7
Р Е Ш Е Н И Е
№ 83
гр. София, 18 май 2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Юрий Кръстев
ЧЛЕНОВЕ: 1. Жанина Начева
2. Бисер Троянов
при секретаря …… Н. Цекова ……………………………………........ в присъствието на прокурора … Долапчиев ………………………………….. изслуша докладваното от съдия Ж. Начева ………………………………………. наказателно дело № 1919 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Пловдивската окръжна прокуратура и жалба на частния обвинител против присъда № 69 от 18.09.2014 г. на Пловдивския окръжен съд по в. н. о. х. д. № 332/2014 г.
В протеста е отразено касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК поради оправдаването на подсъдимия с мотиви, че съществувала възможност най-тежкото увреждане на И. М. М. да е било причинено с удар от неустановено лице. Застъпена е тезата за нарушение на закона дори при възприетите фактически положения от въззивния съд, че не само подсъдимият, но и други лица са нанасяли удари на пострадалия. Направено е искане за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане.
В жалбата на частния обвинител се твърди, че присъдата на Пловдивския окръжен съд в частта, с която подсъдимият Г. Ю. Й. е признат за невинен и оправдан, е била постановена в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила. В подкрепа на въведените касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-2 НПК допълнително са развити пространни съображения. Счита се, че въззивният съд не могъл да оправдае подсъдимия Й., щом приел за установено участието му с поне два удара в причиняване на телесната повреда; че при констатирана разлика между броя на нанесените от дееца удари, които прокурорът описал в обвинителния акт и приетите за установени от първоинстанционния съд, не се надхвърлят рамките на фактическото обвинение, по което подсъдимият Й. се е защитавал; че въззивният съд не изложил в мотивите на присъдата какви фактически положения е счел по делото за установени; че вътрешното си убеждение за невиновността на подсъдимия съдът формирал след едностранчива преценка на събраните по делото доказателства и в нарушение на принципа по чл. 14 НПК; че по недопустим начин извратил и преиначил съдържанието на част от свидетелските показания, а други не анализирал или отхвърлил с произволни съображения, пропускайки да изясни противоречията между доказателствените материали и да изложи изчерпателни мотиви относно собствената си оценка за тяхната достоверност или недостоверност; че липсва отговор на наведените доводи от частния обвинител за механизма на нанесените удари, разгледан и в контекста на възприетата съдебно-медицинска експертиза; че с отказа да бъдат разпитани допуснати до повторен разпит свидетели, въззивният съд ограничил правата на частното обвинение да направи искане за събиране на доказателства от значение за разкриване на обективната истина по делото; че след като оправдал подсъдимия по чл. 131, ал. 1, т. 12 НК, съдът трябвало да постанови присъда по чл. 325 НК, отчитайки дадените разяснения с Постановление № 2/74 г. на Пленума на Върховния съд на Република България или да приложи чл. 132, ал. 1, т. 2 НК при фактите, които е счел за доказателствено установени. Направено е искане за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане.
В съдебно заседание прокурорът от Върховна касационна прокуратура поддържа протеста и преценява като основателна жалбата на частния обвинител.
Поверениците (адв. Н. и адв. М.) на частния обвинител поддържат жалбата и се присъединяват към оплакванията, залегнали в протеста.
Защитникът на подсъдимия (адв. В.) настоява да се отхвърлят както протестът, така и жалбата на частния обвинител.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в протеста и жалбата, устно развитите съображения на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното:
С нова присъда № 69 от 18.09.2014 г. по в. н. о. х. д. № 332/2014 г. на Пловдивския окръжен съд е отменена присъда № 340 от 23.10.2013 г. по н. о. х. д. № 5540/2012 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която подсъдимият Г. Ю. Й. е бил осъден за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. чл. 129, ал. 1 НК и в негова тежест са били възложени разноските по делото. Подсъдимият Г. Ю. Й. е признат за невинен в това, на 29.01.2012 г. в [населено място] да е причинил средна телесна повреда на И. М. М. по хулигански подбуди, поради което и на основание чл. 304 НПК е оправдан по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. чл. 129, ал. 1 НК. В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена.
Върховният касационен съд намира, че първо следва да разгледа жалбата на частния обвинител, която се позовава на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 НПК с подробни доводи за съществени нарушения на процесуалните правила.
Касационната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
По силата на чл. 339, ал.3 НПК, когато въззивният съд се произнася с нова присъда е длъжен стриктно да изпълни всички изисквания към съдържанието на мотивите, указани в чл. 305, ал. 3 НПК. По правило мотивите са средство, предоставено на страните да разберат решението, намерило място в диспозитива и да им гарантира, че вътрешното убеждение на съда е основано на доказателствата и на закона. Освен другите им задачи, мотивите дават възможност на Върховния касационен съд да упражни правомощията си при проверка на съдебния акт от гледна точка на неговата законосъобразност.
Мотивите на атакуваната нова присъда не са в състояние да изпълнят нито един аспект от своето предназначение.
Като цяло от тях може да се разбере, че Пловдивският окръжен съд е разграничил два епизода от общата хронология, при която е протекло инкриминираното деяние на подсъдимия Г. Ю. Й. по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. чл. 129, ал. 1 НК. Счел е за фактически установено, че възникналият физически конфликт между подсъдимия Й. и св. И. М. М. в дискотеката, при който на пострадалия е бил нанесен и удар с юмрук в лицето, след намесата на охранителите се е пренесъл във външното пространство пред заведението. Фактическите обстоятелства обаче за тази част от събитията, които въззивният съд е приел по делото за установени, стъпвайки на собствен анализ на събраните и проверени доказателства, в мотивите на присъдата няма. Пресъздадени са личните възприятия на св. А. относно конкретни факти и обстоятелства, а незаконосъобразният подход основателно предизвика възражението на частния обвинител, че съдът е свързвал състоянието на пострадалия (замаяност, невъзможност да върви самостоятелно) само с това, което е възприел този свидетел, когато повторно е излязъл от дискотека „Будоар” и следователно, с откъслечните му наблюдения върху отделни елементи от конкретното поведение на подсъдимия и действителната фактическа ситуация пред заведението. Липсата на цялостно изложение на развилата се фактология в мотивите на присъдата не позволява да се проследи доколко въззивният съд стриктно е изпълнил процесуалното си задължение по чл. 14 НПК да изследва обективно, всестранно и пълно обстоятелствата по делото, респ. и пътят, по който е вървял при формиране на вътрешното си убеждение. Съдебните мотиви не са в състояние и да гарантират, че при изграждане на решаващите си изводи за оправдаването на подсъдимия, Пловдивският окръжен съд се е основавал на съвкупността от достоверни доказателства, извлечени от всички доказателствени източници, които грижливо е обсъдил и анализирал както поотделно, така и в логическата им зависимост. По повод показанията на поредица от свидетели, чрез които бил получил разнопосочна информация за интересуващия го точен брой нанесени удари от подсъдимия Й. на пострадалия И. М. М., съдът е боравил с неясни формулировки и обобщения, вместо да заяви по недвусмислен начин оценката си за достоверност или недостоверност на гласните доказателствени средства, мотивирайки се с ясни и конкретни съображения. Определил е като неубедителни показанията на св. И. М., св. Б. и св. Р. Г., св. К., св. Н., св. Л., св. В. М. колко удара – един или два, е нанесъл подсъдимият Й. на пострадалия вътре в заведението поради предубеденост при св. В. М. и „липсата на категоричност в показанията на свидетелите-охранители”. Всъщност констатираното несъответствие относно факти, на чието установяване е било придадено ключово значение, е станало единственият аргумент свидетелските показания да не послужат за доказателствена основа при формиране на вътрешното съдийско убеждение. Съдът по същество обаче е длъжен не само да разкрие противоречията, но внимателно да ги анализира, като изясни причините за доказателствените различия, и да посочи на кои доказателствени материали и защо гласува достоверност, и на кои и защо не. В мотивите (л. 11) изрично е посочено само, че съдът частично не кредитира показанията на св. И. М. М. (да не е отправил закана към подсъдимия), а на показанията на св. Р. Г. отдава своя кредит на доверие (л. 10). Отразено е също, че по отношение на действията на подсъдимия Й., свързани с телесните увреждания на пострадалия И. М. М., всеки от цитираните двама свидетели е изложил твърдение за нанесени от подсъдимия два удара в заведението (л.16). При тези съображения абсолютно неразбираемо остава въз основа на какъв точно обем от доказателствени източници Пловдивският окръжен съд е счел за установено, че подсъдимият Й. е нанесъл в дискотеката един удар с юмрук, попаднал в лицевата част на главата на пострадалия И. М. М. и защо е игнорирал частично неговите показания и показанията на св. Г.. Излагайки фактическата обстановка съдът е подчертал възприятията на св. В. М. М. за нанесен един удар от подсъдимия, но за сметка на това се е позовал на негова „предубеденост” и то с голословна декларация, която резонно подхранва възражението на частния обвинител, че съдът го е определил като заинтересован да помага на пострадалия единствено поради характера на родствените им отношения. Пловдивският окръжен съд е оценил показанията на св. А. като достоверен източник на доказателства, следователно и за наблюденията му относно отправения на паркинга от подсъдимия Й. удар в лицето на пострадалия И. М. М., непосредствено преди да бъде издърпан от св. И. и св. Я. във вътрешността на заведението. При тази свидетелска информация напълно основателно е възражението на жалбоподателя за произволно направеното от въззивния съд заключение - невъзможност по несъмнен начин („наличие на съмнение”) да бъде установен броят на ударите въобще, които е отправил подсъдимият и причинната им връзка с вредните последици – обективно констатираните телесни уреждания на пострадалия в лицевата част на главата (безусловно част от човешкото тяло), най-тежкото от които е счупването на челюст, покриващо белезите на средна телесна повреда. Пловдивският окръжен съд е приел също, че св. А. е съобщил факти и обстоятелства, които той лично е възприел и които не се съдържали в показанията на други свидетели, а именно: че на паркинга „е имало последователно нанесени удари освен от подсъдимия Й., но и с крака по тялото на пострадалия от неустановени по делото група лица”. Според пресъздадените обаче от съда възприятия на св. А., вплетени във фактическата обстановка (л. 8 от мотивите), той бил „установил, че И. М. лежи на земята, заобиколен от четири лица, измежду които разпознал подс. Хр. Б., който видял да нанася удар с крака си по тялото на Ил. М....”. Тези пасажи, извлечени от мотивите на присъдата, разкриват съществено разминаване и не позволяват да се разбере какви точно доказателствени факти са се съдържали в показанията на св. А., на които съдът се е позовал, за да отчете версията, че група неустановени по делото лица са ритали по тялото пострадалия.
Мотивите за оправдаването на подсъдимия генерират допълнителни неясноти и противоречия. От една страна, съдът е посочил, че по делото не е установена по несъмнен начин и причинната връзка (освен броят) между нанесените от подсъдимия Й. удари на пострадалия с вредоносния резултат. От друга страна е приел за установено, че телесните увреждания на св. И. М. М. (леки и една средна телесна повреда) „не се явяват вследствие само от инкриминираните действия на подс. Й.”, което означава, че съдът е констатирал причинно следствено отношение. Въпреки направеното обаче заключение, че подсъдимият е участвал чрез свои действия, заедно с други лица, в причиняването на различни по вид телесни повреди на пострадалия И. М., Пловдивският окръжен съд не е изложил никакви съображения за оправдаването на дееца по повдигнатото му обвинение. Отсъствието на мотиви не позволява на Върховния касационен съд да отговори на доводите в протеста и в жалбата на частния обвинител, че когато при побой, осъществен от две или повече лица, по делото не е установено от кого е нанесен ударът, довел до телесната повреда на пострадалия, наказателна отговорност носят всички участници въобще.
Непълните, неясни и противоречиви мотиви по въпроси с основно значение, които разкриват и пороци при формиране на вътрешното съдийско убеждение, подкрепят касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Единственият процесуален механизъм за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения е отмяна на присъдата, с която подсъдимият Г. Ю. Й. е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. чл. 129, ал. 1 НК и връщане на делото за ново разглеждане.
По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл.354, ал. 1, т. 4 НПК
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ присъда № 69 от 18.09.2014 г. на Пловдивския окръжен съд по в. н. о. х. д. № 332/2014 г., с която подсъдимият Г. Ю. Й. е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. чл. 129, ал. 1 НК.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския окръжен съд от съдебно заседание.
Настоящето решение не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |