на касатора не осъществява общото основание за допускане на касационното обжалване, тъй като няма обуславящо значение за крайния изход на спора по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Безспорно всяко влязло в сила съдебно решение съставлява правно основание за изпълнение на признатото с него субективно право. Въззивният съд обаче е посочил, че съдебното решение, с което бащата е осъден да плаща издръжка на малолетното си дете, през процесния период е изпълнено доброволно – бащата е поел грижите и издръжката на сина си, който е заживял при него. Поради това доброволно пълно изпълнение, задължението на ищеца за заплащане на издръжка на детето е погасено. Именно поради това погасяване, принудителното изпълнение на същото задължение в образувания по инициатива на ответницата изпълнителен процес, се явява плащане при начална липса на основание. Следователно в своите решаващи мотиви СГС не е приемал, че влязлото в сила съдебно решение, с което родителските права спрямо детето са били предоставени на майката и бащата е осъден да заплаща издръжка на детето, не съставлява правно основание за изпълнение на процесното задължение за издръжка. Друг е решаващият правен извод, а именно: че задължението за издръжка на бащата, признато с влязлото в сила съдебно решение, е погасено чрез доброволно изпълнение, и поради това повторното му принудително изпълнение в рамките на изпълнителния процес е лишено от основание. Петият поставен от ответницата въпрос също не е от значение за крайния изход на конкретния правен спор, т.е. не удовлетворява общото основание за допускане на касационния контрол. Обстоятелството, че през процесния период, през който детето е отглеждано фактически от бащата в неговия дом, формалното упражняване на родителските права е било предоставено на майката, която също е извършвала плащания във връзка с обучението и почивката на малолетния С., е ирелевантно в производството по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, по който подлежи на връщане само онази престация, която е получена без правно основание. Поради това, СГС е счел, че извършените плащания от майката в полза на детето й, са факти, извън спорния предмет по делото, още повече, че ответницата не е предявила възражение за прихващане с тези платени от нея суми. Обстоятелството, че ответницата е направила разходи за издръжката на детето си през процесния период, корелира със собственото й задължение да полага грижи и да дава издръжка на сина си, в качеството й на родител, но е без значение за изпълнението на задължението на другия родител да полага грижи и да дава издръжка за детето, което е послужило като основание за извършване на престацията по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Не е осъществена и релевираната очевидна неправилност на въззивното решение. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Такива не са осъществени по конкретното дело. На основание изложеното, поради неосъществяване на основанията по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и на чл. 280, ал. 2, пр. 1, 2 и 3 ГПК, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата 500 лв. – съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция, съставляващи платен хонорар за един адвокат. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И : ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустима касационната жалба на К. И. С. срещу решение № 242 от 05. 08. 2021г. по в. гр. дело № 9890/2020г. на СГС, ГО, Втори „Е“ въззивен състав, в частта му по иска с правно основание чл. 45 ЗЗД. НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 242 от 05. 08. 2021г. по в. гр. дело № 9890/2020г. на СГС, ГО, Втори „Е“ въззивен състав в останалата му обжалвана част по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. ОСЪЖДА К. И. С., ЕГН: [ЕГН], да заплати на Д. Д. Л., ЕГН: [ЕГН], сумата 500 лв. – съдебно – деловодни разноски пред ВКС. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.