Р Е Ш Е Н И Е № 619 София, 8 декември 2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на първи декември 2011 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: КЕТИ МАРКОВА ПАВЛИНА ПАНОВА при секретаря ...........Ив. ИЛИЕВА.......................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........И. ЧОБАНОВА..............., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 2737/2011 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на защитника на подсъдимия С. А. Н. срещу въззивна присъда № 23 от 11.10.2011г., постановена от Шуменския окръжен съд по ВНОХД № 409/2011 г., с която е била отменена първоинстанционната оправдателна присъда по делото и подсъдимият е бил признат за виновен в това, че в периода 21.11.2010 г. – 29.11.2010 г. в [населено място], обл. Шумен при условията на продължавано престъпление, като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си чрез използване на техническо средство отнел 320 метра многожилен ел. проводник със сечение 16 кв. мм и 160 метра меден едножилен проводник със сечение 10 кв. мм на обща стойност 423,30 лв., собственост на Е.ОН България мрежи, от владението на С. И. А. без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл.195 ал.1 т.4 вр. чл. 194 вр. чл. 26 ал.1 вр. чл. 63 ал.1 т.3 от НК му е наложено наказание шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за срок от една година. Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия, съдържа доводи за наличие на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, което се аргументира с допуснатите по делото съществени процесуални нарушения – нанесен побой на стадия на предварителната проверка, разпит без психолог, липса на отразени изявления, както и неспазване на особените правила за разглеждане на делото срещу непълнолетния подсъдим и в частност непризоваване на родител в хода на производството, незаконен състав, както и явен дискриминационен подход при определянето на наказанието на подсъдимия. Твърди се, че редица оправдателни за подсъдимия доказателства са били игнорирани от въззивния съд. Прави се искане за отмяна на въззивната присъда и постановяване на решение, с което подс. Н. да бъде оправдан. Пред касационната инстанция подсъдимият не се явява, а защитникът, назначен от съда, поддържа подадената жалба., като поставя акцент върху липсата на категорични доказателства за авторството на Н.. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и счита, че приетите за установени фактически обстоятелства кореспондират с всички доказателства, като никое от тях не е игнорирано. Счита, че окръжният съд е използвал косвени доказателства, за да обоснове изводите си за авторството на подсъдимия, но че всички те са непротиворечиви, поради което присъдата не почива на съмнения и предположения, както и върху недопустими доказателства. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата е неоснователна. По делото не се констатира да са били допуснати твърдяните с касационната жалба процесуални нарушения. Към датата на провеждане на досъдебното производство Н. е бил непълнолетен, който е бил навършил шестнадесет години / [дата на раждане] /. Спрямо воденото срещу него наказателно производство на това основание са били приложими Особените правила за разглеждане на дела за престъпления, извършени от непълнолетни /Глава тридесета от НПК/. Не се констатира обаче при проверката на извършените действия на досъдебното производство да са били съществено нарушени тези правила. Вярно е, че спрямо непълнолетния обвиняем след привличането му в качеството на такъв /л.18 от дос. производство/, не е била взета никоя от посочените в чл. 386 от НПК мерки за неотклонение. Това обаче по никакъв начин не е съставлявало нарушение на процесуалните норми, тъй като съгласно общата норма на чл. 56 от НПК, касаеща мерките за неотклонение на обвиняемите в наказателния процес, не се предвижда задължителното вземане на мярка за неотклонение. Непълнолетните обвиняеми не могат да бъдат поставени в по-утежнено процесуално положение в сравнение в пълнолетните, поради което не е било допуснато нарушение на процесуалната норма на чл. 386 от НПК. Такова нарушение не би могло да се претендира и поради обстоятелството, че всяка мярка за процесуална принуда /вкл. и мярката за неотклонение/ има за цел да ограничи правата на обвиняемия, за да постигне процесуалната си цел. В случая невзимането на мярка за неотклонение е имало само позитивен ефект върху обвиняемия и по никакъв начин не е ограничило негови права. На следващо място, не е допуснато съществено процесуално нарушение на разпоредбите на чл. 389 и чл. 392 ал.1 и ал.2 от НПК. Участието на родител на непълнолетния обвиняем и подсъдим е свързано с гаранция за пълното изясняване на обстановката, в която живее непълнолетния, причините и обстоятелствата, които са провокирали извършването на престъплението, и събиране на пълни данни за неговата характер и особености на личността му. В случая органът на досъдебното производство и съдът обективно са били лишени от възможността на призоват и разпитат родителите на Н.. По данни, изхождащи от инспектор ДПС, неговият биологичен баща е починал, а майка му от години живее и работи в Х. /л. 12 от делото/. Независимо от това, събрани са били всички възможни данни за личността на обвиняемия, а като негов най-близък родственик е бил разпитан А. Н. – негов пълнолетен брат. По този начин, след като е бил в обективна невъзможност да призове и разпита родител на непълнолетния, съдът е положил всички усилия да изясни обстоятелствата по чл. 387 от НПК и максимално да гарантира правата на С. Н.. Това е постигнато и чрез участието в процеса на упълномощен защитник на непълнолетния обвиняем както в досъдебната, така и в съдебната фаза на процеса. Липсват каквито и да е индиции, че правата на непълнолетния са били накърнени по какъвто и да е начин, след като при самото предявяване на разследването /л.60/ той и защитата му са изразили становище по доказателствата по делото, което е доказателство, че са били запознати с тях. Непотвърдени с каквито и да е доказателства са твърденията за изтръгнати обяснения от Н. чрез насилие, упражнено от полицейски служител. Както се посочи, Н. не е бил задържан на досъдебното производство, а след разпита му в полицията е бил незабавно освободен. Ако е имал оплакване за упражнено насилие, той и близките му, както и адвокатът му, който е бил упълномощен още на 03.12.2010 г., са имали възможност да потърсят правата си по съответния процесуален ред. По делото нито пред органа по разследване, нито в съдебно заседание св. А. Н. – брат на подсъдимия, е твърдял, че подсъдимият му се е оплакал от упражнен побой върху него, както и самият той не твърди, че е имало следи върху него от такова насилие. Поради това е напълно необосновано твърдението на жалбоподателя, че въззивната осъдителна присъда е постановена, за да се „реабилитира” упражненото спрямо него насилие. Проверката на съдопроизводствените действия на въззивната инстанция не сочи да са допуснати съществени процесуални нарушения, налагащи упражняване на правомощието на ВКС за отмяна на въззивната присъда и оправдаването на подсъдимия Н. или връщане на делото за ново разглеждане. В мотивите на присъдата си Шуменският окръжен е дал изчерпателен и обоснован отговор на всички възражения на защитата и е аргументирал в пълна степен своите съображения за достигнатия фактически и правен извод по делото, който се различава от този на първоинстанционния съд. Обективни данни за нарушение на задължението на съда по чл. 107 ал.3 от НПК – да събира както разобличаващи, така и оправдателни доказателства, не са налице. Съдебните инстанции по фактите са обсъдили доказателства и от двете категории, като право на всяка от тях е да кредитира едната от тях, стига да изложи съображения по реда на чл. 339 ал.2 и ал.3 от НПК. В мотивите на въззивната присъда това е направено, поради което съдът не може да бъде упрекнат в нарушаване на основните принципи на наказателния процес, визирани в чл. 13 и чл. 14 от НПК. Касационната проверка на атакуваната присъда не констатира въззивната инстанция да е придала на обвинителните доказателства смисъл, какъвто те нямат. Напротив, извършен е обстоен и задълбочен анализ на показанията на свидетелите. Те са съпоставени с констатациите, съдържащи се протоколите за доброволно предаване и след като съдът се е уверил, че те са достоверни, е мотивирал своите фактически и правни изводи върху тях. Не броят на оправдателните и обвинителните доказателства е аргумент за кредитиране на едните или другите, а тяхната достоверност, която е резултат от анализа, направен от съда. Подходът му в случая е напълно законосъобразен, а в преценката на съда ВКС не би могъл да се намесва, освен ако не констатира нарушение на процесуални норми при анализа на доказателствата. Както се посочи, такива не са налице, поради което фактическата необоснованост на въззивния съдебен акт не може да бъде подложена на контрол от настоящия съд, доколкото тя не представлява касационно основание. Неоспорими са свидетелските показания, изходящи от свидетелите А., Д. и С., както и тези на св. А. Н., с които главният факт, предмет на доказване, е установен по един несъмнен и категоричен начин –автор на извършените двукратни отнемания на меден ел. проводник от владението на Е.ОН е именно подсъдимият С. Н.. Липсва каквато и да е тенденциозност в показанията на полицейските служители с оглед твърденията, че подсъдимият си е признал пред тях извършването на двете деяния. Вярно е, че показанията на полицейски служители, възпроизвеждащи признания на подсъдим, като производно доказателствено средство не биха могли да бъдат единствено и надеждно доказателство за авторството на този подсъдим. Няма пречка обаче тези показания да се използват в подкрепа на други доказателства или за проверка на същите. В случая са налице и непредубедените показания на св. П. И. и на св. И. Д., които са категорични относно самоличността на лицето, предало им нарязания проводник, и че това е именно подсъдимият. Еднопосочни с тях са показанията на св. Д. М. и св. А. А., които са транспортирали подсъдимия заедно с торбите с проводниците до пункта за вторични суровини. Всички тези гласни доказателствени средства, преценени съвкупно с показанията на брата на подсъдимия – св. А. Н., депозирани на досъдебното производство и приобщени на осн. чл. 281 ал.4 от НПК, че не знае откъде брат му е взел този кабел, но „разбрах, че го е откраднал отнякъде” /л.24 от дос. производство/, са били интерпретирани съобразно правилата на чл. 13 и чл.14 от НПК от въззивния съд. Той не е ги е тълкувал превратно и не им е придал значение, което те нямат. Задълбоченият анализ на доказателствените източници е проличал и в обсъждането в протоколите за доброволно предаване на вещи /л. 15 и л.16/ и най-вече на този, с който подсъдимият е предал намиращите се у него клещи. Те, заедно със заключението на трасологичната експертиза, са били поставени в основата на цялостната доказателствена интерпретация, която въззивната инстанция е извършила значително по-успешно от предходната. От правилната логическа дейност на състава на окръжния съд при оценката на доказателствената съвкупност не е убягнало обстоятелството, че първото деяние – кражбата, извършена на 21.11.2010 г., е станала известна на полицейските органи едва след направените признания на обвиняемия Н. на 01.12.2010 г., като дори за извършването й не е била сигнализирана преди това полицията. При доказателствено обезпечената дейност по установяване на главния факт по делото въззивният съд не може да бъде упрекнат, че е нарушил разпоредбата на чл. 303 ал.2 от НПК, а именно – че е постановил осъдителна присъда при недоказано по несъмнен начин обвинение относно авторството на кражбата. С оглед на тези съображения ВКС не констатира да е налице касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, което да налага връщане на делото за ново разглеждане или оправдаването на дееца. Независимо, че в касационната жалба на подсъдимия не се сочат касационни основания по чл. 348 ал.1 т.1 и т.3 от НПК, то в нея се твърди наличие на „дискриминационен подход на въззивната инстанция”, предвид обстоятелството, че той е циганин. Поради това касационният съд намери, че се налага да изследва както съдържанието на въззивната присъда, така и извършените от въззивния съд съдопроизводствени действия с оглед преценката за наличие на дискриминационен подход. Такъв не беше установен. Нито в доказателствения анализ, направен от съда относно личността на подсъдимия и неговите деяния, нито в мотивите относно вида и размера на наказанието, което съдът е индивидуализирал спрямо него, не може да се открие наличие на какъвто и да дискриминационен подход, който да се изразява в различното третиране на С. Н. поради неговата малцинствена принадлежност. При определянето на наказанието и начина на изтърпяването му съдът не си е послужил с каквито и да прийоми, които да сочат, че той е поставил в неравностойно положение Н. в сравнение с други подсъдими поради различната му етническа принадлежност, поради което да е утежнил положението му. Напротив, наложеното наказание от шест месеца лишаване от свобода с приложението на чл. 69 ал.1 вр. чл. 66 ал.1 от НК за срок от една година е максимално щадящо за него предвид непълнолетието му и сравнително тежкото му семейно състояние, което е било отчетено от съда. Липсва каквото и да е обективно обстоятелство, което да потвърждава изразеното в касационната жалба съмнение от подсъдимия, че той е бил признат за виновен и осъден поради неговата етнокултурна принадлежност, а не поради наличие на безспорни и несъмнени доказателства за неговото авторство и вина. Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че оплакванията в касационната жалба на подсъдимия са неоснователни, поради което въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 23, постановена на 11.10.2011 г. по ВНОХД № 409/2011 г. от Шуменския окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.