1 Р Е Ш Е Н И Е № 53 София, 12 юли 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети март две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 245/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на адв.Л. З., защитник на подсъдимата Ц. К., срещу решение № 354 от 19.07.2017г., постановено по в.н.о.х.д. № 442/17г. по описа на Апелативен съд – София. В жалбата се релевират всички касационни основания по чл.348, ал. 1 от НПК, с изложена подкрепящи ги аргументация. Исканията, които се правят са в условията на алтернативност и са посочени в пет точки:1. да се върне делото на СРП за отстраняване на нарушения на разпоредбата на чл.246 от НПК; 2. да се отмени изцяло присъдата и оправдае подсъдимата К., поради недоказаност на обвинението; 3.да се върне делото на Софийски градски съд за ново разглеждане; 4.да се намали наложеното на подсъдимата наказание и 5.присъдата за бъде отменена в гражданско-осъдителната й част, гражданските искове да бъдат отхвърлени изцяло или да се намали размера на присъдените обезщетения. В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП намира трите касационни жалби за неоснователни. Изтъква, че въззивният съд е извършил цялостна проверка на първоинстанционната присъда, като в резултат на собствен анализ и оценка на доказателствените източници е сигнал до изводи и констатации, които са му позволили да я потвърди, като правилна и законосъобразна. Наложеното наказание намира за съобразено с отчетените смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, и съответно за постигане целите по чл.36 от НК.Твърди, че присъдените обезщетения са справедливо отмерени. Моли касационните жалби да бъдат оставени без уважение, а решенето на Софийски апелативен съд в сила. Адвокат Т.-повереник на гражданските А. М. и Й. М. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Моли гражданските искове да бъдат уважени в пълните им предявени размери. Повереникът на гражданския ищец Л. М.- адв.С. поддържа депозираната жалба и моли за уважаването й. Адвокат М., защитник на подсъдимата поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Придържа се към всички направени в жалбата искания в условията на алтернативност и подкрепящата ги аргументация. Подсъдимата Ц. К., редовно призована, не се явява. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: С присъда № 31от 03.02.2017г., постановена по н.о.х.д. №460/16 г., Софийски градски съд е признал подсъдимата Ц. К. за виновна в това, че на 10.10.2014г., в [населено място], в[жк], [жилищен адрес] умишлено умъртвила - Й. М., като му причинила едно проникващо прободно-порезно нараняване в лявата половина на корема, средна към горна трета с дължина 1,9 см, проникващо в коремната кухина, с нараняване по входа на раневия канал на тънките черва, опорак и лявата външна хълбочна артерия, с дължина на раневия канал 14 см. с посока отгоре-надолу, отляво- надясно и леко отпред- назад, отчетено при изправено анатомично положение на тялото, излив на кръв в кормената кухина в количество 1000 мл, масивен ретроперитонеален кръвоизлив, хеморагичен шок, с настъпили усложнения двустранна пневмония, сепсис, септицемия с множество тромби и кръвоизливи в мозъчното вещество, септичен шок, синдром на многоорганна недостатъчност и в следствие на нараняванията М. починал на 21.10.2014г., като между настъпването на смъртта и установените увреждания е налице непрекъсната причинно следствена връзка- престъпление по чл.115 от НК, поради което и на основание чл.115 вр. чл.54 от НК й е наложил наказание лишаване от свобода за срок от дванадесет години, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор. На основание чл.45 от ЗЗД подсъдимата е осъдена да заплати на гражданските ищци А. М., Й. М. и Л. М. сумата от по сто хиляди лева за всеки от тях, представляваща обезщетение за причинени им от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на настъпването на смъртта- 21.10.2014 г. до окончателното плащане на всички дължими суми, като предявените искове до пълния им размер от по 200 000 лв. са отхвърлени. На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът е зачел времето, през което подсъдимата е била с мярка за неотклонение „задържане под стража“, произнесъл се е по веществените доказателства, дължимата се държавна такса върху уважените граждански искове и е възложил в тежест на последната деловодните разноските. С въззивно решение № 354 от 19.07.2017г., постановено по в.н.о.х.д. № 442/17г., Апелативен съд – София потвърдил изцяло първоинстанционна присъда. Касационните жалби са допустими, но неоснователни. Оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения са относно пороци в обвинителния акт, оценката на доказателствата и в частност показанията на свидетелите П. и Б., както и заключенията на съдебно-медицинските експертизи. Неоснователно е твърдението в жалбата, че обвинителния акт не е изготвен съгласно императивните изисквания на чл.246 от НПК, като наличните пороци не са били отстранени от решаващите инстанции. Обвинителният акт има съществено значение за наказателния процес, като едни от основните аспекти на неговата правна същност са, че той е средство за формулиране на окончателното обвинение и единственото такова за повдигане на обвинението пред съда, поради което обвинението трябва да бъде точно и ясно формулирано, чрез посочване на обстоятелства, обуславящи съставомерните признаци на деянието и на неговите правни рамки. Обвинителният акт определя рамките, пределите на доказване в съдебното производство. По отношение на извършените престъпления, авторството на извършителите и предмета на доказване, прокуратурата е институцията, която чрез внесения обвинителен акт очертава развитието на наказателния процес в неговата съдебна фаза. Съдът се произнася в рамките на възведеното от прокурора обвинение. Действително в настоящият случай в диспозитива на обвинителни акт не е изписана цифрово правната квалификация на деянието. Това е било констатирано още при първоинстанционното производство, като съдът е приел, че посочването в “шапката” на обвинителния акт , а и начина на формулиране на обвинението/в диспозитива/ не оставя съмнение у когото и да е било за вида на престъплението, в което е обвинена подсъдимата, като словесното изписване изцяло кореспондира с правната квалификация, която е предявена на досъдебното производство. Въззивната инстанция също е дала убедителен и аргументиран отговор, за да отхвърли направените пред нея възражения, касателно обвинителния акт. При тези констатации, настоящата инстанция намира, че макар в случая да е допуснато нарушение, то не е ограничило възможността на подсъдимата за пълноценна защита срещу ясно фактическо формулирано обвинение, чиято правна квалификация словесно е отразена точно в обвинителния акт. Във връзка с оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с оценката на доказателствата и доказателствените средства е необходимо да се посочи, пределите на касационната проверка са ограничени в рамките на фактическите положения, приети за установени от въззивния съд, след извършения от него доказателствен анализ и направените правни изводи. Настоящата инстанция не може да подменя вътрешното убеждение на контролирания съд по фактите, включени в предмета на доказване, а е оправомощена единствено да извърши проверка относно спазването на процесуалните предписания, гарантиращи правилното му формиране в съответствие с разпоредбата на чл. 14 от НПК. Съобразявайки тези положения, ВКС намери, че дължи отговор единствено на съдържащите се в жалбата твърдения за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения във връзка с аналитичната й дейност. За да постанови съдебния си акт, отговарящ в пълнота на законоустановените в чл. 339, ал. 2 вр. ал. 1 от НПК изискванията за съдържание, апелативният съд е извършил цялостна проверка на оспорената пред него присъда. Последният е дал своята оценка относно доказателствената дейност на предходната инстанция и след направен самостоятелен анализ на наличния по делото доказателствен материал е потвърдил приетите от въззивния съд фактически положения. В рамките на аналитичната си дейност, Софийският апелативен съд не е допуснал превратна интерпретация на доказателствената съвкупност, подценяване или надценяване на едни доказателства за сметка на други, а е оценил последните според действителното им съдържание и значение. Не е игнорирано нито едно доказателство или доказателствено средство, обсъждането на което би довело до фактически изводи, различни от установените от решаващите инстанции. Доказателственият анализ, направен във въззивния съдебен акт, е правилен и в пълен унисон с изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Апелативният съд е дал различна оценка на част от показанията на свидетеля В. П. и по-точно на заявеното от него за това какво му е казал пострадалият Й. М.. Възражението, което прави касатора е основателно. Двете решаващи инстанции са кредитирали показанията на П. като цяло, но първия съд не ги е взел предвид относно горните обстоятелства, тъй като пострадалият се е ползвал от правото по чл.119 от НПК и е отказал да свидетелства. Настоящият състав намира за правилни изводите на СРС. Въззивната инстанция е пренебрегнал обстоятелството, че тези данни са с характеристики на производни доказателства, доколкото не изхождат от първоизточника, което е изисквало обсъждане в конкретния случай на тяхната допустимост като доказателствен източник/предвид отказа на бащата да свидетелства/. В принципен аспект следва да се посочи, че изводима от принципа за непосредственост е необходимостта съдът да събере всички първични доказателства, които могат да се открият, както и все във връзка с този принцип е недопустима замяната на първични доказателства с производни такива. Противното би довело до абсолютни нарушения на основни съдопроизводствени правила, които са в разрез и с правовия ред, в частност изискуем се от задачите на НПК. Това обаче не означава забрана за събиране в наказателния процес на производни доказателства, нито за тяхното използване в процеса на доказване. Значението им може да бъде разгледано в три насоки: като средство за разкриване на първични доказателства; за проверка на първични доказателства и за замяната на първични доказателства, ако последните се окажат недостъпни. Недопустимо апелативният съд е допуснал смесване необходимостта от оперативната беседа във връзка с разкриване авторството на едно престъпно посегателство и надлежното събиране на доказателства по реда на НПК. В случая обаче допуснатото нарушение, не променя крайния извод на съда за установеност при това по безспорен начин/от останалия доказателствен материал/ на авторството на подсъдимата. Неоснователно е оплакването за невярна оценка на гласни доказателствени източните-обясненията на подсъдимата и показанията на свидетеля С. Б.. Декларативно е заявено, обясненията на подсъдимата за възприети като защитна позиция, а по отношение свидетелските показания също в условията на декларативност се твърди, че са непоследователни, житейски неправдоподобни и съдът ги е кредитира селективно. Въззивната инстанция, ползвайки се от суверенното си право да кредитира изцяло или в отделни части информацията, събрана с даден доказателствен източник, законосъобразно е оценила обясненията на подсъдимата, и показанията на св.Б., кредитирайки тези от досъдебното производство, приобщени по реда на чл.281 от НПК. Оценката им не е изолирана, а в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като същите не са надценени и не е налице превратно тълкуване на тяхното съдържание. Неоснователно е оплакването за допуснати процесуални нарушения при анализа и оценката на експертните заключения, като изложените аргументи в жалбата сочат на твърдения за необоснованост на въззивния акт - защитата е изложила своята интерпретация на експертните заключения. Относно механизма на получаване на нараняването следва да се посочи, че вещите лица с необходимата категоричност са дали заключение, че между установеното прободно нараняване в областта на корема и настъпилата смърт е налице пряка и непрекъсната причинно-следствена връзка. Деецът най-вероятно е бил обърнат с лице към пострадалия, или последният е бил обърнат леко с лявата си страна към извършителя, като е възможно нараняването да се получи както при изправено положение, така и при легнало положение на пострадалия. Категорично са изключили като възможен, описания от подсъдимата механизъм на получаване на нараняването. Следва да се посочи, че всички СМЕ експертизи не са необосновани, нито пък са налице съмнения относно тяхната правилност, тъкмо обратно – дали са ясни и научнообосновани отговори на поставените им въпроси в рамките на професионалната компетентност на вещите лица. В жалбата обобщено се твърди, че съдилищата не са събрали необходимия обем от доказателства, които да подкрепя обвинителната теза. В правомощията на решаващите инстанции и в частност на въззивната е преценката за обема и вида доказателства, които да бъдат събрани, както и кои доказателствени средства да се използват. Независимо от това тази преценка не е субективна, а следва да е обусловена от обстоятелствата, включващи се в предмета на доказване, доказателствата да допринасят за тяхното изясняване и да са установени по реда, предвиден в НПК. Също така, от компетентността на решаващите инстанции е и преценката за необходимостта от проверка на вече събрани доказателства. Контролираната инстанция, която е последна по същество на делото, не може да бъде упрекната, че не е положила всички усилия за събиране и проверка на възможния и относим доказателствен обем, като тази й дейност е съответна на изискванията на чл.107 от НПК. В обобщение на , ВКС не констатира при постановяването на съдебния си акт въззивният съд да е допуснал съществени процесуални нарушение, които да са довели до неправилното приложение на материалния закон При правилно извършената оценъчна дейност на цялостната доказателствена съвкупност, контролираният съд вярно е установил фактическите положения. Авторството на деянието в лицето на подсъдимата Ц. К. е категорично доказано, като извършените от нея действия обективират осъществяване на изпълнителното деяние на престъплението убийство, и то по основния състав на чл. 115 от НК. Доводът на защитата, че подсъдимата е действала при условията на превишаване пределите на неизбежната отбрана, е бил релевиран и пред двете предходни съдебни инстанции, като е получил аргументиран отговор от всяка една от тях. Изводите на последните за липсата на сочения институт са съответни на фактическите констатации по делото и вярното тълкуване на разпоредбата на чл. 12 от НК, както и на задължителната съдебна практика относно нейното прилагане /виж. Постановление № 12/1973 г./. Без излишно да преповтаря мотивите на решаващите инстанции, настоящият състав само ще маркира, че последните законосъобразно са установили отсъствието на каквото и да било поведение от страна на пострадалия към момента на фаталния удар, което да бъде определено като извършено от него непосредствено противоправно нападение, насочено към подсъдимата. Дори хипотетично да се приеме, че е било налице нападение от страна на пострадалия, то същото към момента на удара е било преустановено. При така констатираната липса на института на неизбежната отбрана безпредметно става обсъждането за нейното превишаване. По оплакванията за явна несправедливост на наложеното наказание: Не се констатира наложеният размер на наказанието „лишаване от свобода“ да не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите на чл. 36 от НК. Последното правилно е индивидуализирано при условията на чл. 54 от НК и е определено към предвидения от закона минимум за престъплението, като не са налице никакви нови обстоятелства, които следва да бъдат отчетени от касационната инстанция във връзка с точното му отмерване. Настоящият състав напълно споделя извода на контролираната инстанция, че липсват предпоставките за приложението по чл. 55 от НК. По делото не са налице нито многобройни, нито изключителни по своя характер смекчаващи обстоятелства, че и най-лекото предвидено в закона наказание да се оказва несъразмерно тежко. Определената на подсъдимата санкция от дванадесет години „лишаване от свобода“ е справедлива, съответна на обществената опасност на деянието и на дееца, като всяка проява на по-голямо снизхождение би била неоправдана и не би допринесла за изпълнението на целите на специалната и генерална превенция. По отношение жалбите на гражданските ищци: Неоснователни са претенциите на всички граждански ищци за несправедливост на присъдените обезщетения. Налице са основанията на чл.45 от ЗЗД за присъждане на обезщетение на тримата граждански ищци: А. М. и Й. М. –деца на пострадалия и Л. М.- негова майка. Правилно въззивният съд е приел, че отмереното от първата инстанция обезщетение от по 100 000лева, за всеки един от тях ще репарира претърпените болки и страдания. Апелативният съд изцяло е възприел аргументите на първата инстанция за размера на справедливото обезщетение, ръководейки се от разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. В жалбите на гражданските ищци не се сочат обстоятелства, които да са били пренебрегнати от решаващите съдилища, и сочещи на основание за увеличаване размера на присъдените обезщетения. Предвид изложено, касационната инстанция намира, че атакуваното решение на Апелативен съд – София следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 354 от 19.07.2017г., постановено по в.н.о.х.д. № 442/17 г. по описа на Апелативен съд – София, Наказателно отделение, 4 въззивен състав. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: