Р Е Ш Е Н И Е № 233 гр. София, 11 декември 2018 г. Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ВАЛЯ РУШАНОВА при секретар Марияна Петрова, при становището на прокурора Калин Софиянски, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 869 по описа за 2018г. Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по касационна жалба от осъден подсъдим срещу въззивно решение № 50/21.06.2018г. по ВНОХД № 54/2018г. по описа на Бургаски апелативен съд. В касационната жалба се претендира наличието на касационно основание, свързано с нарушение на процесуалните правила. Оспорват се доводите на съдилищата по същество относно оценката и анализа на доказателствената съвкупност, като се поставя под съмнение достоверността на показанията на основния свидетел по делото. Оспорва се също така и размера на наложеното наказание, като се ангажира и касационното основание, свързано с явна несправедливост на това наказание. Като допълнителен аргумент се сочи липсата на криминални регистрации на подсъдимия. Иска отмяна на присъдата, като делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция с допускане на доказателства - представяне на оперативната разработка по делото но полицейските органи. Алтернативно иска намаляване на наложеното наказание до минималния предвиден в закона размер. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание заявява, че оплакването относно неправилен според защитата подход показанията на св.Б., избран от съдилищата по същество, е неоснователно. Въззивната инстанция е изложила убедителни мотиви относно възприемане показанията на св.Б.. Показанията му на досъдебното производство съвпадали с показанията на полицейските служители и на посоченото от него място действително били намерени наркотични вещества. Затова според прокурора въззивната инстанция е предпочела тези показания пред тези, дадени по време на съдебното производство, които не срещали подкрепа в другите доказателства по делото. Относно претенцията за намаляване на наказанието, прокурорът от ВКП оспорва изложените доводи, тъй като наказанието е наложено на минимума, като изтърпяването е отложено по реда на чл.66 от НК. Условия за приложение на чл.55 от НК според прокурора действително няма, а липсата на криминални регистрации не е достатъчен аргумент за прилагане на тази норма. Моли да се остави в сила решението на въззивната инстанция. Подс.В., редовно призован, не се явява, представлява се от защитник, който поддържа подробно изложените според него съображения в касационната жалба. Поддържа и алтернативното си искане за намаляване на наказанието. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: Касационното разглеждане на делото е първо по ред. С присъда № 23/31.10.2017г. по НОХД № 346/2017г. по описа на Сливенски окръжен съд подс.В. е бил признат за виновен и осъден на две години лишаване от свобода, чието изтърпяване по реда на чл.66 от НК е отложено за срок от три години, като му е наложил и глоба в размер на 5000лв. Съдът се е произнесъл относно веществените доказателства и е присъдил направените по делото разноски в тежест на подсъдимия. С атакуваното въззивно решение апелативната инстанция изцяло е потвърдила първоинстанционната присъда. Касационната инстанция констатира, че касационната жалба е подадена в срок и се явява процесуално допустима. Изложените в нея доводи не се споделят от касационната инстанция, която определя направените възражения като неоснователни. Фактите по делото са установени по един безспорен начин, в съответствие с принципите за събиране и проверка на доказателствата. Въззивната инстанция е взела подробно отношение относно процесуалната годност на показанията на св.Б., като изтъкнатите съображения не е необходимо да се повтарят. От събраните и проверени, както и кредитирани доказателства се установяват именно възприетите обстоятелства от фактическата обстановка по делото. При извършване на тази дейност на съда не може да бъде отправен упрек за неправилна или превратна оценка на доказателствата или неоснователно кредитиране на едни доказателства за сметка на други. За всяко несъответствие е предложен разумен довод и логическата дейност на съда в това отношение не среща критика от страна на касационната инстанция. Много е важно да се отбележи – съдилищата не са длъжни да събират всички доказателства, а само необходимите, т.е. тези които биха могли да установят обективната истина по делото в една достатъчна степен. В този смисъл оплакването за несъбирането на поискани доказателства във връзка с провеждана оперативна полицейска разработка, не е основателно, тъй като не се явява необходимо. Значимото обстоятелство по делото е в каква степен анализът на показанията на св.Б. съответства на обективната истина по делото. Неговата процесуална позиция съвсем очевидно е колеблива и безусловна вяра на неговата правдивост не може да бъде дадена. Верността на неговите показания – в различните фази на производство може да бъде проверена единствено чрез съпоставката им с други подобни, подкрепящи ги или не, но във връзка с тях, доказателства и доказателствени средства. Св.Б. в своето начинание далеч не е бил сам, той е споделил със спътниците в автомобила – свидетелите М. и Х., каква е неговата цел и къде отива точно. В този аспект никаква преднамереност няма в неговото свидетелстване към първоначалния момент, когато възможността за конструиране на защитна версия и теза, синхронизирането на показанията на св.Б. и обясненията на дееца са значително ограничени. Тези двама свидетели, М. и Х., най-вярно подчертават истинността на първоначалното свидетелстване на св.Б. и съвсем основателно съдилищата са предпочели него, като са изтъкнали, разбира се, и многобройни други обстоятелства в подкрепа на своя избор. Каквито и доводи да се изтъкват за възможен полицейски натиск по отношение на св.Б. (доста белетристично описан впрочем), това по никакъв начин не променя гореизложеното. Такъв натиск по отношение на св.М. и Х. не се претендира, а те потвърждават напълно целта на пътуването на св.Б. –за да си закупи наркотично вещество и случилото се – че не е успял да си закупи такова. Първоначално депозираните показания на св.Б. напълно отговарят на обективно случилото се, а последващите противоречия се дължат на изцяло извънпроцесуални съображения и влияние. Вярно е, че със свидетелстването на св.Б. (що се отнася до първоначалното такова по време на досъдебното производство, включително и пред съдия от първоинстанционния съд) дългогодишното познанство и приятелски взаимоотношения с подс.В. е било поставено под натиск и съответно е било разколебано, но вътрешните взаимоотношения между свидетеля и подсъдимия не са предмет на наказателноправното обсъждане, целта е да се достигне до обективната истина. Тя в никакъв случай не подкрепя защитната теза на дееца. Тъй като съдилищата са спазили процесуалните си задължения при анализа на доказателствената съвкупност, не са тълкували превратно нито едно от доказателствата, не са дали неоснователно приоритет на едни за сметка на други доказателства, то касационната инстанция не може да сподели отправения упрек към тяхната работа при установяването на фактите и дължимата правна оценка. В този смисъл и при установените факти са верни правните изводи на съдилищата относно приложимия материален закон – деецът е виновен в държане с цел разпространение на високорискови наркотични вещества. Наложеното наказание от две години лишаване от свобода за извършено престъпление по чл.354а, ал.1, изр.1-во от НК е на предвидения минимум. Кумулативно предвиденото наказание глоба също е определено на минимума от 5 000лв. Касационната инстанция счита, че е проявено достатъчно снизхождение към дееца, още повече, че за такова увреждащо общественото здраве престъпление е приложен и чл.66 от НК за минимално предвидения срок. По нататъшно снизхождение не може да бъде проявено. Доказателствата по делото изключват подобна възможност – деецът очевидно се занимава с тази дейност за да извлича облага от нея, което повишава степента на обществена опасност както на деянието, така и лично неговата. При липсата на съответен протест тези съображения не могат да бъдат развити. Правилно въззивната инстанция е отчела обстоятелството, че не са налице нито многобройни, нито изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, за да може да се претендира приложението на чл.55 от НК, каквото всъщност е и искането на защитата. Последното е формулирано като искане за налагане на минимален размер на наказание, но по този състав е наложен именно минималния размер. Намаляването на размера на наложеното наказание би могло да се реализира само по реда на чл.55 от НК, за което, както се отбеляза, няма никакво правно и житейско основание. По тези причини касационният състав намери, че трябва да потвърди изцяло атакуваното въззивно решение. Предвид на това и на основание чл.354 ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 50/21.06.2018г. по ВНОХД № 54/2018г. по описа на Бургаски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: