Р Е Ш Е Н И Е № 101 Гр. София, 29 юли 2022 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на девети юни през две хиляди двадесет и втора година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора А. Близнакова като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 380/2022 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 2 от НПК. Образувано е по касационна жалба от подс. А. С. Х. чрез защитника му адв. С. К. против присъда № 1/10. 01. 2022 год., постановена по в. н. о. х. д. № 136/2021 год. по описана Окръжен съд – Смолян (СмОС). С жалбата са заявени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като наред с това се съдържат и твърдения за необоснованост на постановения съдебен акт. Поддържа се, че окръжният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като е приел за разглеждане протест, който не е годен да инициира въззивна проверка на първоинстанционната присъда. Тезата за наличие на касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК е обоснована и с твърдения за липса на мотиви, за ненадлежен доказателствен анализ и за осъждане на подсъдимия по непредявено обвинение. Сочи се, че въззивният съд е направил незаконосъобразен извод досежно съставомерността на деянието и касателно отсъствието на предпоставките на чл. 78а от НК за освобождаване на дееца от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. Възразява се и срещу преценката на съда, че деянието не е малозначително по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК. В основата на несъгласието на касатора с вида и размера на наложеното му наказание са поставени доводи за несъобразяването му с възрастта и здравословното състояние. При условията на алтернативност са направени искания за отмяна на присъдата и за оправдаване на подсъдимия, респ. за връщане на делото за ново разглеждане или за изменението ѝ в санкционната ѝ част като вместо пробация на подсъдимия бъде наложено по-лекото от двете алтернативни наказания – глоба. Подс. А. Х., редовно призован, не изразява лично становище по основателността на подадената жалба. В писмено становище защитникът му заявява, че поддържа касационната жалба и настоява след извършена служебна проверка присъдата да бъде изменена или отменена. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 24/01. 11. 2021 год., постановена по н. о. х. д. № 336/2021 год., Районният съд – Смолян е признал подсъдимите З. З. Д., А. С. Х. и Д. Р. П. за невинни в това, че в периода от 09. 10. 2019 год. до 06. 11. 2019 год. в съучастие помежду си, Д. като подбудител и помагач, а Х. и П. като съизвършители съставили неистински частен документ – договор от 09. 10. 2019 год. за покупко-продажба на л. а. „марка“ с рег. [рег.номер на МПС] , с № на рама /номер/ със страни /фирма/, представляван от А. Л. Я., в качеството на продавач и Д. Р. П. в качеството на купувач и ползвали копие на нотариално заверения препис на документа пред Е. З. М. – системен администратор в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Смолян, за да докажат, че съществува право на собственост върху автомобила, поради което и на основание чл. 304 от НПК ги е оправдал по повдигнатите им обвинения – по чл. 309, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 3 и 4 от НК – за подс. Д. и по чл. 309, ал. 1 вр. чл. 20, ал. от НК за подсъдимите Х. и П.. С присъдата първостепенният съд е признал подс. Д. П. за виновен в това, че на 06. 11. 2019 год. съзнателно се ползвал от неистински частен документ – договор от 09. 10. 2019 год. за покупко-продажба на л. а. „марка“ с рег. [рег.номер на МПС] , с № на рама /номер/ със страни /фирма/, представляван от А. Л. Я., в качеството на продавач и Д. Р. П. в качеството на купувач като го представил пред Е. З. М. – системен администратор в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Смолян, за да докаже, че придобил право на собственост върху автомобила, поради което и на основание чл. 78а от НК го е освободил от наказателна отговорност за извършеното престъпление по чл. 316 вр. чл. 309, ал. 1 от НК и му е наложил административно наказание глоба в размер на 1 000 лева. В тежест на П. са възложени направените по делото разноски. По протест на прокурора с искане за осъждане на подсъдимите по първоначално повдигнатите им обвинения в СмОС е образувано в. н. о. х. д. № 136/2021 год. С присъда № 1/10. 01. 2022 год. първо-инстанционният съдебен акт е отменен и подсъдимите са признати за виновни в извършването на престъпление по чл. 309, ал. 5 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК за П. и Х. и по чл. 309, ал. 5 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 3 и 4 от НК за Д., като са оправдани по първоначално предявеното им обвинение по чл. 309, ал. 1 вр. чл. 20 от НК. Подсъдимите П. и Д. са освободени от наказателна отговорност като на всеки от тях е наложено административно наказание глоба в размер на 1 000 лева. При условията на чл. 54 от НК на подс. Х. е наложена пробация, включваща задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от шест месеца с периодичност на полагане на подписите два пъти седмично, задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от шест месеца и безвъзмезден труд в полза на обществото в размер на 100 часа годишно. Подсъдимите са осъдени да заплатят направените по делото разноски. Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в законно установения срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и от легитимирана страна. Разгледана по същество, същата е основателна, макар и не по всички изложени в нея съображения. Преди да бъдат обсъдени отделните аргументи на жалбоподателя следва да се припомни, че необосноваността на въззивния съдебен акт, на която е поставен акцент в жалбата, не съставлява самостоятелно касационно основание и това е така, защото върховната съдебна инстанция по наказателни дела по правило не е съд по фактите. Единственото изключение от това принципно положение се съдържа в разпоредбата на чл. 354, ал. 5 от НПК, в която хипотеза настоящият казус безспорно не попада предвид очертаното по-горе процесуално развитие на делото. Ето защо настоящият съдебен състав не дължи отговор на тези доводи на касатора. Предвид разпоредбата на чл. 347, ал. 1 от НПК не съществува процесуална възможност и за удовлетворяване искането на защитата от 02. 06. 2022 год. за извършване на цялостна служебна проверка на постановената от СмОС присъда. Оплакванията за съществени нарушения на процесуалните правила следва да бъдат разгледани преди възраженията за наличие на останалите касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, защото ако такива нарушения са допуснати, би било безпредметно обсъждането на приложението на материалния закон и справедливостта на наложеното наказание. Несъстоятелни са доводите, че протестът на прокурора от Смолянската районна прокуратура, послужил като основание за образуване на въззивното производство, не съответства на изискванията на чл. 320, ал. 1 от НПК, поради което изобщо не е следвало да бъде разглеждан от окръжния съд. Макар да е пестелив откъм аргументи и да не може да бъде оценен като образец на процесуална прецизност, сезиращият втората инстанция документ съдържа минимално изискуемите от закона реквизити. Протестът е в писмена форма и е надлежно подписан. Посочен е съдът, до който е адресиран документът; отразено е кой е подателят му; уточнен е и съдебният акт, срещу който е насочено недоволството на прокурора. Прочитът му не оставя място за съмнение, че представителят на държавното обвинение настоява подсъдимите, в това число и А. Х., да бъдат осъдени за престъпленията, посочени в обвинителния акт. Наред с това са обективирани и кратки съображения за атакуване на оправдателната присъда, свързани с неправилност на изводите на районния съд и противоречието им със събраните доказателства, които според прокурора изцяло подкрепят тезата на обвинението. Обстоятелството, че не е посочено кои са неизяснените обстоятелства и какви доказателства следва да бъдат събрани, не води до нередовност на въззивния протест, защото поначало изискването на чл. 320, ал. 1, изр. 2 от НПК е относимо към случаите, в които са направени възражения за необоснованост на присъдата и за непълнота на доказателствата, каквито в настоящия казус отсъстват, а и трудно биха могли да бъдат поддържани предвид процесуалния ред, по който е разгледано делото от районния съд. От друга страна, предвид правомощията ѝ на съд по фактите, въззивната инстанция не е обвързана от евентуалните доказателствени искания на страните и е длъжна да извърши служебно преценка дали са изяснени всички правно значими обстоятелства и дали е необходимо провеждане на въззивно съдебно следствие, а разпоредбата на чл. 314, ал. 1 от НПК я задължава да извърши цялостна проверка на присъдата, независимо от основанията, посочени от страните. Не бива да се забравя, освен това, че разкриването на обективната истина е основно начало на наказателния процес, поради което чл. 107, ал. 4 от НПК изрично изключва възможността за преклудиране на доказателствените искания на страните. Ето защо непосочването на неизяснените обстоятелства и на доказателствените искания не съставлява самостоятелно основание за връщане на въззивния протест, а образуването на въззивно производство и произнасянето по него не е съществено нарушение на процесуалните правила, налагащо отмяна на постановения въззивен съдебен акт. На следващо място, не беше установена и твърдяната от жалбоподателя липса на мотиви. Окръжният съд незаслужено е упрекнат, че не е извършил цялостен анализ на доказателствената съвкупност. Съдържанието на въззивния съдебен акт е предопределено от процесуалния ред, по който е протекло първоинстанционното производство. Съгласно чл. 373, ал. 3 от НПК в случаите по чл. 372, ал. 4 съдът в мотивите на присъдата приема за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, като се позовава на направеното самопризнание и на доказателствата, събрани в досъдебното производство, които го подкрепят. В коментираната хипотеза съдът не извършва типичния анализ на доказателствата по чл. 305, ал. 3 НПК, защото основната оценка на доказателствените материали по делото е предварителна и се свежда до решаване на въпроса дали заявеното от подсъдимия признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства. По силата на чл. 317 от НПК разпоредбата на чл. 373, ал. 3 от НПК е приложима и във въззивното производство като проверката на втората инстанция обхваща именно правилността на констатацията, че признанието на фактите е подкрепено от доказателствата, събрани в досъдебната фаза на наказателния процес. Тези принципни положения са съобразени от СмОС, който е възприел фактологията, описана в обстоятелствената част на обвинителния акт и е направил вярна преценка, че депозираното от подсъдимите признание на фактите се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства и по-специално от обясненията на освободените от наказателна отговорност Д. П. и З. Д., от показанията на свидетелите А. Я., Е. М., Д. З., Е. А., от заключението на графическата експертиза и от приложените по делото писмени документи. След като законосъобразно е приела, че посочените доказателства и доказателствени средства в своята съвкупност очертават по несъмнен и категоричен начин участието на тримата подсъдими в инкриминираната престъпна дейност и конкретните действия на всеки един от тях за постигане на общата престъпна цел, контролираната инстанция е обективирала и изводите си по правото, подлагайки на справедлива критика заключението на първостепенния съд, че не са събрани доказателства относно общността на умисъла между тримата подсъдими. Изрично са посочени и съображенията на СмОС относно наказанието, което следва да бъде наложено на всеки от подсъдимите. Настоящата инстанция споделя крайния извод на СмОС, че извършеното от подс. Х. осъществява състава на престъпление по чл. 309, ал. 5 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Оправдаването на подсъдимия, за което настоява защитата, е допустимо единствено ако възприетите от въззивния съд факти (които обвързват касационната инстанция) очертават несъставомерно деяние, какъвто не е коментираният казус. В същото време следва да се посочи, че защитата с основание възразява срещу съображенията на въззивната инстанция, че подс. А. Х. е ползвал инкриминирания документ чрез освободения от наказателна отговорност Д. П.. Необходимо е да се отбележи обаче, че се касае за неправилно приложение на материалния закон, а не за осъждане по непредявено фактическо обвинение, тъй като нито в обстоятелствената част на обвинителния акт, нито в приетата от въззивния съд фактическа обстановка е отразено подобно обстоятелство, а напротив – твърди се, че договорът за покупко-продажба на МПС е съставен от касатора Х., а представянето му пред КАТ е осъществено от Д. П.. Доколкото фактите по делото остават непроменени, както налагат особеностите на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 от НПК и тези на касационното производство, настоящата инстанция следва да внесе корекции по правото като припомни, че съучастието представлява задружна престъпна дейност, а съизвършителството е свързано с осъществяване на изпълнителното деяние на престъплението едновременно или последователно от две или повече лица, които действат при общност на умисъла. При усложнената престъпна дейност и по-специално при съставните и двуактните престъпления, каквото безспорно е това по чл. 309, ал. 1 от НК, за наличието на съизвършителство по смисъла на чл. 20, ал. 2 от НК не е необходимо всеки от дейците да участва непременно и в двата акта на изпълнителното деяние. Достатъчно е да са си разпределили ролите така че всеки да участва поне в един от тях. За разлика от съизвършителството при посредственото извършителство не се касае за извършване на изпълнителното деяние от две или повече лица. Не е налице и общност на умисъла, защото посредственият извършител използва наказателно неотговорно или заблудено лице като оръдие, посредством което осъществява намисленото престъпление. В настоящия случай е налице именно такова разпределение на ролите като подс. Х. е съставил неистинския частен документ, полагайки подписи както за продавач на автомобила, така и вместо купувача Д. П. и след като се снабдил с щемпел на нотариус, искайки заверка на преписа от него, го предал на П., който по-нататък го представил пред компетентните държавни органи, за да докаже, че е придобил право на собственост върху автомобила и да го регистрира на свое име. Така направеното уточнение не дава основание за отмяна на присъдата и за оправдаване на жалбоподателя, защото изводът на въззивния съд за наличие на общност на умисъла между подс. Х. и съпроцесниците му З. Д. и Д. П. е законосъобразен. Правната доктрина и съдебната практика неизменно приемат, че за формата на вината се съди не по обясненията на дееца, а по неговите действия. Това принципно положение се отнася и за преценката дали е налице общност на умисъла при съучастие. Своите действия по съставяне на договора и подписването му както от името на продавача, така и за купувача подс. Х. е предприел след като е бил помолен за това от освободения от наказателна отговорност З. Д.. Именно от последния Х. е получил и документите, които са му били необходими за изготвяне на инкриминирания документ – копие на талона на автомобила, пълномощното издадено от свид. А. Я. и копие на личната карта на купувача Д. П.. Пак на Д. подсъдимият е предал нотариално завереното цветно копие на договора и на пълномощно, изготвено от името на свид. Я., по силата на което Д. П. получавал правото да управлява превозното средство. Разгледани в своята логическа последователност, тези действия недвусмислено показват, че в съзнанието на касатора са били формирани ясни представи, че е мотивиран и улеснен от Д. да състави неистински документ. Несподеляеми са и възраженията на защитата за отсъствие на общност на умисъла с освободения от наказателна отговорност Д. П.. Обстоятелството, че на последния е бил предаден не само инкриминирания договор, но и пълномощно, на което също е бил придаден вид, че изхожда от свид. Я., не обосновава претендирания от защитата извод, че подс. Х. не е имал представа, че договорът ще бъде използван. Коментираният факт насочва единствено към алтернативност на умисъла относно ползването на който и да било от документите. Нещо повече, убедително доказателство, че представното съдържание на касатора обхваща и бъдещото ползване на съставените от него документи, представлява представянето на цветно ксероксно копие от тях пред помощник-нотариус Д. З. с искане за нотариална заверка на преписи от тях. По този начин предвид поставянето на щемпел на нотариуса подсъдимият е целял да създаде невярна представа у всяко лице, на което бъде представен договорът, че той е сключен в изискуемата от закона писмена форма с нотариална заверка на подписите, поради което лицето, посочено като купувач, е придобило право на собственост върху превозното средство. Въззивната инстанция незаслужено е упрекната, че не е възприела доводите на защитата за малозначителност на деянието. Обстоятелството, че свид. Я. поначало имал намерение да продаде автомобила, както и фактът, че не са правени промени по номера и рамата на превозното средство имат отношение единствено към индивидуализация на наказанието и са непротивопоставими на предназначението на инкриминирания документ, на това, че в престъпната дейност на подс. Х. са въвлечени още две лица, на факта, че касаторът е действал с користна цел. Именно последните обстоятелства не позволяват да се приеме, че обществената опасност на деянието е явно незначителна, а при наличието им още по-малко би могло да се поддържа, че такава изобщо не съществува. Предвид изложеното настоящият съдебен състав не констатира неправилно приложение на материалния закон, което да налага да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. Частично основателни са единствено възраженията за явна несправедливост на наложеното наказание. Не се основават на закона и задължителната практика по приложението му аргументите против отказа на контролираната инстанция да освободи подс. Х. от наказателна отговорност по реда на чл. 78а от НК. Съгласно чл. 78а, ал. 1, б. „Б“ от НК една от предпоставките за приложение на коментирания институт е деецът да не е освобождаван от наказателна отговорност. По повод това изискване Върховният съд е отбелязал в ППВС № 7/85 год., че по отношение на лицата, които са освободени от наказателна отговорност по глава осма от НК, разпоредбите на чл. 85 и сл. НК, предвиждащи реабилитация, не се прилагат, защото те не се смятат за осъждани. Те обаче не могат да бъдат поставени в по-тежко положение от лицата, които са осъдени на глоба по НК, поради което повторното освобождаване от наказателна отговорност е допустимо, ако е изтекла една година от наложената мярка за обществено въздействие или глоба. Х. е бил освободен от наказателна отговорност с решение № 104/18. 04. 2019 год. по н. а. х. д. № 36/2019 год., което е влязло в законна сила на 10. 05 .2019 год., а деянието – предмет на настоящото дело е извършено в периода от 09. 10. 2019 год. до 06. 11. 2019 год., т. е. пет месеца след влизане в сила на съдебния акт, с който той вече е бил освободен от наказателна отговорност. Предвид това обстоятелство преценката, че чл. 78а от НК е неприложим по отношение на подсъдимия, е законосъобразна. Изборът на по-тежкото от двете алтернативни наказания, предвидени за престъплението по чл. 309, ал. 5 от НК, също не дава основание да се счита, че наказанието е завишено. В тази насока контролираният съд резонно е изтъкнал, че Х. вече е бил освободен от наказателна отговорност за извършено общоопасно престъпление. Към този аргумент следва да се добави още, че наред с инкриминирания договор подсъдимият е съставил още един неистински документ – пълномощното, на което е придаден вид, че изхожда от собственика на автомобила. Тези обстоятелства наред с факта, че настоящото деяние е извършено в кратък срок след като подсъдимият е бил освободен от наказателна отговорност, представляват убедително доказателство за престъпната упоритост на жалбоподателя и изискват по-сериозна обществена реакция. В същото време касационната инстанция намери, че за постигане на целите по чл. 36 от НК е не е необходимо налагането на пробационната мярка по чл. 42а, ал. 1, т. 6 от НК наред със задължителните такива по чл. 42а, ал. 1, т. 1 и 2 от НК. Това заключение се основава както на напредналата възраст на подсъдимия, която прави неподходящо полагането на безвъзмезден труд, така и на обстоятелството, че с деянието не са причинени вреди на собственика на автомобила, който поначало е декларирал готовност да го продаде при спазване на предвидения в закона ред. Ето защо присъдата на СмОС следва да бъде изменена в санкционната ѝ част като бъде отменена наложената пробационна мярка по чл. 42а, ал. 1, т. 6 от НК. За пълнота на изложението е необходимо да бъде посочено, че въззивният съд е посочил единствено броя часове безвъзмезден труд, но е пропуснал да определи в рамките на колко години следва да бъдат положени те. Извън посоченото по-горе съставът на трето наказателно отделение на ВКС не констатира други основания за изменение на въззивния съдебен акт, както и такива за неговата отмяна, поради което в останалата му част той следва да бъде оставен в сила. Така мотивиран Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ присъда № 1/10. 01. 2022 год., постановена по в. н. о. х. д. № 136/2021 год. по описана Окръжен съд – Смолян в частта ѝ относно наказанието, наложено на подс. А. С. Х., като ОТМЕНЯ наложената му пробационна мярка по чл. 42а, ал. 1, т. 6 от НК – безвъзмезден труд в полза на обществото в размер на 100 часа годишно. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата ѝ част. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.