Р Е Ш Е Н И Е № 444 гр. София, 05 ноември 2013 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на седемнадесети октомври две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря ИВАНКА ИЛИЕВА и на прокурора от ВКП РУСКО КАРАГОГОВ, изслуша докладваното от съдията ВЕРОНИКА ИМОВА наказателно дело № 1525/2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производство пред ВКС е образувано съгласно реда на чл. 420, ал. 2, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК по искане на осъдения К. О. Б. за възобновяване на внохд № 493/2013 г. на Окръжен съд гр.Пловдив, отмяна на постановеното по делото решение, с което е потвърдена присъда №414/29.11.2012 год. по нохд№7516/11 год. на Районен съд гр.Пловдив и оправдаване по обвинението за престъпление по чл. 206, ал. 3,вр. ал. 1 НК. В искането се посочват касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1,2 и 3 НПК. Твърди се неправилно приложение на закона, тъй като деянието е елемент от граждански правоотношения между осъдения Б. и фирмата – лизингодател на процесната вещ, съответно - между осъдения и третото лице поемател на дълга по договора за лизинг. В контекста на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК се излагат аргументи, че осъденият не е бил владелец, а държател на вещта ; с предварителния договор за продажбата на лекия автомобил на свид.К. осъденият не се е разпоредил с вещта, тъй като не е прехвърлено правото на собственост върху вещта и собствеността върху нея не е променена, не е променена и регистрацията на нов собственик съгл. чл.145 от ЗДвП; с прехвърляне на дълга по договора за лизинг е настъпило заместване в дълг; и двете инстанция не отчитат факта, че страна по тези сделки е ЮЛ – „фирма”, а не осъденият Б.; неправилно е прието, че вредата е равна на стойността на автомобила, без да се приспадне размера на внесените суми по лизинговите вноски от предишния лизингополучател; неправилно е изведена субективната страна на деянието – липсва умисъл , тъй като осъденият е сключил договор за прехвърляне на дълга върху вещта и с това действие е гарантирал, че не е искал да свои вещта. Цитира се съдебна практика на състави на ВКС, според които е недопустимо използването на наказателното производство за решаване на гражданско-правни спорове (спр. р.345 по н.д.№881/06г., ІІІн.о.; р.509 по нд№451/00 г. на І н.о.р.150 по нд№847/02 год.,ІІІ н.о. ). За съществено процесуално нарушение се сочи неизпълнение задължението на съдебните състави и от двете инстанции за проверка и оценка на противоречивите показания на свид.К. с тези свид.С.. Оплакването за явна несправедливост на наказанието се свежда до аргументи за неправилната му индивидуализация, с подценяване на смекчаващите вината данни за осъдения и неправилно тълкуване на отегчаващите обстоятелства. Претендира се намаляване наказанието и прилагане на чл. 66, ал. 1 НК. В съдебно заседание осъденият Б. се явява лично и с адвокат Е. Й. - упълномощен защитник, и поддържат искането устно и в писмени бележки, изготвени от защитата. Прокурорът от ВКП намира искането за неоснователно, поради което предлага да бъде оставено без уважение. Съдът се е мотивирал защо счита , че е налице престъпление. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, СЛЕД КАТО ОБСЪДИ ДОВОДИТЕ НА СТРАНИТЕ И ИЗВЪРШИ ПРОВЕРКА ЗА НАЛИЧИЕТО НА ОСНОВАНИЯТА ЗА ВЪЗОБНОВЯВАНЕ, НАМЕРИ СЛЕДНОТО: С решение №181/20.06.2013 год. по внохд№493/13 год. на Окръжен съд гр.Пловдив е потвърдена присъда от 29.11.2012 г. постановена по нохд № 7516/2011 год. на Районен съд гр. Пловдив. С присъдата подсъдимият К. О. Б. е признат за виновен в това, че на 29.09.2010г. в [населено място] противозаконно е присвоил чужда движима вещ – лек автомобил „марка”- бензин, с рег.№ , собственост на „ банка”, клон /населено място/, на стойност 85 291 лв., която вещ е владеел, като обсебването е в големи размери, поради което и на основание чл. 206, ал. 3, пр.1 във вр. с ал.1 във вр. чл.54 НК е осъден на четири години лишаване от свобода, което наказание да изтърпи, съгл.чл. 61 т. 3, във вр. с чл. 59, ал. 1 ЗИНЗС, при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. Приложен е чл. 59 ал. 1 т. 1 НК, като е приспаднат срокът на предварителното задържане, считано от 01.11.2012 г. В тежест на подсъдимия е възложено заплащането на направените разноски, съгласно чл. 189 ал. 3 НПК. Искането за възобновяване е ДОПУСТИМО. Въззивното решение не е подлежало на касационно обжалване и присъдата е влязла в сила от датата на неговото постановяване. Искането е подадено от оправомощен процесуален субект срещу подлежащ на възобновяване съдебен акт в изискуемия се шестмесечен срок по чл. 421, ал. 3 НПК. Разгледано по същество искането на осъдения е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНО. Съставът на ВКС не установи допуснати нарушения на процесуалните правила. Анализът на доказателствената съвкупност е извършен в съответствие с принципите на чл. 13 и 14 НПК. Не е игнорирано нито едно доказателство и доказателствено средство по делото, обсъждането на което да би довело до други фактически изводи от направените констатации от инстанциите по фактите. Не са нарушени предписанията на чл. 305, ал. 3, и по чл. 339, ал.2 НПК. Неоснователно е твърдението, че въззивният съд не е извършил анализ на показанията на свидетелите К. и С. и не е изяснил противоречивото им съдържание. Решаващият съд е суверенен в приемането за установени на определени фактически данни от предмета на доказване въз основа на оценката на доказателствените източници, стига, констатациите му да са резултат от спазване на процесуалните правила за разкриване на обективната истина и за взимане на решение по вътрешно убеждение. Както в присъдата, така и в мотивите на въззивното решение са изложени подробни съображения (спр. на стр. 5-7 от мотивите на решението) защо са кредитирани отчасти показанията на свид.К., а изцяло - показанията на свид.С.. Тяхната достоверност е преценена след проверката им с останалите доказателствени източници: писмените доказателства за лизинговите правоотношения на подсъдимия и фирмата –собственик на процесната вещ лек автомобил „марка” ; ,, предварителния договор за продажбата на автомобила, сключен между подс.Б. и свид.К. ; обясненията на подсъдимия Б.; показанията на свидетелите К. и А.. Липсват нарушения при формиране на вътрешното убеждение на съдилищата при оценката на показанията на свид. К., приобщени от досъдебната фаза, по реда на чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1,т. 4 НПК (тъй като не е намерен, за да бъде призован и разпитан в съдебната фаза). Установено е по делото от приобщените договор за финансов лизинг и споразумение за заместване в дълг по договор за финансов лизинг, че на 05.08.2010 год. дружеството „фирма” - собственост на подсъдимият Б. и същият като физическо лице от една страна, са сключили споразумение за заместване в дълг по договор за финансов лизинг с лизингодател „фирма” и прехвърлител на дълга - „фирма”. Обстоятелствата относно придобиването от подсъдимия Б. на пълната фактическа власт върху процесния лек автомобил „марка”- бензин, с рег.№ , собственост на „фирма”, която е упражнявал за себе си, срещу поетото задължение за изплащане на непогасената част от лизинговия дълг към договор за финансов лизинг № ( спр. л.85- л.134 от съдебното производство по нохд№7516/11г. на РС гр.Пловдив), са обсъдени наред и с данните за последвалите договорните отношения между осъдения Б. и свид.К. с предмет инкриминираната вещ. Установено е, че на 29.09.2010 год. първият, действащ като управител и едноличен собственик на фирмата „фирма", а вторият - като купувач, са сключили предварителен договор за покупко-продажба на лек автомобил „марка”- бензин, с цена от 4 000 лв., с нотарилна заверка на подписите. На базата на тези доказателствени източници съдилищата са извели, че вещта е преминала във фактическата власт на свид.К. по волята на подс.Б., но без знанието и съгласието на собственика на вещта „фирма” . Показанията на свид.К., в които разкрива, че е „използван” от подсъдимия за „привиден купувач” по предварителния договор, а всъщност колата е била дадена на свид.С. и с нея „е напуснал страната”, както и в които отрича да е придобил фактическата власт върху лекия автомобил, и да е платил сумата от 4 000 лева на подсъдимия срещу получаване на автомобила, са били обект на щателна проверка и мотивиран анализ. Съпоставени в тази им част с останалите доказателствени източници, показанията на свид.К. са оценени като заинтересовани от изхода на делото и в контекста на правото му да не дава показания по въпроси, отговорите на които биха го уличили в причастност към престъпното своене на чуждата вещ. Обстоятелството че по делото няма достоверни доказателствени източници, които да потвърдят или отхвърлят посоченото от свид. К. относно факта дали е бил „използван от подсъдимия за привиден купувач, правилно е дало повод на съдебните състави да дадат частичен кредит на доверие на този свидетел. Съставът на ВКС споделя изводите в атакуваните актове, че показанията на свид.С. не могат да бъдат източник на релевантните за предмета на доказване обстоятелства, тъй като е отрекъл каквато и да е съпричастност на поведението си към това на подсъдимия и на свид.К. по време на сделката с твърдението, че не е бил страната, а в Р..Италия. Отрекъл е познанство с подсъдимия Б. и със свид.К., както и да е получавал от някого от тях държането на лекия автомобил „марка”. Независимо от установеното от тези двама свидетели, безспорно е приетото от анализа на показанията на непричастните към изхода на делото свидетели К. и А., които имат пряко отношение за изясняване на фактите от предмета на доказване, че подсъдимият не е поискал разрешение от лизингодателя за преотстъпване на вещта другиму, независимо с каква цел; не е съобщил в дружеството за сключения от него предварителен договор за продажба на автомобила на свид.К.; автомобилът не е бил открит и не е върнат от подсъдимия на фирмата – собственик, както и че подсъдимият се е укрил от служителите на фирмата –собственик по повод предприетото от тях за разваляне договора за лизинг. При тези установени и обсъдени от съдилищата данни, съставът на ВКС не намира нарушения в доказателствената дейност на съда. Неоснователни са доводите за неправилно приложение на материалния закон. Осъщественото от фактическа страна деяние от осъдения Б. изпълва признаците на престъпление по чл. 206, ал. 3, пр. 1, вр. ал. 1 НК. За да е съставомерно престъплението по чл. 206 от НК е необходимо фактическата власт на чуждата вещ да се намира в дееца на правно основание. При наличието на правомерно установена фактическа власт върху вещта, релевантно за отговорността е по-нататъшното фактическо или юридическо разпореждане с нея от дееца извън волята на собственика на вещта или на лицето, което е предоставило фактическата власт върху нея. По делото е безспорно установено, че подсъдимият Б. е получил на правно основание пълната фактическа власт върху инкриминирания автомобил, който е владял за себе си, встъпвайки лично и чрез представляваното от него дружество, в правата и задълженията на лизингополучател на мястото на предходния лизингополучател и поемайки непогасения негов дълг по договора за лизинг с дружеството. Действията на разпореждане с чуждата вещ са безспорно установени от данните по делото. Обективирани са с акта на предоставянето от Б. на фактическата власт върху лекия автомобил на трето лице - свид.К., срещу сумата от 4 000 лева, без да бъде уведомен собственика на вещта, без да поиска неговото писмено съгласие, както го е задължил п.2-ри от Общите условия на договора за финансов лизинг. Установено е по делото, че липсва съгласие на собственика - лизингодател както за предоставянето на вещта на третото лице, така и за прехвърлянето на това лице дълга по неизплатената част от стойността на автомобила. От показанията на свидетелите К. и А. – служители в дружеството на лизингодателя „фирма” е установено, че подсъдимият не е поискал разрешение от лизингодателя да предостави вещта на друго лице и не е съобщил в дружеството за сключения от него предварителен договор за продажба на автомобила на свид.К.. Свидетелите са разкрили, че при многократното му търсене за издължаване по договора, подсъдимият не е отговарял на телефонните им обаждания; автомобилът не е бил открит и не е върнат от подсъдимия на фирмата - собственик, въпреки изпратените до подсъдимия две нотариални покани от 05.01.2011 год. и от 18.01.2011 год. за разваляне на договора за лизинг и покана за връщане на собственика й; подсъдимият се е укрил от служителите на фирмата –собственик. Съставът на ВКС не споделя основателността на доводите в искането за липса на умисъл за обсебване. Съзнанието за обществената опасност от неправомерното разпореждане с чуждата вещ и волята на дееца за настъпването общественоопасните последици от деянието са изведени от установените факти: за времето, през което е получил фактическата власт върху вещта на правно основание Б. не е плащал лизинговите вноски; използвал като формално основание договор за покупко-продажба за предаване владението на вещта на трето лице, въпреки липсата на съгласие от собственика й „фирма" за такава продажба; прехвърлил е фирмата си на друго лице, съзнавайки, че ЮЛ е страна по договора за лизинг и ще продължава да дължи сумите по лизинговите вноски за изплащане на вещта, с която се е разпоредил; укриването от фирмените органи, чиито представители са поискали връщането на вещта. Не се споделят доводите за несъставомерност на деянието поради „ненастъпване вещноправен ефект” за придобиване на собствеността върху вещта от третото лице. Не се споделят и разсъжденията, че осъденият не е владелец, а държател на вещта, че договорът между осъдения и свид.К. не е разпореждане с вещта, а целял прехвърляне на дълга по договора за лизинг на подсъдимия със собственика на вещта. Владението в наказателното право има по-широко правно значение. То е форма на изпълнителното деяние при обсебването и има предвид пълна фактическа власт на едно лице върху дадена вещ, която то упражнява за себе си, а при държането – за другиго. За да има обсебване е достатъчно и фактическо разпореждане с вещта без съгласието на нейния собственик или на лицето, което я е предоставило на дееца на правно основание. Ето защо, въпреки че не е прехвърлено правото на собственост върху автомобила, не е променена регистрацията му на името на нов собственик, съгл. чл.145 от ЗДвП, фактическото разпореждане с вещта е също форма на осъществяване изпълнителното деяние на престъплението обсебване. Неоснователно се сочи, че след като страна по договора за лизинг и за покупко-продажба е фирмата на подсъдимия „фирма”, той не бил извършител на деянието. Подсъдимият се е задължил по договора за лизинг и като физическо лице. Вън от това, правните действия с участие на фирмата на подсъдимия, който е неин собственик и управител, са изцяло формирани по негова воля и ангажират отговорността му като физическо лице, когато с поведението си е осъществил състав на престъпление. Съставът на ВКС не се съгласи и с доводите на защитата за гражданскоправен характер на поведението на Б.. Използваната гражданскоправна форма за разпореждане с чуждата вещ- предварителен договор за покупко-продажба на инкриминирания автомобил, не придава същия характер на поведението на подсъдимия. Несъмнено във фактическия състав на деянието присъстват гражданскоправни отношения, но те са използвани като способ, средство за извършване на обсебването. Цитираната съдебна практика на състави на ВКС е неотносима към настоящият казус. Размерът на предмета на престъплението е определен правилно от съдилищата. Стойността на автомобила законосъобразно е изчислена, съгл. заключението на СОЕ като средната пазарна цена на автомобила към инкриминирания момент, с приспадане на амортизацията. Не следва да се отчита приспадане размера на внесените суми по лизинговите вноски от предходния лизингополучател, тъй като липсата на вещта, причинена от подсъдимия, е довела за собственика й до цялостна материална загуба от нея. Оплакването за явна несправедливост на наказанието е основателно. При индивидуализацията на наказанието на осъдения по чл.54 НК неоснователно е прието за единствено смекчаващо обстоятелство само чистото му съдебно минало. От друга страна, съставът на ВКС констатира, че недопустимо са ценени и обсъдени като отегчаващи вината на подсъдимия обстоятелства данни, които по силата на закона са изключени от кръга на определящите отговорността. Така например, въззивната инстанция ( спр. мотивите на решението, стр.8-9) неправилно е преценила като отегчаващи вината на подсъдимия Б. следните данни: процесуалното поведение на подсъдимия, изразено в укриването му от съдебните власти и създало предпоставки за обявяването му за О. невъзможността на собственика на вещта да си я върне ; данните за висящи наказателни производства срещу обвиняемото лице, по които няма влезли в сила съдебни актове; невъзможност от подс.Б. за погасяване на лизинговите вноски, при постигнатата договореност за възмездно предаване на фактическата власт върху процесния автомобил; прехвърляне на собствеността върху дружеството на подсъдимия-поемател на задълженията по лизинговия договор и укриването от собственика на вещта –предмет на престъплението. Не са индивидуализиращи отговорността обстоятелства тези факти, които очертават процесуалното поведение на обвиняемото лице и тези от кръга на използваните средства за защита, както и всички онези фактически данни, в конкретния фактически състав на деянието, които са взети предвид в закона за съответното престъпление. Оценката на такива данни при формиране на вида и размера на наказанието влиза в конфликт с процесуалните гаранции на правото на защита и с презумпцията за невиновност. Неправилното приложение на чл. 54 и чл. 56 НК е довело до определяне на наказание, което очевидно не съответства на смекчаващите и отегчаващите вината на осъдения обстоятелства и на целите по чл.36 НК. Посочените по-горе отегчаващи вината на осъдения обстоятелства трябва да бъдат изключени от формиращите тежестта на наказанието. Допусната е явна несправедливост на наказанието по чл. 348, ал.1,т.3,вр. ал.5 НПК и в тази част искането е основателно. Въззивното дело следва да бъде възобновено. Съставът на ВКС съгласно правомощието си по чл. 354, ал. 2, т. 1 НПК трябва да измени въззивното решение с намаляване размера на наказанието на осъдения от четири години лишаване от свобода, на три години лишаване от свобода. Освен че е с чисто съдебно минало, за постигане целите на специалната превенция осъденият не следва да бъде изолиран от обществото. Не съществуват формални пречки и възпиращи аргументи от кръга на законовата целесъобразност за приложението на института на чл. 66, ал.1 НК по отношение на изпълнението на определеното наказание лишаване от свобода на осъдения Б.. Отлагането на изпълнението на наказанието за срок от пет години ще гарантира постигането спрямо осъдения целите на специалната и генерална превенции на наказанието по чл. 36 НК. Предвид тези мотиви и на основание чл. 425 , ал. 1,т. 3 НПК и вр. чл. 354, ал. 2,т.т. 1 и 3, предл.второ НПК,вр. чл. 348, ал.1,т. 3 и ал. 5 НПК, и по чл. 426, вр. чл. 354, ал. 1,т. 1 НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, в настоящият състав Р Е Ш И: ВЪЗОБНОВЯВА производството по внохд№493/13 год. на Окръжен съд гр.Пловдив като ИЗМЕНЯВА решение №181/20.06.2013 год. по внохд№493/13 год. на Окръжен съд гр.Пловдив САМО В ЧАСТТА за наложеното на подсъдимия К. О. Б., ЕГН:, наказание по чл. 206, ал. 3, пр.1 във вр. с ал.1 във вр. чл. 54 НК като го НАМАЛЯВА по размер от четири години лишаване от свобода на ТРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА. ОТМЕНЯВА решението само в частта относно приложението на чл. 61 т. 3 и във вр. с чл. 59, ал. 1 ЗИНЗС. Съгласно чл. 66, ал. 1 НК отлага изпълнението на наложеното на подсъдимия К. О. Б. наказание от три години лишаване от свобода за срок от пет години, считано от влизане в сила на решението. В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за възобновяване на внохд№493/13 год. на Окръжен съд гр.Пловдив. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ :