Р Е Ш Е Н И Е № 231 гр. София, 17 май 2012г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети април, две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ : ФИДАНКА ПЕНЕВА КЕТИ МАРКОВА при участието на секретаря ИВАНКА ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора АНТОНИ ЛАКОВ изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА н. д. № 663/ 2012 година Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимата В. М. Г., от гр.Пловдив, депозирана от защитника й- адв. Д. Б., срещу въззивно решение № 58 от 8. 03. 2012г., на Пловдивския апелативен съд, 1 наказателен състав, постановено по ВНОХД № 305/ 2011г., по описа на съда, с което е изменена и отменена, в частта си по приложението на чл. 253, ал. 6 НК, и потвърдена в останалата, присъда № 64 от 25. 05. 2011г., на Окръжен съд- гр.Пловдив, наказателно отделение, по НОХД № 469/ 2011г. В касационната жалба на подсъдимата В. М. Г. се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, а наложеното й наказание е явно несправедливо- отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК. Искането е за отменяване на въззивния съдебен акт. Подсъдимата, лично и чрез своя упълномощен защитник поддържа жалбата в съдебно заседание пред настоящата инстанция, по изложените в нея съображения, развити и в представената писмена защита, със заявеното искане. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна, поради което счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата, становищата на страните, и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба на подсъдимата В. М. Г. е неоснователна. С първоинстанционната присъда Окръжният съд- гр.Пловдив, наказателно отделение, е признал подсъдимата В. М. Г., от гр.Пловдив, за виновна в това, че в периода от м. февруари 2003г.- м. май 2005г., в гр.Ница, Република Франция, като пълнолетно, работоспособно лице, продължително време не се е занимавала с общественополезен труд, като е получавала нетрудови доходи с установен общ размер от 184 690 евро, с левова равностойност 361 222, 24 лв., по неморален начин- чрез проституция, поради което и на основание чл. 329, ал. 1, вр. чл. 4, ал. 1 НК, и чл. 54 НК, я е осъдил на три месеца лишаване от свобода. Признал е същата подсъдима за виновна и в това, че в периода от 24. 02. 2003г.- 12. 05. 2005г., в гр.Ница, Република Франция, на два и повече пъти е извършила финансови операции- 83 броя парични преводи в евро от Република Франция до Република България чрез системата на бързи разплащания „Уестърн Юнион” на обща стойност 184 690 евро, с левова равностойност 361 222, 24 лв., за които пари е знаела, че са придобити чрез престъпление по чл. 329, ал. 1 НК на Р България, а в периода от 15. 08. 2003г.- 16. 05. 2008г., в гр.Пловдив, е извършила три сделки с имущество, на обща стойност 127 507 лв., които са част от сумата 184 690 евро, с левова равностойност 361 222, 24 лв., за които е знаела, че са придобити чрез престъплението по чл. 329 НК, поради което и на основание чл. 253, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 4, ал. 1 НК, и чл. 54 НК, я е осъдил на една година и шест месеца лишаване от свобода, и глоба в размер на 5000лв., като я е оправдал по обвинението в останалата му част. На основание чл. 23, ал. 1 НК е наложил на подсъдимата В. М. Г. едно общо наказание в размер на най- тежкото, а именно- една година и шест месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил, на основание чл. 66, ал. 1 НК, за срок от три години, считано от влизане в сила на присъдата, и на основание чл. 23, ал. 3 НК е присъединил наказанието глоба в размер на 5000лв. На основание чл. 253, ал. 6 НК е отнел в полза на държавата имуществото, в което е трансформирана част от предмета на престъплението- два броя недвижими имоти, подробно индивидуализирани. На основание чл. 253, ал. 6 НК е осъдил подсъдимата да заплати в полза на държавата и сумата 263 066, 24 лв., представляваща равностойност на липсващата част на предмета на престъплението. Присъдил е разноските по делото, възложени в тежест на подсъдимата. Присъдата е постановена при второ по ред първоинстанционно разглеждане на делото, след като с въззивно решение № 19 от 8. 03. 2011г., по ВНОХД № 395/ 2010г., Пловдивският апелативен съд, наказателно отделение, 3 състав, е отменил предходната присъда № 71 от 16. 06. 2010г., по НОХД № 1782/ 2010г., на Пловдивския окръжен съд, в нейната наказателно- осъдителна част и е върнал делото за нова разглеждане. С обжалваното въззивно решение Апелативният съд- гр.Пловдив, 1 наказателен състав, е изменил цитираната първоинстанционна присъда, в частта й, относно отнетото в полза на държавата имущество, в което е трансформиран предметът на престъплението, на основание чл. 253, ал. 6 НК. Отменил е присъдата, в частта, с която на основание чл. 253, ал. 6 НК подсъдимата е осъдена да заплати в полза на държавата сумата 263 066, 24 лв., представляваща равностойност на липсващата част на предмета на престъплението. Потвърдил е присъдата в останалата част. Осъдил е подсъдимата да заплати разноските по делото, направени във въззивното производство. Релевираният довод за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, във връзка с накърняване правото на защита на подсъдимото лице в съдебната фаза на процеса, аргументиран с пороци в доказателствената дейност на предходните инстанции, е неоснователен. Същият е развит със съображения, изразяващи несъгласието на касатора с приетите по делото фактически положения и тяхната доказателствена подкрепа. При това положение е очевидно, че въпреки използваната формулировка на касационния довод, в случая се поддържа необоснованост, която е изцяло извън кръга на лимитативно регламентираните с нормата на чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК отменителни основания. Последната инстанция по фактите е въззивната, а касационната по закон разполага с правомощието да отмени проверявания съдебен акт, когато намери, че съдът не е изпълнил задълженията си по събиране, проверка и оценка на доказателствата, необходими за изясняването на делото от фактическа страна и правилното му решаване, съобразно очертания с нормата на чл. 102 НПК предмет на доказване, с оглед повдигнатото обвинение, според внесения обвинителен акт, изградил е фактическите си констатации на базата на негодни доказателствени средства или на несъществуваща доказателствена основа, или се установи, че доказателствата по делото са оценявани едностранчиво, изопачено или тенденциозно. ВКС в настоящия си състав не намери нарушения от посочената категория, обуславящи удовлетворяване на искането в жалбата за касационна отмяна на въззивния съдебен акт. Не могат да бъдат подкрепени възраженията, че единствено въз основа на наличните парични преводи (безспорно установени по делото), и без други доказателства съдилищата са заключили, че трансферираните финансови средства са получени от жалбоподателката в Р Франция от проституция, каквато дейност тя поначало отрича. Чрез показанията на свидетелите А. Ч., Т. И., М. Г. и М. К., както и на Н. Х., по изискуемия от процесуалния закон безспорен и категоричен начин е доказано, че освен със сводничество (за което е осъдена в Р Франция, с влязла в сила присъда № 1454 от 3. 04. 2006г., на Окръжен съд- гр.Ница, Г. е се е занимавала и с проституция, и именно тази последна дейност е източникът на финансовите средства, предмет на инкриминираните парични преводи чрез „Уестърн Юнион”: общо 11- през 2003г., 40- през 2004г., и 32- през 2005г., послужили впоследствие за внасяне по банковите сметки, открити на името на подсъдимата в Общинска банка, Първа инвестиционна банка, Про кредит банк и Обединена българска банка, за закупуване на три недвижими имота в гр.Пловдив и за изпълнение на ново строителство. Неоснователно се поддържа също, че не били разграничени сумите, получени от проституция, от тези, спечелени от сводничество. Това е така, защото дейцата е оправдана по обвинението с правна квалификация по чл. 253, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1 НК, в частта му, че е знаела, че инкриминираните парични суми са придобити и чрез престъплението сводничество, за каквото е осъдена с влязлата в сила изправителна присъда на Окръжен съд- гр.Ница, цитирана по- горе, тъй като няма доказателства, установяващи, че за тази своя дейност тя е получавала парични суми, доколкото само е оказвала съдействие на пристигащите в Р Франция момичета за първоначалното им настаняване, битовото им устройване, давала им е указания и съвети за местата и условията, при които могат да предлагат сексуални услуги, за евентуални контакти с органите на полицията и т.н. Обстоятелството, че подсъдимата обичайно е пребивавала в Р Франция за срок от по два- три месеца, връщала се е за кратко в страната и отново е заминавала, не е от характер да внесе съмнение в изводите на предходните инстанции, доколкото при така очертаните данни за инкриминирания период- повече от две години, престоят й в чужбина съвсем не би могъл да се квалифицира като епизодичен, каквито са твърденията в жалбата. Несериозно е да се претендира и посочване в обвинителния акт и в присъдата на конкретните суми, получени за всяка отделна сексуална услуга, изпълнена от подсъдимата, каквото искане се прави в касационната жалба. По делото са събрани обилни доказателства за обичайния „ценоразпис” на подсъдимата, но в случая не това е определящото. От съществено значение е категоричната липса на доказателства за каквито и да било легални доходи на подсъдимата, както на територията на РБ, така и в Р Франция през инкриминирания период, поради което изводът, че парите, предмет на финансовите трансфери, вложени впоследствие и в сделките с недвижими имоти и строителство, са получени от проституция в чужбина, е убедително доказателствено обезпечен. Възраженията, че парите, които е превеждала чрез системата „Уестърн Юнион” в Р България, Г. е получавала от свои близки приятели, с които е имала интимни отношения, е правен последователно и пред двете инстанционни съдилища (а и при предходното разглеждане на делото от тях), които правилно са ги отхвърлили с мотивирани съображения, които ВКС споделя изцяло и не намира необходимост от преповтарянето им. Не е вярно, че окръжният и апелативният съд са игнорирали представените от подсъдимата и нейният защитник доказателства за пребиваването на чуждите граждани в Р България- хотелски резервации и сметки, самолетни билети, стикери за багаж, писма, снимки и др. Напротив, същите са обсъдени съвкупно с останалите доказателствени източници, и въз основа на комплексната им оценка съдилищата са заключили, че те не доказват противното на установеното чрез показанията на цитираната по- горе група свидетели: Ч., И., Г., К. и Х.. Последните са приети за обективни и достоверни, мотивирано са кредитирани, и поради това основателно са поставени в основата на приетите по делото фактически констатации. В светлината на изложеното до тук, възражението, че няма нито едно доказателство за предикатното престъпление- с правна квалификация по чл. 329, ал. 1 НК, е формално, голословно, лишено от аргументация, а по същество- и неоснователно. Както вече се изтъкна, безспорно доказаните доходи на подсъдимата за инкриминирания период са единствено тези, получени от предоставянето на сексуални услуги на територията на Р Франция. Не са налице доказателства по делото, въз основа на които да се приеме, че паричните средства, в един значителен размер, с които Г. е разполагала и ги е превеждала в страната, са резултат на дарствените актове на нейни роднини (баща), на мъже, с които е имала интимни отношения, съжителства и т.н., че са получени като трудово възнаграждение или такова за оказани услуги (извън сексуалните), или по какъвто и да било правомерен начин. В тази насока следва да се отбележи също, че предходните инстанции не са нарушили принципа на чл. 103, ал. 1 НПК относно тежестта на доказване в процеса. Освен представените от държавното обвинение доказателства, в изпълнение на задълженията си за разкриване на обективната истина, регламентиран с нормата на чл. 13 НПК, съдът по своя инициатива и такава на подсъдимата и нейната защита, в синхрон с изискванията на чл. 107, ал. 3 НПК, е допуснал и доказателства във връзка с оспорените от нея фактически обстоятелства, инкриминирани с обвинителния акт, които е обсъдил и оценил по предвидения в закона ред. Ето защо, в заключение, касационната инстанция счете, че доводът на жалбоподателката, че липсват доказателства, установяващи от фактическа страна предикатното престъпление, за извършването на което тя е призната за виновна и осъдена, е изцяло неоснователен. Всички обстоятелства по делото са подложени на обективно, всестранно и пълно изследване, в резултат на което и вътрешното убеждение на решаващите съдебни състави е законосъобразно формирано. Доводът за доказателствената основа на приетите фактически положения, поставени в основата на осъждането на Г., е правен и пред въззивния съд, който със своето решение му е дал подробен, аргументиран и съответен на закона отговор. Доколкото съображенията му изцяло се споделят от ВКС, преповтарянето им е безпредметно. Стриктно са спазени принципните изисквания на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107 НПК, поради което да се приеме, че апелативният съд е допуснал претендираните процесуални нарушения. Няма основание и възражението, че обвинителният акт, въз основа на който е образувано първоинстанционното съдебно производство, не отговаря на изискванията на процесуалния закон, тъй като не индивидуализира времето и мястото на извършените в реална съвкупност две отделни престъпления. Обстоятелствената част и диспозитива на обвинителния акт съдържат всички реквизити, съгласно чл. 246, ал. 2- 3 НПК. Същият е изготвен при съобразяване и на задължителните предписания по приложението на закона, дадени с Тълкувателно решение № 2/ 2002г. на ОСНК, включително и относно времето и мястото на извършване на всяко от отделните престъпни деяния, в които подсъдимата е обвинена. Мотивите на въззивното решение съдържат задълбочен и убедително мотивиран отговор на всички доводи на жалбоподателката, изтъквани в производството пред Пловдивския апелативен съд, съобразно изискванията на чл. 339, ал. 2 НПК, в какъвто смисъл липсва нарушение на правото на касатора да узнае действителните фактически и правни основания за осъждането си, и съобразно това пълноценно да упражни правото си на обжалване пред последната съдебна инстанция, като аргументира доводите си. Съобразно приетите за доказани по делото фактически положения, материалният закон е приложен правилно. Извършените от касаторката деяния, съдържат всички обективни и субективни признаци на по- тежко наказуемия състав на чл. 253, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1 НК, както и на основния по чл. 329, ал. 1 НК, поради което напълно законосъобразно същата е призната за виновна и осъдена, при посочената правна квалификация на всяко от престъпленията, извършени в условията на реална съвкупност. Основната теза на защитата- че липсва осъществен престъпен състав по чл. 329, ал. 1 НК, за което деяние Г. е призната за виновна и осъдена, и което е прието като предикатно престъпление на това по чл. 253 НК, не може да бъде споделена. Макар да е принципно вярно, че сама по себе си проституцията не е дефинирана като отделен състав на престъпление по НК, и че гражданинът поначало има право на труд, прогласено с нормата на чл. 48, ал. 1 от Конституцията на РБ, което не корелира със задължение за полагане на такъв, неизпълнението на което да води до настъпване на определени негативни последици за индивида, в случая престъпната съставомерност на конкретното деяние се извежда от получаването на нетрудови доходи по неморален начин, една от формите на който е проституцията. Казано с други думи, самото неполагане на общественополезен труд в продължителен период от време, не съставлява престъпление. Такова ще е налице, когато при тези предпоставки субектът (пълнолетно, работоспособно лице) получава нетрудови доходи по непозволен или неморален начин. В писмената защита, представена от защитника на подсъдимата се цитират множество международни актове, включително ЕКПЧ. Настоящият съдебен състав намира, че позоваването им във формулирания от страната контекст, е некоректно. Безусловно ЕКПЧ защитава правото на зачитане на личния и семейния живот на гражданите (чл. 8 от Конвенцията), но дейността по предоставянето на сексуални услуги срещу заплащане (проституцията) не попада в обсега на прогласените от нея права, подлежащи на всеобщо и ефективно признаване, защита и спазване от всяка от държавите- страни по нея. В тази насока съдилищата са съобразили задължителните предписания по тълкуването и прилагането на закона, дадени с ТР № 29/ 1984г. на ОСНК, които по конкретния въпрос не са загубили своето значение и намират приложение включително и в актуалната съдебна практика (Вж. напр. Р 140/ 2010г., по н.д. № 73/ 2010г., ІІІ н.о.). Съвсем различно би било правното положение на подсъдимата, ако последната беше жертва на трафик на хора, с цел сексуална експлоатация, какъвто обаче настоящият случай безспорно не е. Изложените в мотивите на проверяваните съдебни актове съображения за приложението на чл. 4, ал. 1 НК са законосъобразни, споделят се и от касационния съдебен състав, поради което липсва необходимост от преповтарянето им. Апелативният съд мотивирано е отхвърлил всички възражения на подсъдимата по отношение на аналогията със статута на проститутките в Р Франция, който остава изцяло извън обстоятелствата, имащи значение за решаване въпросите за вината и отговорността й, предвид изложените по- горе съображения. Ето защо, ВКС в настоящия си състав прие, че с ангажирането на наказателната отговорност на жалбоподателката за престъплението по чл. 253, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 4, ал. 1 НК съдилищата са спазили закона. Същата е осъществила на два и повече пъти финансови операции- общо 83 броя парични преводи във валута (евро) от Р Франция до Р България, чрез системата за бързи разплащания „Уестърн Юнион”, за които е знаела, че са придобити чрез престъплението по чл. 329, ал. 1 НК, а освен това с част от инкриминираните финансови средства, с визирания произход, на територията на Р България, е сключила три отделни сделки с недвижими имоти, а впоследствие е реализирала и ново жилищно строителство върху един от тях. Въззивната инстанция е приложила правилно закона и по отношение на наложената на подсъдимата гражданско-правна санкция по чл. 253, ал. 6 НК, а именно отнемане на имуществото, в което е трансформиран предметът на престъплението. Провела е собствено съдебно следствие, в рамките на което е събрала доказателства, въз основа на които е установила, че закупеният от Г. недвижим имот на ул. „Славянска” № 74 в гр.Пловдив, състоящ се от дворно място с двуетажна постройка, впоследствие е трансформиран- сградата е премахната чрез събаряне, а в имота са реализирани строително- монтажни работи, като е изпълнена нова жилищна сграда, с по- висока стойност от тази към момента на придобиване на имота. Въз основа на законосъобразния извод на апелативния съд, че в новата жилищна сграда, състояща се от три етажа, сутерен и таван, стойностно оценена от заключението на строително- оценителната експертиза, назначена и приета при новото разглеждане на делото от него, са вложени и сумите, приети от окръжния съд като липсващ предмет на престъплението, с проверявания съдебен акт той е изменил първоинстанционната присъда, в частта по приложението на чл. 253, ал. 6 НК, като е отнел в полза на държавата съответната на закона и изводима от доказателствената съвкупност идеална част от имота (263 066/ 267 040, или 0, 9851 ид. част), в актуалния му вид, вместо несъществуващата (съборена) жилищна сграда, и същевременно я е отменил в частта, с която на посоченото правно основание Г. е осъдена да заплати в полза на Държавата сумата 263 066, 24 лв., приета като равностойност на липсващата част на предмета на престъплението. По този начин съдът правилно е отстранил незаконосъобразно допуснатото от първата инстанция двукратно санкциониране на подсъдимата по реда на чл. 253, ал. 6 НК- веднъж с отнемане на недвижим имот, за който е доказано по делото, че инкриминираната сума е трансформирана, и повторно- с отнемането на самата парична сума. Доводът за явна несправедливост на наложеното наказание е посочен в жалбата формално, без изобщо да е мотивиран. Изложените съображения се отнасят до несъгласие с приложението на чл. 253, ал. 6 НК, което ВКС вече обсъди. Липсват каквито и да било конкретни съображения във връзка с вида и размера на наложените на касаторката наказания, за всяко от двете отделни престъпления, за които същата е призната за виновна и осъдена, както и за това, определено по съвкупност, при условията на чл. 23, ал. 1 и 3 НК, които касационната инстанция да обсъди и оцени. Проверявайки въззивното решение, ВКС не намери основания за ревизия на изводите на втората инстанция относно индивидуализацията на наказанието. Подсъдимата е санкционирана при условията на чл. 54 НК, с размер на общия минимум по чл. 39, ал. 1 НК- по чл. 329, ал. 1 НК, и в такъв, близък до специалния- по чл. 253, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 4, ал. 1 НК, при съобразяване на обществената опасност на деянието и дееца, както и на всички смекчаващи и отегчаващи отговорността й обстоятелства. Не са налице смекчаващи обстоятелства, които да не са били взети предвид, или тяхната относителна тежест да се е оказала подценена. Поради това настоящата инстанция не намери основание за индивидуализация на наказанието при условията на чл. 55 НК- съвкупно оценени наличните смекчаващи обстоятелства не са многобройни, а и никое от тях няма характера на изключително. Освен това не е изпълнена и втората кумулативна предпоставка- и най- лекото наказание, предвидено в санкционната част на наказателноправната норма от Особената част на НК, да се оказва несъразмерно тежко. Определеният, по реда на чл. 66, ал. 1 НК изпитателен срок, е минималният, предвиден в закона. Кумулативното наказание- глоба от 5000 лв.- за престъплението по чл. 253, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1 НК, също е отмерено в минималния, предвиден в закона размер. В този смисъл всяко от наказанията, наложени на В. Г., и общото, определено на основание чл. 23 НК, е съобразено с целите, визирани в чл. 36 НК и принципа за съответствието му с извършеното престъпление, въплътен в нормата на чл. 35, ал. 3 НК. Предвид горните съображения, касационният съдебен състав прие, че жалбата на подсъдимата В. М. Г. е неоснователна, а обжалваното въззивно решение като постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон, следва да бъде оставено в сила. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 58 от 8. 03. 2012г., на Пловдивския апелативен съд, 1 наказателен състав, постановено по ВНОХД № 305/ 2011г., по описа на съда. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: