Р Е Ш Е Н И Е №332 Гр. София, 02 ноември 2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на шести октомври през две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Д. Генчев като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 514/2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 и сл. от НПК. Образувано е по касационна жалба на повереника на частните обвинители Н. И. С. и М. И. П. и по касационна жалба на защитниците на подс. С. И. В. против решение № 461/22. 12. 2014 год., постановено по в. н. о. х. д. № 644/2014 год. по описа на Софийски апелативен съд, НО, 7 състав. С жалбата на повереника на частните обвинители се атакува решението в санкционната му част, като се излагат доводи за явна несправедливост на наложеното наказание. Твърди се, че не са отчетени всички отегчаващи отговорността обстоятелства: извършване на деянието в сграда, до която има публичен достъп, продължаване на побоя след като пострадалият е изпаднал в безпомощно състояние и след намесата на охраната, използване на различни средства за изтезаване на жертвата, заплахите, отправени към свид. М., опитите за прикриване на следите и използването на множество лъжесвидетели. Изразено е несъгласие с приложението на чл. 55 от НК поради продължителността на наказателното производство. Поддържа се искане за отмяна на въззивното решение, като касационната инстанция увеличи размера на наложеното наказание. В жалбата на защитниците са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Поддържа се, че са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като делото е разгледано от незаконен състав в нарушение на чл. 258 от НПК, което е довело до нарушаване на правото на подс. В. по чл. 6 от ЕКПЧ за разглеждане на делото от съд, създаден в съответствие със закона. Твърди се, че както първата, така и въззивната инстанция са изградили вътрешното си убеждение въз основа на доказателства, събрани в хода на досъдебното производство в отсъствие на подсъдимия и неговия защитник в нарушение на чл. 6 от ЕКПЧ, като същевременно доказателствата са били интерпретирани превратно. Сочи се, че в състава на съдебномедицинските експертизи е участвало лице, което не може да има качеството на експерт предвид обремененото си съдебно минало. Излагат се доводи и за липса на мотиви, тъй като е възпроизведена фактическата обстановка, описана в обвинителния акт. Според защитата са игнорирани всички доказателства, оневиняващи подсъдимия, като същевременно са останали необсъдени съществени възражения, отнасящи се до противоречия в свидетелските показания в двете фази на наказателния процес, както и до несъответствия в показанията на свидетелите Г. и И.. Поддържа се, че въззивното решение почива на предположения относно времето на смъртта, изпълнителното деяние и укриването на следите от престъплението. Сочи се, че допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила са довели до неправилно приложение на материалния закон и до явна несправедливост на наказанието. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС. В съдебно заседание повереникът на жалбоподателите и частни обвинители Н. С. и М. П. поддържа касационната жалба. Сочи, че неправилно продължителността на наказателното производство е третирана като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство, довело до прилагане на чл. 55 от НК, като в същото време отсъстват каквито и да било други смекчаващи обстоятелства, а са налице множество отегчаващи такива. Възразява срещу довода на защитата за нарушение на принципа за неизменност на съдебния състав, тъй като в заседанието, в което са конституирани страните не са били събирани доказателства. Изразява несъгласие с тезата за нарушение на чл. 6 от ЕКПЧ, защото всички свидетели са били разпитани в съдебно заседание, констатирани са противоречия по съответния процесуален ред и не е имало процесуални пречки да им бъдат поставени въпроси от подсъдимия и защитата му. Излага съображения за неоснователност на доводите, отнасящи се до участието на експерта Х. в състава на съдебномедицинските експертизи. Счита, че всички останали аргументи представляват оплаквания за необоснованост на присъдата, поради което не са предмет на касационна проверка. Защитниците на подсъдимия поддържат касационната жалба по всички изложени в нея съображения. Считат, че са налице пороци при формиране на вътрешното убеждение, тъй като доказателствата са тълкувани превратно, игнорирани са тези, които оневиняват подсъдимия, а съдът е възпроизвел фактическата обстановка, описана в обвинителния акт без да изложи собствените си изводи касателно фактите. Пледират да бъде оставена без уважение жалбата на частните обвинители и да бъде уважена жалбата на подсъдимия като делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Подс. С. В. не изразява лично становище по основателността на касационните жалби. Гражданските ищци и частни обвинители Р. П. и С. П. и гражданският ищец Л. Г. М. не изразяват лично или чрез повереник становище по основателността на касационните жалби. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби на частните обвинители и на подсъдимия и пледира въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: Касационните жалби са неоснователни. С присъда от 09.12.2013 г., постановена по н. о. х. д. № 2695/2008 год. Софийски градски съд, НО, 24 състав е признал подс. С. И. В. за виновен в това, че на 02. 06. 2000 год. в [населено място], в офис, намиращ се в хотел „Хемус", ап. 21а, умишлено умъртвил И. М. П., като деянието е извършено по особено мъчителен за убития начин, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 вр. чл. 115 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на дванадесет години лишаване от свобода, като е определил първоначален „строг" режим на изтърпяване на наказанието в затвор. Подс. В. е осъден да заплати на М. И. П. и на М. С. Й.-М. по 100 000 лева, а на С. И. П. – сумата от 80 000 лева, представляващи обезщетение за претърпените от престъплението неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 02.06.2000 год. до окончателното изплащане на главницата, като за разликата до пълния предявен размер исковете на С. П. и М. М. са отхвърлени като неоснователни. На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът е зачел времето от 03.06.2000 год. до 19.06.2000 год., през което подсъдимият е бил задържан под стража. С решение № 461/22. 12. 2014 год., постановено по в. н. о. х. д. № 644/2014 год. Софийски апелативен съд, НО, 7 състав присъдата е изменена в гражданскоосъдителната й част, като подсъдимият е осъден да заплати на Л. Г. М. и Р. М. П. в качеството им на наследници на починалата гражданска ищца М. С. Й.-М. сумата от по 33 333,33 лева, а на С. И. П. и М. И. П. в същото качество сумата от по 16 666,66 лева ведно със законната лихва върху тази сума считано от датата 02.06.2000 г. до окончателното й изплащане. В останалата й част присъдата е потвърдена. Преди всичко следва да бъдат разгледани възраженията на подс. В. и защитата му за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, доколкото от основателността им зависи обсъждането на аргументите за неправилно приложение на материалния закон и за явна несправедливост на наложеното наказание. Не могат да бъдат споделени доводите, отнасящи се до законността на съдебния състав, постановил първоинстанционната присъда. Подобни съображения са били изложени пред САС и той законосъобразно ги е отхвърлил като несъстоятелни. Действително на 03. 07. 2012 год., след като за трети път е определен нов съдия-докладчик, Софийски градски съд е заседавал в състав: И. К. – председател, К. Д. – член, В. С., К. Р. и Л. Д. – съдебни заседатели, а във всички последващи съдебни заседания са взели участие съдебните заседатели А. Д., Х. Х. и Й. С. при запазване на същия председател и член на съдебния състав. Вярно е също така, че буквалният прочит на чл. 258, ал. 1 от НПК може да доведе до извод, че приложното поле на цитираната разпоредба обхваща съдебното заседание в неговата цялост и се отнася и за процесуалните действия, които не са свързани с доказателствената дейност на съда и страните. Подобна констатация обаче би била основателна само ако правната норма бъде разглеждана сама за себе си, без да се отчита, че изискването за неизменност на съдебния състав не е самоцелно. То е логически свързано с чл. 18 от НПК, който предвижда, че с изключение на изрично предвидените случаи съдът, прокурорът и разследващите органи основават решенията си върху доказателствени материали, които са събрали и проверили лично. Прогласената в чл. 258 от НПК неизменност на съдебния състав е гаранция за реализиране на принципа за непосредственост, с оглед на което тази разпоредба е относима към стадиите, в който се извършва събиране, проверка и оценка на доказателствата – съдебното следствие и постановяването на присъдата (така и Р. № 5/2009 год. на І н. о., Р. № 49/2010 год. на ІІІ н. о., Р. № 429/2011 год. на ІІ н. о и др.). Предвид изложеното преценката дали липсата на идентичност на съдебния състав представлява съществено нарушение на чл. 258 от НПК е свързана с обсъждане на характера и естеството на извършените процесуални действия от съответния състав на съда. И правната доктрина, и съдебната практика единодушно и последователно приемат, че съществено процесуално нарушение е налице единствено в случаите, когато доказателствата са събрани от различни съдебни състави без да бъдат повторени действията, извършени от първоначалния състав, а така също и когато съдебно следствие е проведено от един състав, а присъдата е постановена от друг. Настоящият казус не попада в нито една от посочените хипотези. Единствените действия, извършени в съдебното заседание на 03. 07. 2012 год. се отнасят до конституиране на частни обвинители и граждански ищци, като не съществува спор, че това не са действия, свързани с разкриване на обективната истина. В това заседание не е бил даден ход на съдебното следствие, а това е сторено едва в заседанието на 16. 10. 2012 год. и от този момент нататък съдебният състав е останал един и същ и пак той е постановил атакуваната присъда. Ето защо не може да се приеме, че е нарушен чл. 258 от НПК и съставът на съда е незаконен. Не са налице и основания, изводими от материалите по делото, за предубеденост или заинтересованост на съдебния състав, нито може обосновано да се поддържа, че разгледалите делото професионални съдии и съдебни заседатели не отговарят на изискванията на ЗСВ и на Наредбата за съдебните заседатели, а подс. В. е лишен от правото по чл. 6, §. 1 от ЕКПЧ делото да бъде разгледано от съд, създаден в съответствие със закона. Останалите доводи в жалбата на подс. В. за наличието на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК са свързани с аналитичната дейност на въззивния съд и с оглед обхвата на касационното производство следва да бъдат разгледани на плоскостта на нарушаване на процесуалните правила при формиране на вътрешното убеждение на съдилищата по фактите. Внимателният прочит на проверявания съдебен акт и на всички материали по делото води до категоричен извод, че контролираната инстанция не е допуснала претендираните от защитата процесуални нарушения. Обстоятелствата, подлежащи на установяване съобразно поставените от обвинението фактически рамки, са изведени след изпълнение на законовите изисквания за обективност, всестранност и пълнота. Събраните в хода на първоинстанционното съдебно следствие гласни и писмени доказателства, както и експертнте заключения са били обсъдени поотделно и в съвкупността им, а оценъчната дейност на апелативния съд е реализирана при спазване правилата на формалната логика. Доказателствата са ценени съобразно действителните им смисъл и съдържание и са изложени убедителни съображения във връзка с годността и достоверността им. САС е възприел в по-голямата й част фактическата обстановка, описана в мотивите на първоинстанционната присъда, като изводите му се различават от тези на СГС единствено досежно времето, по което пострадалият е дошъл в офиса на подсъдимия, респ. времето, по което последният му е нанесъл побой. Същевременно е била споделена в по-голямата й част доказателствената оценка, направена от първостепенния съд, като въззивната инстанция е изложила и собствени съображения относно доказателствената съвкупност. Не могат да бъдат приети аргументите на защитата,че в нарушение на чл. 6 от ЕКПЧ присъдата и въззивното решение се основават на свидетелски показания от досъдебното производство, в чийто разпит не са участвали подсъдимият и защитникът му. На л. 21 от въззивния съдебен акт САС недвусмислено е посочил, че поначало се позовава на заявеното от свидетелите в хода на първоинстанционното съдебно следствие и пред друг състав на градския съд, за които няма спор, че са депозирани в присъствието на всички страни при осигурена от първата инстанция възможност за оборване на показанията им, а твърденията на Ц. Ц., Д. Р., Ч. М., Б. М. и В. Д. от досъдебното производство са ползвани само за уточняване и допълване на някои детайли, свързани с характеристиките на шума и точните реплики, идващи от офиса на подсъдимия, времето, по което свид. Ц. бил уведомен за инцидента, с момента, в който подсъдимият напуснал хотел „Хемус” и с провеждането на телефонен разговор между С. В. и Б. М.. В същото време показанията на свидетелите от досъдебното производство, отнасящи се до останалите правно значими обстоятелства, независимо от факта на прочитането им по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК, са били изключени от доказателствата, обосноваващи механизма и авторството на деянието. Този подход на съда е бил потвърден и при анализа на заявеното от всеки от посочените свидетели и особено при обсъждане на показанията на свид. Ц., които безспорно са от най-голяма важност за разкриване на обективната истина – на л. 23 от решението си САС отново е подчертал изрично, че тези от досъдебното производство пред съдия имат решаващо значение единствено за установяването на времето, по което Ц. е бил изпратен да провери какво става на втория етаж; на времето на излизането на подсъдимия и свид. К. от хотела; както и за обстоятелството какво е чул свидетелят при отдалечаването си от офиса на С. В.. Внимателният прочит на материалите по делото не дава основание да се счита, че контролираната инстанция само декларативно е изключила от доказателствената съвкупност, на която се основават изводите й, показанията на тези свидетели пред разследващ орган, а в действителност се е позовала на тях. Наред с това, в съответствие с изискването доказателствата да бъдат обсъждани в своята съвкупност, съдът е съпоставил заявеното от свидетелите Ц., Р. и Д. с показанията на останалите свидетели, с протокола за оглед на местопроизшествие от и със заключенията на съдебномедицинските експертизи и едва след комплексния им анализ е приел, че извършител на деянието е подс. В.. При положение, че показанията от досъдебното производство не са решаващи, а още по-малко единствените в подкрепа на обвинителната теза, не може да се поддържа, че въззивното решение противоречи на изискването на чл. 6 от ЕКПЧ за справедлив процес. Неоснователни са доводите за изопачаване на доказателствата от страна на въззивния съд и за изграждане на недопустими предположения във връзка с авторството на деянието и механизма на извършването му. Единствената фактологическа грешка, допусната от съдилищата по фактите касае собствеността на жилището, в което е задържан подсъдимият. Погрешната интерпретация на доказателствата в смисъл, че това е станало в дома на адв. Л., а не в жилището, обитавано от подсъдимия (видно от постановлението за привличането му в качеството на обвиняем) не дава основание за отмяна на атакувания съдебен акт, защото коментираният факт поначало не е относим към предмета на доказване и не е от кръга на правно значимите обстоятелства, свързани с отношенията между подсъдимия и пострадалия, повода за конфликта между тях, времето, мястото и начина на причиняване на смъртта на И. П.. Извън този недостатък на обжалваното решение не могат да бъдат открити други аргументи, изводими от материалите по делото, че вътрешното убеждение на проверявания съд не е изградено в съответствие с изискванията н НПК. На първо място неоснователно се поддържа, че контролираната инстанция е направила забранено от закона предположение касателно самоличността на лицето, което свидетелите Ц. и К. са видели да лежи на пода в коридора на стая 21 А. Вярно е, че двамата в нито един момент не са твърдели, че са разпознали пострадалия, но възраженията на защитата биха били основателни, единствено ако апелативният съд не беше изпълнил задълженията си да извърши комплексен анализ на доказателствата. В съответствие с изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК твърденията на двамата са съпоставени със заявеното от свидетелите Б. П. и С. К., че на инкриминираната дата пострадалият действително се е намирал в хотел „Хемус” и се е качил при подсъдимия; съотнесени са и към информацията, получена при разпитите на свидетелите Г. Г. и Е. И. за инцидент в офиса на подсъдимия и е съобразено, че отсъстват каквито и да било доказателства за други конфликтни ситуации, възникнали по същото време на същото място. Не могат да бъдат споделени и съображенията на защитата, отнасящи се до причината за конфликта и механизма на извършване на деянието. Обстоятелството, че единствените присъстващи на инцидента са били подсъдимият и пострадалият не дава основание да се приеме, че съдилищата по фактите са направили недопустими предположения за развитието на инкриминираните събития. За да приемат, че повод за изостряне на отношенията между С. В. и И. П. е станало неизпълненото парично задължение на пострадалия, СГС и САС са се позовали на показанията на свид. Ч. М. за естеството на бизнес отношенията между двамата и със самия свидетел; съобразили са показанията на свид. Б. П., че по настояване на подс. В. и именно по повод дължимата сума от около 6 000 лева е самият П. е уговорил среща с пострадалия; отчели са, че свидетелите Д. Р., В. Д. и Р. З. са чули викове: „Къде са парите?”, каквито са били възприети и от свидетелите Ц. и К.; взели са предвид и твърденията на Б. М. и Р. Ц. за двукратно телефонно обаждане от подсъдимия в офиса на свид. Ч. М. с настояване последният да изпълни задължението си към С. В.. Що се отнася до конкретните действия, с които е причинена смъртта на пострадалия, инстанциите по фактите са съобразили обективните находки в протокола за оглед на местопроизшествие от 03. 06. 2000 год., които са били обсъдени в светлината на заявеното от свид. Ц., че когато му отворил вратата, подсъдимият държал предмет, наподобяващ тръба, като същевременно съдилищата са се позовали на заключенията на съдебномедицинската експертиза на труп и на многобройните експертизи по писмени данни, които благодарение специалните знания на експертите са способствали за изясняване на съществените обстоятелства по делото, свързани с механизма на получаване на уврежданията, причината за смъртта, изпитваните от пострадалия болки и страдания и затихващата интензивност на извършваните от него движения. Не се подкрепят от материалите по делото и твърденията в касационната жалба на подсъдимия за съществуващо съмнение относно времето на смъртта. Поначало, освен в случаите на смърт в болнично заведение, е изключително трудно, ако не и невъзможно да се определи моментът на смъртта с точност до минути и това е така, защото се касае до сложни биохимични и други процеси в човешкия организъм. Това обаче не означава, че обвинението за убийство във всички случаи би било недоказано, нито че присъдата почива на предположения, нито че е било нарушено правото на защита на подсъдимия. За да бъде признат подсъдимият за виновен в извършването на убийство е достатъчно да бъде установено, че смъртта се дължи на неговите действия и/или бездействия (какъвто е и настоящият случай), а не е последица единствено от въздействието на други фактори, нямащи отношение към поведението на дееца. В същото време изводът на въззивната инстанция, че леталният изход е настъпил на 02. 06. 2000 год. в рамките на един до три часа от причиняването на уврежданията, не е произволен. Той е основан върху заключенията на съдебномедицинската експертиза на л. 198, т. 2 от ДП и тази, допусната при първото въззивно разглеждане на делото, между които съдилищата не са открили съществени разминавания и несъответствия, даващи основание да тези доказателствени източници да бъдат изключени от доказателствената съвкупност. Наред с това съдът е съобразил и посоченото от експертите, че времето на настъпване на смъртта не бива да се отъждествява с момента на възникване на конфликта и особено с този на нанасяне на уврежданията, тъй като за причиняването на множеството травми, локализирани по цялото тяло, е бил необходим по-дълъг период, а темпът, с който са били преустановени жизнените функции на пострадалия, е бил по-бавен. Не се възприемат и твърденията на защитата за недопустими предположения по повод заличаване на следите от престъплението, доколкото този извод на съдилищата е направен след съобразяване, че е имало достатъчно време за това от преустановяване на побоя до откриването на трупа, като същевременно той е свързан както с констатациите в протокола за оглед на местопроизшествие и мястото, на което е открит трупа, така и с посоченото от експертите в съдебно заседание при приемането на съдебномедицинската експертиза на веществени доказателства № 172/2000 год. – за въздействие на вода върху дрехите на пострадалия. Тук е мястото настоящият състав на ВКС да изрази несъгласие с доводите, свързани с участието на вещото лице д-р Х. в състава на различните съдебномедицински експертизи. Обстоятелството, че в хода на наказателния процес е настъпила промяна в съдимостта му и отказът на градския съд да го отведе на това основание не водят до опорочаване на вътрешното убеждение на инстанциите по фактите. Процесуалната уредба на експертизата като способ на доказване позволява да се обособят два основни етапа в дейността на вещите лица: извършване на експертното изследване и формиране на експертните изводи – от една страна, и защита на заключението в присъствието на страните – от друга. Всички съдебномедицински експертизи са изготвени в периода 2000 – 2007 год. Към момента, в който вещите лица са се запознали с материалите по делото, обсъдили са всички обективни находки в светлината на специалните си знания и професионалния си опит и са обективирали констатациите си в писмените си заключения, д-р Х. е бил неосъждан. Осъдителната присъда спрямо него е постановена едва през 2012 год., но както правилно са изтъкнали СГС и САС, деянието, за което той е признат за виновен, не е свързано нито с упражняваната от него професия, нито с дейността му като експерт. Наред с това преобладаващата част от заключенията на съдебномедицинските експертизи не са изготвени еднолично от д-р Х., а са резултат от съвместната дейност на екип от вещи лица. Внимателният прочит на протоколите от съдебните заседания на първата инстанция недвусмислено показва, че не е настъпила качествена промяна в експертните изводи относно времето и начина на причиняване на смъртта на И. П.. Заключенията са били защитени в смисъла, в който са били депозирани на досъдебното производство и пред първия състав на САС, като единствено са направени някои уточнения и са дадени допълнителни разяснения във връзка с въпроси, поставени от съда и страните. В същото време страните, в това число и подсъдимият и защитата му, не са оспорили констатациите на вещите лица, не са изложили доводи за непълнота, неяснота или необоснованост на заключенията и не са поискали изслушването на повторна или допълнителна експертиза. С оглед изложеното не може да се приеме, че осъждането на д-р Х. за престъпление по чл. 343 Б, ал. 1 от НК в момент, значително отдалечен от времето на изготвяне и депозиране на експертните заключения, има за последица непоправимото дискредитиране на последните, респ., че то е довело до обосноваване на фактическите констатации с негодни доказателствени средства. Отделен е въпросът, че към момента на осъществяване на въззивната проверка нормативният акт, въвеждащ изискване за чисто съдебно минало за придобиване качеството на експерт, е бил отменен от Върховния административен съд. Не намират опора в материалите по делото и доводите за игнориране на доказателствата, оневиняващи подсъдимия. Поначало за игнориране на едно или друго доказателствено средство може да се говори само когато съдът е оставил без внимание съдържащата се в него информация, интересуваща процеса, т. е. когато не са изпълнени процесуалните задължения за обсъждане на доказателственото средство само за себе си и в съвкупност с останалите доказателствени източници; когато не е извършен анализ на свидетелските показания, на обясненията на подсъдимия или експертните заключения от гледна точка на пълнота, изчерпателност, убедителност, вътрешна съгласуваност и логическа последователност или пък когато избирателно са ползвани части от тях, като са извадени от контекста на цялостния разказ на разпитаните лица. В настоящия случай въззивната инстанция е анализирала показанията на всички свидетели, подкрепящи защитната теза на С. В. и е изложила убедителни и изчерпателни съображения защо те не следва да бъдат кредитирани. В съответствие с правилата на НПК анализът на показанията на свидетелите Б. П. и С. К., довел до извод за недостоверността им, не е ограничен единствено до констатацията, че двамата са в близки бизнес и приятелски отношения с подс. В.. Съобразявайки, че това обстоятелство не може да бъде единствено основание за дискредитирането им, САС е съпоставил твърденията им за следи от побой по лицето на пострадалия още преди да отиде в офиса на подсъдимия и за оставянето му там в добро здраве със заключенията на съдебномедицинските експертизи в частта им, касаеща броя и локализацията на травмите, интензивността и силата на изпитваната болка и все по-намаляващата във времето способност П. да извършва активни движения. Същевременно в съответствие с правилата на логиката е приел за неубедително заявеното от двамата, че оставили пострадалия в офиса, при положение, че самите те са поддържали, че помещението е ползвано само от подсъдимия, от тях двамата и от техните сътрудници, но не и от пострадалия, отношенията с когото са се изчерпвали със сделката за доставената му вестникарска хартия. Аргумент за недостоверност на тези показания съдът е открил и в обстоятелството, че при огледа на местопроизшествието нито в помещението, нито в дрехите на П. е открит ключ за офиса на С. В.. Аналогичен професионален подход е приложен и към заявеното от свид. И. И.. САС е отправил основателен упрек към първата инстанция, че е неглижирала показанията му, но бидейки съд по фактите, ги е обсъдил на л. 28 от решението и е направил извод, че свидетелят е заинтересован и се стреми всячески да подпомогне подсъдимия. Констатацията за неистинността на твърденията на този свидетел, също както тази досежно посоченото от свидетелите К. и П., не е голословна и декларативна, а е основана върху безспорно установения факт, че дъщерята на пострадалия към момента на смъртта му е била на около година, поради което е било обективно невъзможно свидетелят и И. П. да са се запознали и да са поддържали контакти по повод децата им, които уж учели в една и съща гимназия. Неоснователни са доводите в жалбата, касаещи свид. Я. З.. Защитата акцентира върху посоченото от въззивната инстанция, че показанията му са неубедителни и са оборени от останалите кредитирани доказателства, но пропуска, че са споделени всички съображения на градския съд за изключването им от доказателствената съвкупност, върху която са изградени изводите относно авторството на деянието. При положение, че съдът се е солидаризирал с аргументите на долустоящата инстанция и не е установил те да са неверни, неточни, нелогични или да са резултат от изопачаване смисъла и значението на доказателствата и след като не е съществувало основание за допълването и обогатяването им, не е било необходимо тези съображения да бъдат възпроизвеждани отново. Не отговаря на истината твърдението, че не са обсъдени показанията на свид. Г. Г.. Това е сторено на л. 24 от въззивното решение, като апелативният съд е съпоставил заявеното от Г. Г. с разпита на свид. Е. И. и е приел, че в по-голямата си част то следва да бъде кредитирано, защото съответства на посоченото от И.. Единственото обстоятелство, съдържащо се в показанията на коментирания свидетел, към което САС е подходил с недоверие, касае твърденията му, че информацията, предоставена му от адв. Л. се отнася не до едно, а до по-голям брой лица, имащи отношение към случая. Същевременно констатацията за недостоверност на показанията на Г. Г. в тази им част не е останала голословна, а е била подкрепена със солидна аргументация, свързана с изтеклия продължителен период от време и естествените процеси на избледняване на спомена. Несъстоятелни са и оплакванията, че в нарушение на процесуалните си задължения и първата, и въззивната инстанция са възприели фактическата обстановка, описана в обстоятелствената част на обвинителния акт. Фактическите рамки на обвинението се поставят именно от обвинителния акт и когато по изискуемия от НПК безспорен и категоричен начин бъдат установени времето, мястото и начина на извършване на деянието и съпричастността на подсъдимия към него и след като изводите на съда за тези правно значими обстоятелства съвпадат с описаното от прокурора, то е логично фактическата обстановка, възприета в мотивите към присъдата и във въззивното решение да не се отличава съществено от тази в обвинителния акт. След като доказателствата са обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност в съответствие с изискванията на НПК и са изложени верни и убедителни съображения кои от тях и защо заслужават доверие (какъвто е и настоящият казус), не може разумно да се поддържа, че отсъства собствена аналитична дейност на съда и е налице механично пренасяне на фактическата обстановка от обвинителния в съдебния акт, нито пък да се твърди основателно, че липсват мотиви или че съдебният състав е проявил предубеденост. Не е налице и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. При правилно установената фактическа обстановка въззивната инстанция е направила законосъобразни правни изводи, квалифицирайки деянието на подс. С. В. като престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 вр. чл. 115 от НК. Безспорно доказаните действия на подсъдимия, изразили се в нанасяне на жесток побой на пострадалия, причиняването на множество увреждания, локализирани по цялото тяло на И. П., в това число и по жизнено важни органи като глава, гръден кош и коремна кухина и настъпването на смъртта като логична и неизбежна последица от поредицата наслагващи се удари, законосъобразно са били квалифицирани като умишлено убийство по смисъла на чл. 115 от НК. Наред с това обстоятелството, че леталният изход е настъпил няколко часа след побоя и до изпадането си в коматозно състояние пострадалият е изпитвал значителни болки и страдания и е осъзнавал ужаса от настъпващата смърт, с основание са мотивирали и градския, и апелативния съд да приемат наличието на квалифициращото обстоятелство по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 от НК. Неоснователни са и доводите на страните за явна несправедливост на наложеното наказание. Контролираната инстанция е съобразила всички обстоятелства, имащи значение за вида и размера на санкцията, без да надценява едни от тях за сметка на останалите, като е направила законосъобразен извод, че наказанието следва да бъде индивидуализирано при условията на чл. 55 от НК поради наличието на изключително смекчаващо отговорността обстоятелство, каквото е прекомерната продължителност на настоящия процес. Изискването за разглеждане на делото в разумен срок съгласно чл. 22 от НПК е един от основните принципи на наказателното производство, а чл. 6, §. 1 от ЕКПЧ го урежда като съществен елемент от правото на справедлив процес на лицето, подложено на наказателно преследване. Практиката на Европейския съд по правата на човека последователно застъпва становището, че неоснователното забавяне на наказателното производство изисква подходящо компенсиране именно на лицето, обвинено в извършване на престъпление, с оглед ограниченията и неблагоприятните последици, произтичащи за него от качеството му на обвиняем и подсъдим, а в практиката на ВКС неизменно се поддържа, че такава подходяща компенсация се явява намаляване на наказанието. Тези принципни положения са били съобразени от долустоящите съдебни инстанции. За да направят преценката, че са нарушени императивните разпоредби на чл. 6, §. 1 от ЕКПЧ и чл. 22 от НПК, съдилищата правилно са се ръководили от установените в практиката на ЕСПЧ критерии – сложност на делото, усърдие на националните власти и процесуално поведение на подсъдимия. Безспорно с оглед големия обем доказателства, които е следвало да бъдат събрани и множеството обстоятелства, които е трябвало да бъдат установени, СГС и САС законосъобразно са приели, че сложността на делото е значителна. В същото време забавянето на производството се дължи не на недобросъвестност на подсъдимия, а на изключително големите неблагополучия, съпътствали разглеждането на делото – в тази насока е достатъчно да се припомни, че същото веднъж е било връщано от въззивната инстанция на прокурора поради сериозни пропуски в обвинителния акт, а след повторното му внасяне в съда се е стигнало до трикратното му започване отначало поради субективна невъзможност на определения съдия-докладчик да приключи съдебното следствие – проблем, който е бил лесно преодолим с привличането на запасен съдия. В същото време, от момента на привличане на подс. В. в качеството на заподозрян, а след това и на обвиняем в началото на м. юни 2000 год. са изминали повече от петнадесет години, като през целия този период той е търпял всички ограничения, свързани с процесуалния му статут на обвиняем и подсъдим. Комплексната оценка на всички тези обстоятелства налага извод, че продължителността на наказателния процес е извънредно голяма и изключително неразумна, а не просто, че е налице забавяне на производството. Ето защо с оглед конкретиката на казуса контролираните инстанции законосъобразно са приели, че периодът от време, разделящ привличането на В. като обвиняем от осъждането му, представлява изключително смекчаващо отговорността обстоятелство, при наличието на което е несъразмерно тежко дори и най-лекото наказание, предвидено за престъплението по чл. 116, ал. 1 от НК и подсъдимият може да бъде компенсиран единствено по този начин. Във връзка с възражението на жалбоподателите – частни обвинители, че наказателният закон не допуска неразумният срок за разглеждане на делото да бъде третиран като изключително смекчаващо обстоятелство, следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 55 от НК не съдържа каталог на смекчаващите обстоятелства, отличаващи се с изключителност, необичайност и извънредност. Законодателят не е допуснал дори примерно изброяване и причината за това е необходимостта да бъдат отчитани характерните особености на всеки конкретен казус. Предвид изложеното не може да се приеме, че чл. 55 от НК е приложен неправилно от инстанциите по фактите. Част от обстоятелствата, на които се позовават частните обвинители в касационната жалба – продължителността и интензивността на побоя над пострадалия, проявената изключителна жестокост към него (каквото обвинение не е повдигнато на подсъдимия), са били отчетени от съдилищата като отегчаващи отговорността и са обосновали редукция под най-ниския предел само с три години. Друга част – липсата на признание и критичност на извършеното и представяне на доказателства, подкрепящи тезата на В. за неучастие в престъплението изобщо не могат да бъдат обсъждани в контекста на искането за увеличаване на наказанието, защото не отчитат, че подсъдимият не е длъжен да се признае за виновен, но същевременно има право да представя доказателства, съответстващи на възприетата от него защитна позиция. Отделен е въпросът, че с оглед разпоредбата на чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК поначало няма как да бъде удовлетворено искането на частните обвинители наказанието да бъде увеличено от касационната инстанция. Доводите на подс. В. за явна несправедливост на наказанието също са неоснователни. Всъщност основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК е изведено в касационната му жалба като функция от претендираните процесуални нарушения при анализа и оценката на доказателствата, довели и до неправилно приложение на материалния закон. Извън това не са посочени никакви конкретни аргументи, но наличието на посочените по-горе отегчаващи обстоятелства наред със смекчаващите такива не позволява подсъдимият да бъде третиран с по-голямо снизхождение, отколкото е проявила към него въззивната инстанция, а претендираното от защитата намаляване на наказанието няма да способства за постигане на целите по чл. 36 от НК. Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 4 от НПК и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 461/22. 12. 2014 год., постановено по в. н. о. х. д. № 644/2014 год. по описа на Софийски апелативен съд, НО, седми състав. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.