Р Е Ш Е Н И Е № 12 гр. София, 16.04.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Галина Захарова ЧЛЕНОВЕ: 1. Жанина Начева 2. Бисер Троянов при секретаря Ил. Рангелова в присъствието на прокурора Симов изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 1151 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Т. А. Б. и на подсъдимия В. Н. О., чрез съответните защитници, против решение № 227 от 18.05.2017 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 350/2017 г. В жалбата на подсъдимия Б. е отбелязано, че въззивното решение е неправилно, постановено при съществени нарушения на процесуалните правила, а наложеното наказание е явно несправедливо. Изложени са съображения, че в нарушение на закона съдът съобразявал осъжданията като непълнолетен, които не е могъл да вземе предвид при определяне по размер на наказанието; пропуснал да обсъди изявлението му, че другият подсъдим не е негов съучастник и така допуснал съществено процесуално нарушение; при индивидуализация на наказанието не отчел липсата на негови действия за укриване на факта на извършеното престъпление. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване или връщане на делото за ново разглеждане, както за изменение на решението с намаляване на наказанието. В жалбата на подсъдимия О. се твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществени нарушения на процесуалните правила. Развити са доводи, че съдът не обсъдил доказателствения материал и съществените противоречия в него, което довело до неправилния извод за участието му в извършеното престъпление; вътрешното съдийско убеждение било формирано в нарушение на чл. 14 НПК без обективна и пълна оценка на събраните доказателства по делото; съдът се основавал единствено върху показанията на пострадалата, заинтересована от изхода на делото и не разполагал с други доказателства, които да ги потвърждават; отсъствието на предварителни възприятия на св. М. навеждало на обосновано предположение за оказано външно въздействие да опише подсъдимия О. с индивидуализиращи белези и да го посочи при разпознаването; при изграждане на вътрешното си убеждение съдът се основавал и на показанията на св. А., която в конкретната обстановка (тъмната част на денонощието) обективно не могла да възприеме и идентифицира извършителите на грабежа; нейните показания подкрепяли показанията на пострадалата само относно механизма на извършеното престъпление, но от това не следвало заключение за участието на подсъдимия О.; съдът не обсъдил изявлението на подсъдимия Б., който отрекъл подсъдимият О. да е бил съучастникът му в престъплението. Направено е искане за отмяна на решението и връщане на делото на досъдебното производство за разкриване на обективната истина относно действителните извършители или постановяване на присъда, с която да се оправдае подсъдимият О. по повдигнатото обвинение. В съдебно заседание защитниците (адв. Т. и адв. К.) поддържат съответната жалба по изложените в нея съображения. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбите са неоснователни и решението следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбите, съображенията на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 1 от 3.01.2017 г. на Софийския градски съд по н. о. х. д. № 2490/2016 г. всеки от подсъдимите - В. Н. О. и Т. А. Б. е признат за виновен в това, на 8.12.2015 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, в съучастие като съизвършител, да е отнел чужди движими вещи, на обща стойност от 158 лева, от владението на Д. С. М. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” вр. чл. 20, ал. 2 НК и чл. 54 НК е наложено наказание на подсъдимия О. от седем години лишаване от свобода, а на подсъдимия Б. – от шест години лишаване от свобода. Определен е първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието в затвор. В тежест на подсъдимите са възложени разноските по делото. С решение № 227 от 18.05.2017 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 350/2017 г. присъдата е изменена в частта относно затворническото заведение, чието определяне от първоинстанционния съд е отменено. В останалата част присъдата е потвърдена. Касационните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ. Твърдението на подсъдимия О., че не е един от извършителите на престъплението представлява оплакване за необоснованост, която не може да доведе до отмяна на решението. То се подкрепя със съображения, насочени да поставят под въпрос оценката на свидетелските показания, които са били обсъждани от страните в открито съдебно заседание. Поначало съдът по същество има суверенното правомощие да преценява достоверността на доказателствените материали, като е длъжен да изложи ясни, точни и изчерпателни мотиви кои от тях и защо счита за достоверни и кои от тях и защо намира, че са недостоверни. Съдържанието на обжалваното решение позволява на Върховния касационен съд да се убеди, че въззивният съд стриктно е изпълнил процесуалните си задължения и не е допуснал нарушение при формиране на вътрешното си убеждение. Фактите и обстоятелствата от предмета на доказване по делото е приел за установени след самостоятелна аналитична преценка на всички доказателствени източници. Подробно е обсъдил показанията на св. М. и на св. А. и при съпоставка не открил съществени противоречия. Внимателно е изяснил и необходимия обем от конкретни обстоятелства, при които св. М. и св. А. са наблюдавали лицата, с чиито съчетани действия били отнети инкриминираните вещи. В тази връзка съдът е приел за фактически установено, че престъпното деяние се е развило при достатъчна видимост, осигурена от уличното осветление и светлината, идваща от магазина, което обективно е позволявало на св. М. при непосредствена среща и от сравнително близко разстояние да придобие в конкретната ситуация пълноценни възприятия за подсъдимите и категорично да ги посочи по време на съответните разпознавания като извършителите на грабежа, до които са се отнасяли нейните показания. Обстоятелството за възможна лична заинтересованост на св. М. като пострадала от престъплението, което да е повлияло и върху положителния й идентификационен извод, фиксиран в протоколите за разпознаване, също не е било пренебрегнато. Въззивният съд обстойно е обсъждал и преценявал свидетелските й показания. Тяхната последователност, вътрешна непротиворечивост, логичност и съответствие с останалите достоверни източници на доказателствена информация, в т. ч. показанията на св. А., са го мотивирали да им отдаде доверие, както и да отхвърли довода на жалбоподателя за манипулативно въздействие върху св. М. да опише тъкмо подсъдимия О., респ. и за опороченост на процесуално-следствените действия. Отсъствието на изготвен албум (снимков материал), като приложение, не води до недопустимост на протокола и същият може да служи като писмено средство за доказване на факта на разпознаването от пострадалата. Аргументът, че съдът незаконосъобразно е извел фактическата си констатация за авторството на подсъдимите, позовавайки се на показанията на единствения свидетел – св. М., е напълно неприемлив. Показанията на пострадалата са равностойно доказателствено средство и поначало не съществува пречка съдът да основе и само въз основа на тях фактическите положения, които счита по делото за установени, когато в рамките на правомощията си по свое вътрешно убеждение ги е оценил за достоверни. Неоснователно е и оплакването на подсъдимия Б., че Софийският апелативен съд е допуснал съществено процесуално нарушение, тъй като не бил взел под внимание казаното (в пледоарията), че друго лице било съучастникът му, т. е. довод, изтъкнат в подкрепа на оправдаването на подсъдимия О.. В случая нито процесуалните права на подсъдимия Б. са били ограничени, нито твърдението, касаещо участието на другия подсъдим в престъплението, е от естество да рефлектира върху неговото собствено наказателноправно положение. В крайна сметка всички основни доводи и възражения, с които подсъдимите и техните защитници са опровергавали обосноваността на фактическото заключение за извършителите на престъплението, са били отхвърлени и в съответствие с изискванията на чл. 339, ал. 2 НПК в мотивите на въззивното решение са получили пространен и законосъобразен отговор. В пределите на фактическите положения, приети за установени без съществено процесуално нарушение, правната квалификация по чл. чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” вр. чл. 20, ал. 2 НК е законосъобразна. Софийският апелативен съд е констатирал всички признаци на престъплението в обективно и субективно отношение, съобразявайки и предходните осъждания, покриващи рецидивната престъпна дейност на всеки от подсъдимите. Не е налице и касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 НПК. Определеното наказание на подсъдимия Б. и на подсъдимия О. държи сметка за цялата съвкупност от доказани и значими обстоятелства. При индивидуализацията по чл. 54 НК са били отчетени като отегчаващи отговорността обстоятелства, валидни за двамата - осъжданията, извън обуславящите правната квалификация и многобройността на предходни посегателства срещу собствеността, а по отношение на подсъдимия О. и краткият интервал от време между датата на грабежа и освобождаването му от затвора след изтърпяване на наказание лишаване от свобода. Посочените обстоятелства, които характеризират дееца като лице с устойчива линия на престъпно поведение, са довели до направения извод за завишена степен на обществена опасност както на подсъдимия Б., така и на подсъдимия О.. По делото не е било установено подсъдимият Б. да е оказал активно съдействие за разкриване на престъплението, затова няма и игнорирано обстоятелство с влияние за избора на справедливо наказание. Качеството на смекчаващо отговорността обстоятелство е било признато на младата възраст и на ниската равностойност на предмета на престъпление. Избраният размер на лишаване от свобода, съобразен и с фактическото участие в престъплението на всеки от подсъдимите (чл. 21, ал. 1 НК), не разкрива очевидна несъразмерност, която да покрива касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Наказанието на подсъдимия О. от седем години лишаване от свобода и на подсъдимия Б. – шест години лишаване от свобода отговаря на тежестта на престъплението, данните за личността на дееца и необходимостта от ефективно постигане на целите по чл. 36 НК. Жалбите са неоснователни и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 227 от 18.05.2017 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 350/2017 г. Настоящото решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: