Р Е Ш Е Н И Е № 94 гр. София, 15.06.2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори март през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ПЕТЯ ШИШКОВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ПЕНКА МАРИНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 136/2017 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по касационна жалба на адв. С. Л., повереник на частния тъжител С. С. К. срещу присъда № 99 от 20.10.2016 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС), постановена по ВНЧХД № 1498/2016 г. по описа на същия съд. С касационната жалба на повереника са релевирани твърдения за наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, като към ВКС е отправено искане на основание чл. 354, ал. 3, т. 3 от НПК да отмени изцяло въззивната присъда на ПОС и да върне делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Доводите в подкрепа на претендираното неправилно приложение на закона са подробно изложени в мотивирано допълнение към касационната жалба. Сочи се, че в контекста на събраните по делото доказателства въззивният съд следвало да потвърди първоинстанционната присъда, тъй като не били събрани нови доказателства и не били изтъкнати неизвестни до момента нови факти, които да променят изводите по отношение вината на подсъдимата. Неправилно било прието, че съдържанието на част от доказателствените източници, относими към субективната страна на деянието, били тълкувани едностранчиво и избирателно от първоинстанционния съд. Без да се съобрази с категоричните писмени и гласни доказателства, установяващи по безспорен начин непредпазливото поведение на подсъдимата З., ПОС възприел изцяло нейните обяснения и показанията на св. П. (неин брат), св. З. (неин съпруг) и св. В. (живееща на семейни начала със св. П.). Въпреки констатацията за близките родствени отношения между посочените лица, втората инстанция не подложила на всестранен и пълен анализ изложеното от тях. Жалбоподателят счита, че на фона на категоричните доказателства в подкрепа на извод за уведомяване на подсъдимата за извършената продажба на крана – показанията на св. В. А., св. Д. К., св. А. Ч., св. Х., св. Н., св. З., св. П., писмените доказателства, фактическите констатации на окръжния съд за липса на уведомяване на подсъдимата от страна на св. А. за продажбата на инкриминирания козлови кран изглеждали несъстоятелни. В допълнението към касационната жалба се поддържа, че показанията на св. А. били достоверни, като са изтъкнати аргументи за последователност и житейска оправданост на нейните действия, неизменност на категоричните й твърдения, че е казала на подсъдимата, че кранът е чужда собственост и че сделката е минала през нотариус, от момента на първите й собственоръчни обяснения пред органите на Първо РУП – Пловдив до разпита й в съдебно заседание. Констатациите на ПОС за вътрешна противоречивост и нелогичност на показанията й са оспорени като неправилни. Изтъкнатите в мотивите на въззивната присъда съображения в тази насока (че св. А. не казала нищо на работниците, че не се намесила да предотврати унищожаването на крана, че обгрижвала служителите на [фирма]) не дискредитирали показанията й, а свидетелствали единствено за нейното възпитание. Не било отчетено обстоятелството, че тя живеела в имот, собственост на подсъдимата и св. П., и не можела да се разпорежда кой да влиза, работи и пр. в чуждия имот. Единственото й задължение било да информира наследниците, че част от имуществото в двора, вкл. и кранът, са били отчуждени приживе от Т., което тя добросъвестно сторила. Касаторът възразява срещу неоснователно възприетата от съда защитна теза на подсъдимата. Поведението й било анализирано безкритично предвид няколкократните й посещения на обекта, срещите й със св. А. и желанието й да продаде крана, за да заплати консумативи и данъци за обекта. Тя действително не разполагала с писмения договор за покупко-продажбата на инкриминираното имущество, но именно затова първоинстанционният съд приел, че е действала при форма на вината непредпазливост. Унищожаването на крана не би настъпило, ако с оглед получената информация от св. А. тя би предприела действия по установяване самоличността на частния тъжител и уведомяването му за премахване на крана от района на варовъзела. По изложените съображения повереникът поддържа, че въззивният съд е изградил мотивите си на базата на предположения и изцяло на косвени доказателства, изведени извън контекста на цялостните показания на някои от свидетелите. В съдебно заседание на ВКС частният тъжител и граждански ищец С. К. и повереникът му адв. Л., редовно призовани, не се явяват. Подсъдимата С. З. и нейният защитник адв. Г. К. поддържат становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на ВКП дава заключение, че жалбата на частния тъжител е неоснователна и атакуваната въззивна присъда следва да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 160 от 17.04.2015 г. по НЧХД № 3311/2014 г. Пловдивският районен съд (ПРС) е признал подсъдимата С. С. З. за виновна в това, че на 27.08.2013 г. и 28.08.2013 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, чрез посредственото извършителство на В. Х., Х. Н. и И. З. – работници в [фирма], противозаконно е унищожила чужда движима вещ – мостов кран (козлови) – на стойност 16 482 лева, собственост на С. С. К., като деянието е извършено по непредпазливост, поради което и на основание чл. 216, ал. 6 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 78а, ал. 1 от НК я е освободил от наказателна отговорност и й наложил административно наказание 1 000 лева глоба. С присъдата ПРС е осъдил подсъдимата С. С. З. да заплати на С. С. К. сумата в размер на 16 482 лева, представляваща обезщетение за претърпени от деянието имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 28.08.2013 г. до окончателното изплащане на сумата. В тежест на подсъдимата са били възложени направените от частния тъжител разноски в размер на 2 114,70 лева, както и държавна такса върху уважения гражданския иск в размер на 659,28 лева. По въззивна жалба на защитника на подсъдимата З. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНЧХД № 1498/2016 г. по описа на ПОС, като с атакуваната присъда № 99 от 20.10.2016 г. на основание чл. 336, ал. 1, т. 3, вр. чл. 334, т. 2 от НПК въззивният съд е отменил първоинстанционната присъда, оправдал е подсъдимата З. по възведеното й обвинение по чл. 216, ал. 6 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, отхвърлил е изцяло предявения срещу нея от С. К. граждански иск за сумата от 21 000 лева и е осъдил частния тъжител и граждански ищец да заплати направените от подсъдимата разноски по делото в размер на 1 500 лева. Касационната жалба на частния тъжител и граждански ищец е допустима –подадена е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 253, т. 3 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 1 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 2 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на повереника на частния тъжител С. К. е неоснователна. На първо място, следва да подчертае, че преобладаващата част от възраженията на касатора не могат да получат отговор в рамките на настоящото производство. Доводите на частния тъжител недвусмислено обективират недоволството му от оправдаването на подсъдимата по възведеното й обвинение, неговото несъгласие с дадената от въззивния съд оценка на събраните по делото доказателствени материали и съответно одобрението му на осъществения от първоинстанционния съд доказателствен анализ. По съдържанието си развитата в допълнението към касационната жалба аргументация съответства на възражение за необоснованост – оплакване срещу резултатите от оценъчната дейност на въззивния съд при осъществяването на доказателствения анализ. В този именно контекст касаторът е изложил пространни доводи относно неправилно кредитираните според него обяснения на подсъдимата З., от една страна, а от друга – относно погрешното отхвърляне на показанията на св. А.. Необосноваността не е възведена като касационно основание и не може да се обсъжда от ВКС, който съд, извън хипотезите на чл. 354, ал. 5, пр. 2 от НПК, няма правомощие самостоятелно да анализира и оценява доказателствените материали, замествайки суверенното право на ПОС като последна инстанция по фактите да прави собствена преценка на доказателствената съвкупност при съобразяване с процесуалните изисквания за това. При касационния контрол се проверява единствено юридическата правилност на атакуваните съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да се променя, допълва или ограничава фактическата им основа. С жалбата формално е релевиран касационният повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, което основание поначало предполага солидарност на оспорващата страна с приетите за установени факти и несъгласие с юридическата им интерпретация. В разглеждания случай оплакванията на жалбоподателя несъмнено са провокирани от приетото от въззивния съдебен състав ново фактическо положение – че подсъдимата не е била уведомена от св. А. за продажбата на процесния кран, въз основа на което са формирани оправдателните изводи на въззивната присъда. Именно тезата за неправилност на тази констатация е същината на касационната жалба. При спор по фактите обаче, в конкретния случай относно представното съдържание на подсъдимата при извършване на деянието, материалната законосъобразност на съдебния акт няма как да се преценява. Доколкото обаче въпросът за правилното и точно приложение на закона се предпоставя и обуславя и от вярното установяване на фактологията на деянието, настоящият съдебен състав следва да разгледа онези възражения на касатора във връзка с доказателствената дейност на въззивния съд, които касаят процесуалния аспект на формирането на вътрешното му убеждение. Макар в касационната жалба да не е формулирана изрично претенция за допуснати процесуални нарушения на чл. 13 и чл. 14, чл. 107, ал. 5 от НПК, доводите за безкритично, едностранчиво и избирателно тълкуване на част от доказателствените материали, в частност на показанията на св. А. и обясненията на подсъдимата З., липса на всестранен и пълен анализ на показанията на свидетелите П., З. и В., несъобразяване с категоричните писмени и гласни доказателства, подкрепящи показанията на св. А. и др. имат процесуални измерения и могат да бъдат подведени под касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. В касационната жалба (л. 7 от к. д. № 136/2017) е отбелязано, че в контекста на събраните по делото доказателства въззивният съд следвало да потвърди първоинстанционната присъда, като пред него не били събрани нови доказателства и не били изтъкнати нови факти, които да променят изводите по отношение на вината на подсъдимата. Това твърдение обективира неоснователно разбиране за недопустимост на изменението на фактическата обстановка от страна на въззивния съд, без да бъде проведено въззивно съдебно следствие. Няма спор, че чл. 316 от НПК регламентира възможността на въззивния съд да установява нови фактически положения. Това правомощие на въззивната инстанция не е поставено в зависимост от провеждането на повторни или допълнителни разпити на разпитаните от първоинстанционния съд свидетели (или вещи лица) или от събирането на нови доказателствени материали. Това е така, защото въззивно съдебно следствие се провежда само в очертаните от чл. 327 от НПК хипотези, когато при първоинстанционното разглеждане на делото не са изяснени елементи от фактическата обстановка от съществено значение за разкриването на обективната истина. Щом не съществуват неизяснени обстоятелства, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, няма и нужда от допускане и събиране на доказателствени материали. Изводът за липса на необходимост от провеждане на съдебно следствие пред въззивния съд не препятства правомощията му да действа като „втора първа инстанция”, чието главно и съществено предназначение е да упражни контрол по фактическата правилност на първоинстанционната присъда. Възможността на въззивния съд да извежда нови фактически положения директно въз основа на събраните от първоинстанционния съд доказателствени материали е предвидено в процесуалния закон изключение от принципа на непосредствеността, прогласен от чл. 18 от НПК. Няма пречки въззивната инстанция на базата на събраната от първоинстанционния съд доказателствена съвкупност, без да събира непосредствено доказателства, да пререши казуса по същество, по собствено вътрешно убеждение, изградено върху самостоятелен анализ и суверенна оценка на наличната доказателствена основа. В разглеждания казус единственото съществено фактологическо различие между съдебните актове на ПРС и ПОС се отнася до фактите, формиращи представното съдържание на подсъдимата при извършване на деянието, както коректно е отразено и в касационната жалба. Всички останали обстоятелства, очертаващи картината на деянието, са приети напълно идентично от двете съдебни инстанции, а именно, че: С. Т. бил баща на св. П. П. (Т.) и подсъдимата С. З.. От 1991 г. до 2004 г. св. П. и баща му се занимавали с производство на хоросан и бетон, като изградили варовъзел в имота на С. Т., находящ се в [населено място], [улица]. С. Т. живеел на съпружески начала със св. В. А. в жилищна сграда на същия адрес. През 2009 г. С. Т. решил да продаде своето имущество – машини и съоръжения, които се намирали на работната площадка на варовъзела. На 08.05.2009 г. той и св. А., също посочена като продавач, сключили договор за покупко-продажба на оборудването с частния тъжител С. К., собственик на търговското дружество [фирма], произвеждащо бетон и варови разтвори. В предмета на сделката бил включен и процесния мостов кран (козлови), едногредов, петтонен, рег. № 1669, сериен № 1144/1983 г., на стойност 16 482 лева. Купувачът изнесъл придобитото имущество от площадката на варовъзела, като там останал само мостовият кран, по отношение на което съоръжение имало уговорка да остане на мястото си за неопределено време, без новият собственик да дължи заплащане. На 22.01.2012 г. С. Т. починал и оставил наследници сина си св. П. и дъщеря си подсъдимата З.. Св. А. продължила да обитава имота с варовъзела. Тя предала на подсъдимата всички документи на починалия Т., без сключения със С. К. договор за покупко-продажба на крана. Наследниците решили да премахнат крана от наследения имот. На 23.08.2013 г. подсъдимата З. сключила договор с търговското дружество [фирма] за покупко-продажба на отпадъци на черни и цветни метали. С организацията по демонтирането на крана, нарязването на отпадъчното желязо и извозването му се занимавал техническият ръководител на фирмата за скрап св. В. Х., който ангажирал за работата свидетелите Х. Н. и И. З.. На 27.08.2013 г. кранът бил демонтиран, нарязан и част от отпадъчния метал (8 290 кг.) била извозена. На 28.08.2013 г. частният тъжител разбрал за разкомплектоването на съоръжението, негова собственост, отишъл на мястото на варовъзела, сигнализирал РУП за случилото се, като извозването на останалата част от металните отпадъци било спряно от полицейските служители. Първоинстанционният съд е приел, доверявайки се на показанията на св. В. А., че тя е съобщила на подсъдимата и на св. Е. В. (с която братът на подсъдимата, св. П. П., живеел на семейни начала) за продажбата на крана. Това обстоятелство е дало основание на ПРС да квалифицира инкриминираното на подсъдимата З. деяние като престъпление по чл. 216, ал. 6 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Съставът на ПОС, на свой ред, е счел за недоказано такова фактическо положение, установил е, че подсъдимата не е имала никакви представи, че съоръжението е чужда собственост, като с оглед на това е заключил, че тя не е предвиждала общественоопасните последици и в конкретната ситуация не е била длъжна, нито е могла да ги предвиди. От процесуална гледна точка ВКС не констатира нарушения в доказателствената дейност на ПОС при установяването на фактите, обуславящи субективната несъставомерност на инкриминираното на подсъдимата З. престъпление по чл. 216, ал. 6 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. При изготвяне на въззивната присъда стриктно е съобразен установения от чл. 305, ал. 3 от НПК стандарт. Всички доказателствени материали са изчерпателно и обстойно обсъдени в мотивите (стр. 4 – стр. 7), съдържанието на които се отличава с прецизност, обстоятелственост и аналитичност и следва да бъдат положително оценени. Окръжният съд е обективирал съгласието си с по-голямата част от фактическите констатации на първоинстанционния съд, като е пояснил причините за това, а по отношение на приетото ново фактическо положение подробно е разяснил основанията, въз основа на които е достигнал до различни изводи. Доказателствената съвкупност е разделена на две основни групи с оглед съдържанието на гласните доказателствени източници – обясненията на подсъдимата З. и показанията на св. А.; отделени са еднопосочно установените факти от спорните въпроси; ясно са идентифицирани конкретните противоречия в съответните доказателствени материали и аргументирано е обяснено кои от тях и защо са приети за фактическа база на оправдателната присъда. Липсват каквито и да е основания за упреци към акуратно осъществената доказателствена проверка. Не е налице претендираната с касационната жалба едностранчивост и селективност при обсъждането на доказателствените източници. Обстоятелството, че поддържаната от касатора теза не е възприета, не е причина да се отхвърлят като съмнителни резултатите от проведения от съда доказателствен анализ. Съставът на ПОС напълно добросъвестно и точно е обсъдил свидетелските показания поотделно и в тяхната цялостна съвкупност стриктно според действителното им съдържание, без произволно да игнорира някои от доказателствата, да преиначава смисъла им или да се позовава на несъществуващи факти. Показанията на свидетелите П., З. и В. процесуално законосъобразно са интерпретирани от ПОС като хармонично кореспондиращи на обясненията на подсъдимата. Обстоятелството, че посочените свидетели са в близки семейни връзки помежду си и с подсъдимата, не е основание за автоматичното им дискредитиране. За тези лица не съществува формална забрана за свидетелстване, като с оглед родствените им отношения и евентуалната им заинтересованост от изхода на делото за съда възниква задължението да подложи съдържанието на показанията на внимателна проверка за истинност. Тъкмо така е процедирал и въззивният съд, като е съпоставил обсъжданите доказателствени средства помежду им, сравнил ги е с останалите доказателствени материали, оценил е вътрешнологическата им издържаност, в резултат на която проверка е достигнал до убедителен извод за тяхната достоверност и обективност. В мотивите на въззивната присъда изчерпателно са изброени и обстоятелствата, които са убедили съдебния състав да не гласува вяра на свидетелката А., обслужваща с показанията си лансираната от частния тъжител версия. Въззивният съд е отчел, че заявеното от нея се конфронтира, от една страна, със съдържащата се в обясненията на подсъдимата и показанията на свидетелите П., З. и В. информация, а от друга – не се потвърждава от нито един друг доказателствен източник. Неоснователно в тази връзка в касационната жалба се твърди, че нейните показания били категорични и се подкрепяли от всички събрани по делото доказателства. Без да навлиза в анализ по същество на съдържанието на обсъжданото доказателствено средство, достатъчно е да се отбележи, че с подобна обобщена формулировка и първоинстанционният съд е кредитирал показанията на св. А., без обаче да конкретизира кои именно доказателства ги потвърждават. Съставът на ПОС с основание е съзрял елементи на превратност в това заключение на ПРС, тъй като е установил, че по отношение на обсъжданото фактическо положение твърденията на св. А. са напълно изолирани и не се подкрепят от други доказателствени източници. Изброените от касатора доказателствени средства – показанията на св. Д. К., А. Ч., св. Х., св. Н., св. З. и св. П. не съдържат информация по въпроса дали св. А. е уведомила наследниците на починалия С. Т. за продажбата на крана. Св. К. е разкрила обстоятелства във връзка с подготовката и сключването на договора за покупко-продажба на съоръжението, като е изяснила и причините св. А. да бъде включена в сделката като продавач. Свидетелите Х., Н. и З. са предоставили сведения за сключването на договора за покупко-продажба на метални отпадъци от страна на подсъдимата З. с търговското дружество „Е. метал”, за извършените дейности по демонтиране на крана, разрязване на отпадъчното желязо и частичното му извозване, както и за поведението на св. А. при идването на служителите на фирмата и по време на работата им (че не е предупредила никого от работниците на фирмата, че кранът е чужда собственост, а напротив – съдействала им, осигурила им достъп до съоръжението, дала им маркуч с вода, за да не възникне пожар при рязането на метала, черпила ги с кафе и т. н.). Св. П. П., изготвил частна техническа експертиза на оборудването на варовъзела, вкл. и на крана, към момента на продажбата през 2009 г., е изяснил обстоятелства във връзка с тогавашното техническо състояние на машините на обекта. Св. А. Ч. – лицето, което съобщило на частния тъжител за демонтажа на крана, е възпроизвел съдържанието на разговора си с него и е описал реакцията му при узнаването за разкомплектоването на инсталацията. И в приложените по делото документи не са били открити данни, които биха могли да осветлят въпроса дали св. А. е съобщила на подсъдимата и брат й относно продажбата на машината, което обстоятелство е констатирано и взето предвид от въззивния съд. На последно място, съставът на ПОС е подходил критично и задълбочено към заявеното от св. А. и с оглед особеното й положение в процеса, свързано с отчетената опасност също да е заинтересувана от изхода на делото дори и само заради влошените й отношения с наследниците на С. Т. и факта, че и тя е фигурирала в договора за продажбата на крана и останалите обекти на варовъзела. Затова при оценката на това доказателствено средство въззивният съдебен състав го е анализирал освен в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, и самостойно с оглед вътрешната му логичност и последователност. В показанията на свидетелката (стр. 5 и стр. 6 от мотивите) са констатирани редица противоречия, които също правилно са интерпретирани като пречка за безусловното кредитиране на заявеното от нея. Причините за поведението й, вкл. изтъкнатите от касатора (че тя живеела в имот, собственост на подсъдимата и св. П., и не можела да се разпорежда кой да влиза, работи и пр. в чуждия имот, а проявената грижа за работниците свидетелствала единствено за възпитанието й) са без значение за конкретния предмет на доказване по делото. Съществено е обстоятелството, че такова поведение е било реализирано от нейна страна и то обективно е допринесло за изключване на възможността дори за някакво подозрение, че се е осъществявало посегателство върху чужда собственост на фона на безспорно установените факти, че на наследниците е била предадена цялата документация за наследството на починалия им баща, но без договора за покупко-продажба на оборудването на варовъзела, както и че кранът се е намирал неизменно в имота на починалия С. Т. от момента на придобиването му през 1991 г. до разкомплектоването му на инкриминираните дати 27 и 28.08.2013 г., включително и след смъртта на Т. (на 22.01.2012 г.). При тези данни ВКС се солидаризира с обстойно мотивираните аргументи на ПОС за недостоверност на показанията на св. А., респ. за недоказаност на фактическото положение, че тя е уведомила подсъдимата З. за продажбата на крана. Неоснователен е упрекът, че в тази насока въззивният съд изградил мотивите си на базата на предположения и изцяло на косвени доказателства, изведени извън контекста на цялостните показания на някои от свидетелите. Тъкмо обратното – въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 5 и чл. 303, ал. 1 от НПК. Приетите за установени фактически положения са формулирани в резултат на внимателен и задълбочен собствен анализ на доказателствените материали и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. Поради това не са допуснати нарушения на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. Изложеното дотук обуславя неоснователност и на формално релевирания в касационната жалба конкретен касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на закона. Няма основания за корекция на въззивния съдебен акт и в юридическата му част (стр. 9 от мотивите), тъй като приложимият материален закон е вярно и точно интерпретиран. Както беше вече изтъкнато, това възражение се претендира като последица от твърдяното неправилно извеждане на правнозначимата фактология на деянието, в частност относно субективната му страна. Тъй като при проверката на атакуваната присъда на ПОС не се установиха процесуални нарушения при разкриването на фактите, настоящата инстанция е обвързана с приетото от предходния съдебен състав фактическо положение, че към момента на премахването на крана от наследствения имот подсъдимата З. (а и брат й св. П.) нито са знаели, нито са имали основания да предположат за промяната в собствеността на крана. На базата на това обстоятелство въззивният съд законосъобразно е приел, че поведението на подсъдимата не се субсумира под състава на престъплението по чл. 216, ал. 6 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК от субективна страна. С оглед изложените съображения ВКС намери, че ПОС законосъобразно е упражнил правомощията си по чл. 336, ал. 1, т. 3, вр. чл. 334, т. 2 от НПК, като е отменил първоинстанционната осъдителна присъда на ПРС и е постановил нова, с която е оправдал подсъдимата С. З. по повдигнатото й с частната тъжба обвинение. Като последица от оправдаването на подсъдимата, въззивният съд законосъобразно е отменил първоинстанционната присъда и в гражданската й част, като е отхвърлил като неоснователен предявения от частния тъжител и граждански ищец С. К. против подсъдимата З. граждански иск за сумата от 21 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от деянието имуществени вреди. За пълнота следва още да се отбележи, че съставът на ПОС прецизно е отчел и всички останали пропуски на първоинстанционния съд при постановяване на присъдата – несъответствието при мотивировката на субективната страна на инкриминираното деяние във връзка с приетата констатация за „знание” на подсъдимата за извършеното разпореждане с оборудването на варовъзела и, съответно, крайния извод, че тя не е предвиждала настъпването на общественоопасните последици; неправилното приложение на чл. 78а от НК; непроизнасянето с отхвърлителен диспозитив за разликата над уважената част на гражданския иск до пълния му предявен размер; неточното определяне на началния момент на законната лихва. Макар и без решаващо значение за крайния изход на делото с оглед постановеното пълно оправдаване на подсъдимата, проявеният прецизен подход при въззивната проверка също заслужава висока оценка и е белег на професионализъм. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 99 от 20.10.2016 г., постановена по ВНЧХД № 1498/2016 г. по описа на Пловдивския окръжен съд. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.