О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 275 гр. София, 03.06.2020 год. Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети март през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА като изслуша докладваното от съдията Николова гр. д. № 3894/2019 год. по описа на ВКС, II г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. С решение № 145 от 04.07.2019 год. по гр. д. № 248/2019 год. Ловешкият окръжен съд, като въззивна инстанция, е обезсилил решението на Районен съд – Троян № 53 от 11.02.2019 год., постановено по гр. д. № 205/2018 год. по описа на същия съд и е прекратил производството по делото по предявения от С. Г. Т. от [населено място] срещу И. И. М. от [населено място] установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за собственост на 1/4 ид. част от имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18-11 от 20.04.2007 год. на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в [населено място], п. к. 5600, мах. „Р.“ № 31, вид територия: урбанизирана, НТП: ниско застрояване (до 10 м.), целият с площ 672 кв. м., при съседи: имоти с идентификатори № *** и път, заедно с 1/2 ид. част от построената в имота паянтова жилищна сграда с идентификатор: ****, със застроена площ от 48 кв. м., брой етажи: 2 /два/, поради недопустимост на предявения иск. Въззивното решение се обжалва в срок от С. Г. Т. чрез пълномощника й адв. Кр. Н. от АК - Л., с доводи за неговата неправилност поради допуснато нарушение на материалния закон – касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени доводи за „очевидна неправилност“ на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, както и за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Според жалбоподателката въззивната инстанция се е произнесла по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, касаещи допустимостта на установителния иск за собственост като самостоятелна форма на защита, надлежните страни по него и правния интерес от предявяването му. Поддържа, че последните са от значение за точното прилагане на закона и обуславят изхода на делото, но са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, формирана с ТР № 8 от 27.11.2013 год. по тълк. д. № 8/2012 год., ОСГТК на ВКС, ТР № 4 от 14.03.2016 год. по тълк. д. № 4/2014 год., ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 07.03.2019 год. по тълк. д. № 1/2018 год., ОСТК на ВКС, както и с редица решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, които цитира в изложението. Ответницата И. И. М., чрез адв. Цв. А. от АК – Л., е подала писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК, с който оспорва наведените в касационната жалба оплаквания, като излага съображения за нейната недопустимост, съответно неоснователност и претендира сторените в производството разноски. Върховният касационен съд, в настоящия си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване въз основа на данните по делото, намира следното: За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищцата не доказва наличие на правен интерес от предявяване на установителен иск срещу ответницата, защото чрез него няма да получи защита на нарушеното си право по избрания от нея начин. Доколкото като собственици на имота се легитимират и други лица, които не участват в производството и освен това същият се владее от едно от тях, съдът приема, че дори евентуално позитивно решение в полза на ищцата не би довело до защита в пълен обем на нейните права, каквато би осигурило предявяването на ревандикационен иск. След като ищцата не била доказала, че правото й на собственост е нарушено или застрашено единствено от ответницата и че именно спрямо нея следва да реализира търсената съдебна защита на претендираното субективно материално право, то липсва правен интерес от предявяване на установителния иск и същият се явява недопустим. При тези мотиви на въззивния съд не се констатират такива тежки нарушения на материалния или процесуалния закон, или явна необоснованост, и то при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо да се прави анализ на доказателствата и да се излагат съображения. В случая нито законът е приложен в неговия противоположен смисъл, нито е приложена отменена или несъществуваща правна норма, нито е налице явна необоснованост на обжалваното решение, като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика, или пък да е допуснато нарушение на основополагащи принципи на съдопроизводството. Тези предпоставки не са налице, поради което и не се обосновава релевираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – „очевидна неправилност“ на въззивното решение. Съобразявайки доводите на жалбоподателката и данните по делото обаче, настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените в изложението въпроси, уточнени и конкретизирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК на ВКС, както следва: 1. Налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост, когато ищецът претендира идеална част от правото на собственост върху недвижим имот, който е прехвърлен от ответника на трето лице след вписване на исковата молба?; 2. В случай, че и други лица, освен страните по делото, се легитимират като собственици на имота, но съобразно твърденията в исковата молба не оспорват правото на ищеца и не владеят имота, задължително ли е исковата претенция да е насочена срещу всички или може да бъде насочена само срещу лицето, оспорващо правото на ищеца? Произнасянето по тези въпроси е обусловило извода на въззивния съд за недопустимост на предявения иск, но е в противоречие с представената задължителна съдебна практика на ВКС, формирана с ТР № 8 от 27.11.2013 год. по тълк. д. № 8/2012 год., ОСГТК, т. 3Б от ТР № 4 от 14.03.2016 год. по тълк. д. № 4/2014 год., ОСГК и решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК – напр. решение № 405 от 20.12.2011 год. по гр. д. № 6/2011 год., I г. о., решение № 1 от 05.03.2015 год. по гр. д. № 5078/2014 год., II г. о., решение № 501 от 27.07.2010 год. по гр. д. № 160/2009 год., I г. о.. Съгласно тази съдебна практика, допустимостта на установителните искове за собственост като самостоятелна форма на защита е обусловена от наличието на правен интерес. Този правен интерес се преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието на възникналия между страните правен спор, като такъв ще е налице винаги, когато ищецът твърди, че е собственик на вещта, а ответникът оспорва или смущава правото му на собственост с фактически или правни действия. Извършването на прехвърлителна сделка от несобственик е именно такова действие, тъй като с него в най-сериозна степен се застрашава правото на собственост. Освен това възможността да се предяви установителен иск от съсобственик следва да се признае на още по-силно основание, тъй като с него ищецът цели да установи правата си спрямо останалите съсобственици, с което ще прекъсне придобивната давност и ще започне да владее имота чрез тях, като освен това може да търси обезщетение за ползването на своята част от имота, без да има интерес лично да ползва имота. След като съществуващата съдебна практика е уеднаквена и липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретна разпоредба на закона по поставените въпроси, не може да се приеме, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Несъобразяването от съда с така установената съдебна практика обаче, опорочава извода му за липса на правен интерес от предявяване на установителния иск за собственост, респ. за недопустимост на производството, поради което и следва да се допусне касационно обжалване на решението, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По тези съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, II гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 145 от 04.07.2019 год. по гр. д. № 248/2019 год. на Окръжен съд – гр.Ловеч по подадената от С. Г. Т. от [населено място], чрез адв. Кр. Немски от АК - Л., касационна жалба против него. УКАЗВА на касатора да внесе държавна такса по сметка на ВКС в размер на 25 лв. /двадесет и пет лева/ в едноседмичен срок от съобщението, като представи в същия срок вносния документ, след което делото се докладва на председателя на Второ гражданско отделение на ВКС за насрочването му в открито заседание. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.