4 Р Е Ш Е Н И Е № 880/10 София, 02.02. 2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на девети декември две хиляди и десета година в състав: Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова Гълъбина Генчева При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1024/2009 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С определение № 1286 от 17.11.2009 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение от 23.02.2009 г. по гр. д. № 3850/2004 г. на С. градски съд по касационни жалби, подадени от [фирма][населено място] и от Столичната община - район “В.”. Касаторите искат обжалваното решение да бъде отменено като неправилно, а предявеният иск - отхвърлен. Ответниците по касация - ищци по делото, считат, че жалбите са неоснователни, [фирма][населено място], [фирма] с. гр. и Л. Х. П., действаща като едноличен търговец с фирма “Лаплам-Л. Х.”, не са взели становища. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбите основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: С решение от 28.04.2004 г. по гр. д. № 597/2002 г. на С. районен съд и въззивно решение от 23.02.2009 г. по гр. д. № 3850/2004 г. на С. градски съд е уважен иск по чл. 108 ЗС, като Л. Х. П., действаща като едноличен търговец с фирма “Лаплам-Л. Х.”, е осъдена да предаде на Ж. К. Р.-С., П. И. С., Б. И. С., К. И. С., Г. С. В. - К. и И. Б. А. владението на един магазин, съставляващ едноетажна тухлена барака с площ от 32 кв. м., находящ се в[населено място], [улица], сега [улица], и на 1/2 ид. ч. от дворното място с площ 179.50 кв. м. Със същото въззивно решение искът за ревандикация е уважен срещу Столичната община, [фирма][населено място], [фирма][населено място] и [фирма] с. гр. за цялата спорна вещ. Делото има за предмет магазин и 1/2 ид. ч. от мястото, върху което е построен, отнети през 1964 г. от собственицата д-р Й. И. С. - наследодателка на ищците. Въззивният съд приел, че отнемането на имота е без основание, тъй като дарение в изискуемата от чл. 18 ЗЗД форма не е извършено. Няма данни и за замяна на магазина с държавен имот, за която би била достатъчна заповед в писмена форма по чл. 18 ЗС. Затова съгласно чл. 2, ал. 2 З. собствеността е възстановена на наследниците на собственицата, а доколкото отказът от наследството, извършен през 1972 г. от един от тях - И. С., следва неоснователното отнемане, той няма действие за този имот съгласно разпоредбата на чл. 91а ЗН. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за приложното поле на чл. 2, ал. 2 З., и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса дали недвижимите имоти, отнети в хипотезата на чл. 2, ал. 2 З., се считат новооткрито наследство по смисъла на чл. 91а ЗН. С пар. 1, т. 1, б. “в” от ПЗР на ЗОСОИ съгласно публикацията в ДВ, бр. 107 от 18.11.1997 г., в сила от 22.11.1997 г., се създаде нова алинея 2 на чл. 2 З., като се предвиди, че се възстановява собствеността върху всички движими и недвижими имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г. Разяснения по характера на това допълнително предвидено реституционно основание са дадени в ТР № 6/2005 г. от 10.05.2006 г. по т. гр. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС на РБ. В т. 1 е посочено, че то предвижда хипотезите, при които имотът не е бил надлежно одържавен въз основа на национализационен или благоустройствен закон, а е бил завзет от държавата, или процедурата за отчуждаване не е била спазена. Първата хипотеза на реституция по чл. 2, ал. 2 З. предполага такива фактически и/или правни действия от страна на държавата и другите посочени в нормата органи, които могат да се характеризират като съдържащи елемент на принуда. Затова не е налице принудително отнемане когато се касае например за завземане на безстопанствен имот, или за установяване на фактическа власт въз основа на изразено правновалидно волеизявление за разпореждане от страна на собственика, макар предписаната от закона форма да не е спазена или да не е осъществен елемент от фактическия състав на сделката. Във втората хипотеза на чл. 2, ал. 2 З. отчуждаването е незаконно при положение, че не е било проведено отчуждаване във връзка с мероприятието /мероприятията/, за което имотът е бил отреден, съответно не е заплатено обезщетение в случаите, когато то е било част от фактическия състав на отчуждаването. С оглед на това становище настоящият състав на Върховния касационен съд намира за основателни оплакванията в касационните жалби за неправилно приложение на закона по въпроса за наличието на законово основание за отнемане на имота по исковата молба. Събраните по делото доказателства налагат извода, че основанието за отнемане в разглеждания случай е изразената от собственицата д-р Й. С. воля да дари имота на държавата, макар това да не е станало в изискуемата от чл. 18 ЗЗД форма - нотариален акт. Представен е акт № 3852-II р. от 20.02.1964 г., с който имотът е актуван за държавен и като основание за одържавяването са посочени протокол № 2 от 27.01.1964 г., ст. 43 на ИК на СГНС, и писмо № II-22 от 04.02.1964 г. на фин. отдел на СГНС. От този протокол, както и от доклад № II-П-22 от 13.01.1964 г. на В. К. - зам. председател на ИК на СГНС, е видно, че въз основа на молба от д-р Й. И. С. да дари притежавания от нея магазин и място, Изпълнителният комитет на С. народен съвет е дал съгласие да приеме дарението, като срещу това й предостави под наем една стая с ползуване на сервизни помещения от държавно жилище от блок в комплекса „Сухата река”. Така изразените насрещни волеизявления за прехвърляне на собственост срещу поемане на задължението да се предостави на прехвърлителката ползването на държавен имот за задоволяване на жилищните й нужди, са послужили като основание фактическата власт върху спорния имот да бъде предадена на държавата. Обстоятелството, че насрещното задължение е изпълнено, се установява от данните в удостоверението за наследници на д-р Й. С., в което като нейно местоживеене е записано ж. к. „С. река”. Следователно, завземането не е без законово основание, поради което имотът, с който наследодателката на ищците се е разпоредила в полза на държавата, макар и не в законоустановената форма, не попада в обхвата на реституционната норма на чл. 2, ал. 2 З.. При това положение разпоредбата на чл. 5, ал. 2 З., която не придава правно значение на изтеклата до 22.11.1997 г. придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по З. и ЗСПЗЗ, не намира приложение. Затова доводът на ответника С. община, че е придобил правото на собственост по давност, е основателен и доказан от събраните по делото писмени и гласни доказателства за упражнявана от държавата фактическа власт от момента на съставяне на акта за държавна собственост в 1964 г., и предвид последвалото отделяне на общинската от държавната собственост, извършено със ЗМСМА от 1991 г. - пар. 7, ал. 1, т. 6 от ПЗР на закона. Съгласно чл. 99 ЗС правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него. С прибодиването му от общината правото собственост е изгубено от наследниците на д-р Й. С.. С оглед изложеното искът за защита на собствеността, произхождаща от възстановяване по чл. 2, ал. 2 З., е неоснователен. Разрешението в обратния смисъл, дадено от въззивния съд, е неправилно. Налице е касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, делото следва да се реши по същество от Върховния касационен съд. Ищците не се легитимират за собственици на спорния имот, поради което предявеният иск за ревандикация e неоснователен. По делото е установено, че ответниците Л. Х., действащата като едноличен търговец, и [фирма][населено място] са придобили спорния имот в съсобственост чрез замяна със Столичната община с договор от 28.12.2001 г. Впоследствие от [фирма] са образувани чрез отделяне [фирма][населено място] и [фирма] с. гр. - касатор. Едноличният търговец, [фирма] и [фирма] не са подали касационни жалби. Макар съсобствениците на общата вещ да имат правното положение на обикновени другари в процеса, което допуска решението относно принадлежността на вещта да е различно спрямо тях, определящо значение в случая има общият за възникване на съсобствеността факт - договорът за замяна /чл. 172, ал. 2, предл. 1 ГПК - отм.; чл. 216, ал. 2, предл. 1 ГПК/. След като по делото се установява, че вещта е била собствена на прехвърлителя - заменител, и искът за ревандикация срещу него следва да се отхвърли, то същият правен резултат следва да се постанови и срещу приобретателите. Подадената жалба от единия от необходимите другари има значение и за неизвършилите това процесуално действие, с оглед на което обжалваното решение и потвърденият с него първоинстанционен съдебен акт следва да се отменят изцяло и искът за ревандикация да се отхвърли спрямо всички ответници. При това разрешение на спора, въпросът за приложението на чл. 91а ЗН не е от значение за изхода на делото и не се налага произнасяне по него от настоящата инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивното решение от 23.02.2009 г. по гр. д. № 3850/2004 г. на С. градски съд и решението от 28.04.2004 г. по гр. д. № 597/2002 г. на С. районен съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от Ж. К. Р. - С., П. И. С., Б. И. С., К. И. С., Г. С. В. - К. и И. Б. А. срещу Столичната община - район “В.”, [фирма][населено място], [фирма] с. гр., [фирма] с гр. и Л. Х. П., действаща като едноличен търговец с фирма “Лаплам-Л. Х.”, иск за ревандикация на магазин, съставляващ едноетажна тухлена барака с площ 32 кв. м., находящ се в[населено място], [улица], сега [улица], и на 1/2 ид. ч. от дворното място с площ 179.50 кв. м., съставляващо част от УПИ I-1 от кв. 147, местност “З. Б-2”. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: