Р Е Ш Е Н И Е № 251 гр. София, 06 юли 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, наказателна колегия, първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на деветнадесети юни две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при участието на секретаря Елеонора Михайлова и прокурора Калин Софиянски, като разгледа докладваното от съдия Вълкова КНД № 399 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано по касационна жалба на частния тъжител Г. О. З. срещу въззивно решение № 20 от 10.01.2023 г., постановено по ВНЧХД № 2805/2022 г. по описа на Софийски градски съд. С присъда № 20019820, постановена на 09.03.2022 г. по НЧХД №15670/2019г. по описа на Софийския районен съд, подсъдимата Н. П. Л., украинска гражданка, [дата на раждане] в Република У., понастоящем живуща в Република Чешка, е призната за невиновна в това, че за времето от 27.06.2010 г. до 05.10.2017 г. в с. Мировяне, Община Връбница, Област Софийска, в качеството й на родител - майка на детето В. Г. З., [дата на раждане] , не е изпълнила съдебно решение № 78 от 10.04.2009 г. на Районен съд - Сливница, постановено по гр.д. № 97/2009 г. (влязло в законна сила на 28.04.2009 г.) относно лични контакти на бащата – частният тъжител Г. З., като не му е осигурила правото да вижда и взема детето всяка първа и трета събота и неделя от 08:00 часа в събота до 18:00 часа в неделя, както и 20 дни през лятото по време, което не съвпада с платения годишен отпуск на майката, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдана по така повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 182, ал. 2 от НК. Поради оправдателния характер на присъдата и на основание чл. 190, ал. 1 НПК съдът е осъдил частния тъжител Г. З. да плати деловодните разноски в размер на 1696, 50 лева, както и сумата от 5 лева при служебно издаване на изпълнителен лист. С атакуваното решение № 20 от 10.01.2023 г., постановено по ВНЧХД № 2805/2022 г. по описа на Софийски градски съд, първоинстанционната присъда е отменена в частта, с която подсъдимата е оправдана и вместо това наказателното производство е прекратено на основание чл.334, т.4 вр. чл.24, ал.1, т.3 от НПК вр. чл.81, ал.3 вр. чл.80, ал.3, вр. ал.1, т.5 от НК поради изтекла абсолютна давност за наказателно преследване на подсъдимата Л., като присъдата е потвърдена в частта за разноските и присъдената държавна такса. В касационната жалба не се сочи конкретно касационно основание по чл.348, ал.1, т.1-3 НПК, а се изразява общо недоволство от обжалвания въззивен акт, както в частта, с която се отменя оправдателната присъда и се прекратява наказателното производство, така и в частта, с която присъдата се потвърждава относно осъждането на жалбоподателя да плати направените разноски по делото. Прекратяването на воденото наказателно производство се оспорва с довода, че съдът неправилно е определил времето на извършване на престъплението, предмет на частното обвинение до 05.10.2017 г., вместо да съобрази, че частният тъжител не е поставил срок. Потвърдителната част на обжалваното решение се атакува с аргумент, че касаторът не разполага с парични средства поради тежкото си здравословно състояние и ниската си инвалидна пенсия, поради което не може да плати присъдените разноски. В допълнение към касационната жалба, озаглавено „писмена защита“, касаторът З. моли ВКС да не кредитира „измислиците и лъжите на обвиняемата Л.“, като потвърждава, че оспорва не само прекратяването на наказателното производство поради изтекла давност, но и оправдаването на подсъдимата. Счита „злостното отношение на СРС НО и СГС НО“ спрямо него, включително отхвърляне на доказателствените му искания, като последица от факта, че подал сигнал срещу председателя на първоинстанционния съдебен състав и съдия докладчик М. до Главния прокурор за извършено от съдията престъпление по чл.294, ал.1 и ал.4 от НК, поради което моли ВКС да обезсили обжалваното въззивно решение, като признае подсъдимата Л. за виновна или да върне делото на друг първоинстанционен състав поради съществени нарушения на процесуалните правила, като допълва, че при негативно за него решение на касационната инстанция ще възобнови делото и ще се бори за сина си докато е жив. В хода на съдебните прения пред настоящата инстанция касационният жалбоподател и частен тъжител З. и назначеният по негово искане на основание чл.23, ал.2 и чл.26, ал.2 от Закона за правната помощ служебен повереник – адвокат Х. А. от САК поддържат касационната жалба и допълнението към нея, като синтезирано възпроизвеждат основните доводи, отразени в тях. Повереникът – адвокат А. моли да й бъде определено адвокатско възнаграждение за осъщественото от нея процесуалното представителство пред ВКС. Подсъдимата Л., редовно призована, не се явява в съдебно заседание пред касационната инстанция. В писмено становище от 19.05.2023 г. заявява, че не й е възможно да присъства в съдебното заседание поради служебни ангажименти в училището, в което работи в Република Чехия, но моли съда да разгледа делото с участието на защитника й - адвокат К. К., на която има пълно доверие. В допълнително писмено изложение от 29.05.2023 г. подсъдимата потвърждава невъзможността да се яви в съдебно заседание пред ВКС, както и желанието си да бъде защитавана от адвокат К.. Посоченият защитник се явява в съдебно заседание пред настоящата инстанция и изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Счита за правилна преценката на въззивната инстанция за изтекъл давностен срок, което обезсмисля обсъждането на останалите доводи в касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила, както и частният тъжител да бъде осъден да плати всички разноски по делото. Представителят на ВКП предлага касационната жалба да не бъде уважавана, тъй като правилно въззивният съд е съобразил, че с оглед направеното изрично от частния тъжител с помощта на повереника му уточнение пред първоинстанционния съд на периода на престъплението, предмет на частното обвинение - от 27.06.2010 г. до 05.10.2017 г. и наказуемостта за него, абсолютната давност за наказателно преследване е изтекла, поради което наказателното производство е прекратено законосъобразно. За неоснователно намира и възражението на жалбоподателя относно присъдените в негова тежест деловодни разноски, тъй като СГС е съобразил разпоредбата на чл.190, ал.1 от НПК, съгласно която, ако наказателното производство бъде прекратено, разноските се възлагат на частния тъжител. Останалите искания и доводи в касационната жалба и допълнението към нея прокурорът намира за неотносими към пределите, в които се осъществява касационната проверка, респективно към правомощията на ВКС, поради което предлага обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационната жалба е допустима, но разгледана по същество е неоснователна. Като е съобразил фактическата и правна рамка на частното обвинение и заявлението на защитника – адвокат К. в съдебното заседание, проведено от СГС на 02.12.2022 г., че в изпратено по електронна поща и приложено по делото становище до съда от 17.11.2022 г. подсъдимата изрично е заявила, че желае прекратяване на наказателното производство поради изтекла давност вж. л.143 от ВНЧХД №2805/2022г. по описа на СГС, въззивният съд е отменил оправдателната присъда и е прекратил наказателното производство срещу подсъдимата Л. поради наличие на предпоставките за това по чл.24, ал.1, т.3 НПК, тъй като давностният срок по чл.81, ал.3, във вр. с чл.80, ал.3, вр. ал.1, т.5 НК за наказателно преследване е изтекъл. Преценката на въззивния съд, че за престъплението, предмет на частното обвинение, е изтекла абсолютната давност за наказателно преследване е правилна. Давностният срок, в който е можело да бъде реализирана наказателната отговорност на подсъдимата за претендираното от частния тъжител неизпълнение на съдебно решение относно лични контакти с дете, осъществяващо състава на престъпление по чл.182, ал.2 от НК, се определя съобразно правилото в чл. 81, ал. 3, вр. чл. 80, ал.3, вр. ал. 1, т. 5 от НК, като се съобразява предвидената в закона наказуемост и датата на прекратяване на престъпното поведение предвид обвинението за продължено престъпление т.е. такова, което се осъществява непрекъснато по смисъла на чл.80, ал.3 от НК. За престъпление по чл.182, ал.2 от НК в санкционната част на наказателната норма понастоящем се предвижда наказание до шест месеца лишаване от свобода и кумулативно глоба от пет хиляди до десет хиляди лева, като към инкриминирания период законът е предвиждал наред с наказанието лишаване от свобода (също до шест месеца) и по-лек размер на кумулативното наказание глоба - до три хиляди лева. В двата случая, при така предвидената наказуемост възможността за наказателно преследване се погасява с изтичане на срок, надвишаващ с една втора предвидения в чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК тригодишен срок т. е. с изтичане на срок от четири години и шест месеца, считано от датата на прекратяване на престъплението (чл.80, ал.3 от НК). Престъплението, за което подсъдимата Л. е предадена на съд и за което е призната за невиновна с постановената от първоинстанционния съд оправдателна присъда, е извършено в периода 28.06.2010 г. -05.10.2017 г. съобразно направеното изрично уточнение от частния тъжител в писмена молба вж. л.84 от НОХД №15670/2019 г. на СРС в изпълнение на писмени указания на съдията-докладчик да уточни времето на извършване на престъплението вж. Разпореждане на съдията-докладчик за отстраняване нередовности в тъжбата и изрично указание за посочване времето на престъплението, предмет на обвинението – л.67 от НОХД №15670/2019 г. на СРС . С последващо писмено разпореждане съдията-докладчик е информирал страните, че приема това уточнение на обвинението вж. л.85 от НЧХД №15670/2019 г. на СРС , поради което и доколкото не е направено изменение на обвинението по реда на чл.287 от НПК, правилно СГС е приел, че от крайната дата на въведения от частния тъжител инкриминиран период, а именно от 05.10.2017г. съгласно чл.80, ал.3 от НК е започнал да тече давностният срок за наказателно преследване и към датата на постановяване на обжалваното решение (на 10.01.2023 г.) е изтекъл. Поради това касационният жалбоподател неоснователно упреква въззивния съд, че е постановил незаконосъобразен съдебен акт. Закономерна последица при изтичането на определения в закона срок за наказателно преследване е изключването на наказателната отговорност, която не може да бъде реализирана независимо на какво се дължи изтичането на давностния срок. Дали това е станало по причина неоснователно забавено разглеждане на делото от страна на съда или на недобросъвестното процесуално поведение на някоя от страните е без значение за основателността на жалбата, тъй като изтичането на абсолютната преследвателска давност за инкриминираното поведение е юридически факт, при осъществяването на който въззивният съд е длъжен да отмени присъдата, независимо дали е оправдателна или осъдителна, както и да прекрати наказателното производство вж. Решение №266/28.05.2009г. по н.д. №225/2009г., І н.о. ВКС. В противен случай би допуснал нарушение на закона, което ще произведе основание за възобновяване на наказателното дело. Предвид изложеното, съдът прецени, че с отмяната на постановената присъда и прекратяване на наказателното производство на основание чл.24, ал.1, т.3 НПК въззивният съд не е допуснал съществено нарушение на процесуални правила по смисъла на чл.348, ал.3 НПК и не са налице предпоставките за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, а още по-малко за уважаване на искането на частния тъжител ВКС да признае подсъдимата за виновна, каквито правомощия настоящата инстанция няма, тъй като касационната проверка е първа по ред, а не трета в хипотезата на изключението по чл.354, ал.5 от НПК и както се изтъкна изтичането на абсолютната давност изключва наказателно преследване за престъплението, предмет на конкретното частно обвинение. Доколкото частният тъжител оспорва прекратяването на наказателното производство, макар и неоснователно, следва да се разгледа и оплакването му срещу частта от въззивното решение, с което СГС е потвърдил първоинстанционната присъда относно разноските, тъй като двата въпроса са свързани - в съотношение на преюдициалност. Това е така, защото от преценката дали правилно е приложен законът за давността в контекста на прекратеното наказателно производство следва законосъобразното решаване на въпроса за разноските. В случая с оглед резултата от касационната проверка и правилно отчетеното от СГС наличие на изтекла абсолютна давност, която изключва наказателното преследване и предопределя прекратяване на наказателното производство, искането за отмяна на въззивното решение в частта за разноските се явява неоснователно. Възлагането им в тежест на частния тъжител е закономерна последица от законосъобразното прекратяване на наказателното производство, защото съгласно чл.190, ал.1 от НПК, когато наказателното производство бъде прекратено, разноските по дела, образувани по тъжба на пострадалия до съда, се възлагат на частния тъжител. Законът не предвижда изключения от това процесуално правило, включително освобождаване от отговорност за разноски по посочената в касационната жалба причина – влошено здравословно и материално положение на подателя на тъжбата. Относно разноските следва да се посочи, че СГС е допуснал отклонение от правилата за разпределението им, което обаче е в интерес на частния тъжител, защото съдът не само не е изискал предварителното им внасяне от него, съответно не му е определил седемдневен срок за внасянето им, както изисква чл.187, ал.2 от НПК, но дори не се е произнесъл за направените разноски за многобройните преводи (платени с бюджетни средства) във въззивното производство, които също е следвало да бъдат възложени на частния тъжител. Вместо това СГС се е ограничил да се произнесе само за разноските в първоинстанционното производство като е потвърдил присъдата на СРС в тази част. Този пропуск не може да бъде отстранен от настоящата инстанция, която следва да присъди само разноските направени в хода на касационното производство вж. Решение №492 /19.11.2013 г. по н.д. №1766/2013 г., ІІ н.о. на ВКС , поради което частният тъжител следва да бъде осъден да плати сума в размер на 79, 20 лв. за преводи на документи от ВКС. Неоснователна е претенцията на служебния повереник – адвокат А. за определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение за участието й в съдебно заседание пред касационната инстанция, тъй като съгласно чл.17, т.9, във вр. чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ решаването на този въпрос е от компетентността на председателя на НБПП, а не на съда. Предвид горното, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 20 от 10.01.2023 г., постановено по ВНЧХД № 2805/2022 г. по описа на Софийски градски съд. ОСЪЖДА касационния жалбоподател и частен тъжител Г. О. З. да плати по сметка на ВКС сума в размер на 79,20 лева (седемдесет и девет лева и двадесет стотинки), представляваща направени пред настоящата инстанция деловодни разноски за писмени преводи. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: