Р Е Ш Е Н И Е № 435 гр.София, 14 януари 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети октомври две хиляди и дванадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: Иван Недев ЧЛЕНОВЕ: Ружена Керанова Капка Костова при секретар Даниела Околийска и в присъствие на прокурора Искра Чобанова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1272/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната проверка се извършва по повод подадена от подсъдимия Е. Л. М., чрез служебния му защитник адвокат К. К. от Софийската адвокатска колегия, жалба срещу решение № 148а от 23. 05. 2012 година на Софийския апелативен съд, по внохд № 286/2012 година, с което е потвърдена присъда № 341 от 20 октомври 2010 година на Софийския градски съд, НО, 25-ти състав, постановена по нохд № 4782/2009 година по описа на този съд. В жалбата са заявени неправилност и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. От съдържанието на доводите в подкрепа на така направените оплаквания е видно, че те касаят оценката на доказателствените източници и формираните в резултат фактически изводи за осъществяване на инкриминираното деяние от подсъдимия М.. Алтернативно се твърди явна несправедливост на наложеното му наказание. Това ангажира отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Претендира се отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение или намаляване на наложеното му наказание и прилагане на института на условното осъждане. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим Е. М. не участва лично. Представлява се от защитника си адв. К., която поддържа касационната жалба при релевираните в нея основания и изложени в тяхна подкрепа доводи, както и отправените до съда искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на съдебния акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С атакуваното въззивно решение е потвърдена изцяло присъдата на първоинстанционния съд, с която подсъдимият Е. Л. М. е признат за виновен за това, че на 25. 09. 2005 година, на ГКПП „Капитан А.”, без надлежно разрешително, е пренесъл пред границата на страната в Република Турция – ГКПП „К.”, с товарен автомобил „Мерцедес” ВН 3120 ВН, високорисково наркотично вещество - амфетамин, с тегло 37 110.995 грама, на стойност 1 083 328. 60 лева, поради което и на основание чл. 242, ал. 2 от НК и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, е осъден на четири години лишаване от свобода, което наказание да изтърпи при първоначален „общ” режим в затворнически общежитие от открит тип. Оправдан е по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 242, ал. 4 от НК – инкриминираното деяние да представлява „особено тежък случай”. Присъдени са направените по делото разноски и дължима държавна такса, като са възложени в тежест на подсъдимия. ВКС намира подадената касационна жалба срещу това решение за неоснователна. Формално заявената незаконосъобразност на атакувания съдебен акт всъщност е подкрепена изцяло с доводи за допуснати от съда нарушения на процесуалните правила при анализа и оценката на доказателствените източници и направените фактически изводи относно обстоятелствата, включени в предмета на доказване, което позволява да се установят действителните причини за оспорването на въззивния съдебен акт. Твърди се, че събраните по делото доказателства не установяват по изискуемия от закона несъмнен и категоричен начин съпричастността на подсъдимия М. към поставяне на инкриминираното наркотично вещество в естествените кухини на кабината на управлявания от него товарен автомобил, поради което контрабандното им пренасяне през границата на страната е без негово знание и информирано участие. ВКС няма как да не отрази констатацията, която прави, че изложените в касационната жалба доводи и съображения в подкрепа на направените оплаквания, са напълно идентични с тези в допълнението към въззивната жалба и вече са били предмет на въззивната проверка. Навеждането им отново пред касационната инстанция би било оправдано, ако въззивният съд не е изпълнил задълженията си по чл. 314 и по чл. 339, ал. 2 от НПК, какъвто не е настоящият случай. Известно е, че когато фактическите изводи на въззивния съд са формирани след обективна оценка и анализ на съвкупността от доказателствени източници и по правилата на формалната логика, правилността на тези изводи не подлежи на касационен контрол. В случая, въззивният съд не е бил длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, след като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата и при положение, че мотивите на постановената присъда, обективиращи вътрешното убеждение на съда, са аналитични и убедителни. Независимо, въззивният съд е извършил собствен и пространен доказателствен анализ (л. 9 - 12 от решението), като е дал отговор на изложените в подкрепа на жалбата идентични с наведените пред настоящата инстанция доводи. Всички събрани по делото доказателства (вкл. и посочените в жалбата гласни доказателства относно възможността за отключване на автомобила и с ключ, предназначен за друг автомобил, относно мотивацията на подсъдимия за пътуването и пр.), не са останали извън вниманието на съда, а са надлежно обсъдени и оценени от гледна точка на тяхната годност, относимост, взаимна връзка и достоверност, както и съобразно позицията на подсъдимия М. в дадените от него обяснения. Несъмнено, събраните по делото доказателства по същността си са предимно косвени, като пряко и безспорно установено по делото е само обстоятелството на намиране на инкриминираното количество наркотично вещество в управлявания от подсъдимия автомобил при извършената на граничния пункт проверка (приобщени в заверен превод на български език писмени доказателства в т. 3 на сл. д., експертни заключения на СОЕ, СХЕ в т. 1 от сл. д.). Другите обстоятелства по делото не установяват пряко главния факт на процеса. Оценени обаче по действителното им съдържание и анализирани в тяхната последователност и взаимовръзка, те водят до единствено възможния извод за този факт, както той е направен от предходните съдебни инстанции. Установено е по делото, че при предаване на автомобила от свид. А. (титуляр на колата) в гаража на [фирма], в него не е имало поставено наркотично вещество – автомобилът се е прибрал от дълго пътуване до Германия и обратно, при което е преминал няколко държавни и митнически граници, бил е щателно проверен на границата с Унгария, в гаража е преминал на задължителен технически преглед и автомивка, подготвен е за предстоящо ново пътуване и затова свид. А. дори не е свалил багажа си от кабината. Проявената от подсъдимия М. изключителна настойчивост да пътува този ден до Турция, вкл. при поемане на сериозен риск за понасяне на негативни последици поради нарушаване на фирмените правила и на изричната забрана на свид. К. (бригадир), също са несъмнено установени по делото. Безспорно е също, че след преминаване през терминала на [фирма] на ГКПП „Капитан А.” заедно със свид. П. и издадените на негово име документи за пътуването (вкл. и заповед за командироване – л. 162, т. 6 от сл. д.) и отпътуването на свидетеля обратно за [населено място], подсъдимият единствен е имал пълен контрол над колата, защото само той е притежавал ключовете за нея, а поставянето на пакетите с амфетамини в естествените кухини на колата не е изисквало особен ресурс от време и усилия (АТЕ на л. 61-63, т. 5 от сл. д.). Правилно съдилищата са преценили като несъстоятелна тезата за наличие на възможност кабината на автомобила да бъде отключена с ключ от друга кола от същата марка и модел (вж. показанията на свид. Й. И. – л. 155 от първоинстанционното съдебно дело). Подробни съображения в тази насока въззивният съд е изложил на л. 11 от решението си, които настоящата инстанция не намира причини да не сподели, защото те са аналитични, задълбочени и съответни на данните по делото. ВКС намира, че няма как да бъдат споделени доводите в касационната жалба във връзка с мотивите на подсъдимия М. да настоява и предприеме това пътуване, въпреки сериозните нарушения на правилата на двете фирми, в които са работели той и свидетелите П. и А., и поетия от него риск от настъпване на тежки негативни последици (каквито реално е понесъл, както и двамата свидетели). По делото не са установени конкретните евентуални ползи от пътуването му с оглед количеството гориво, което е заредил и би продал в Турция, цената му, неговата печалба и пр. Но каквито и да биха били тези ползи, негативите от последвалото дисциплинарно уволнение и оставането без работа са несравнимо по-сериозни и това не може да не му е било известно. Вярно е, че след намирането на наркотичното вещество от турските власти, подсъдимият се е съгласил да продължи пътуването в Турция до крайната дестинация, придружен от представители на тези власти, с цел установяване на евентуалния получател на наркотика на турска територия. Внимателният прочит на приобщените по делото доказателства в заверен превод на български език обаче, дава основание за констатацията, че за такова действие е имало и устно разпореждане от дежурния републикански прокурор (протокол на л. 128, т. 3 от сл. д.). Извън това, настоящата инстанция не намира посоченото обстоятелство да е от особено съществено значение като индиция за категорични и различни от направените изводи – след намирането на такова голямо количество наркотични вещества, контрабандирани през границата на държавата, всяко действие на сътрудничество би ползвало извършителя. При изложените съображения по наведените в касационната жалба доводи, настоящата инстанция намира заявената доказателствена недостатъчност за формираните от предходните съдебни инстанции изводи по фактите, за неоснователна. В резултат на направения по предписания от закона ред доказателствен анализ, съдът е приел обвинителната теза за доказана по начина, визиран в чл. 303 от НПК и е имал основание да направи това. Към така установените по делото факти, е приложен съответният материален закон, което обуславя законосъобразността на атакувания съдебен акт. Престъплението по чл. 242 от НК е същинско “трансгранично” престъпление и осъществяването му винаги е свързано с нарушаване на митническата граница на Република България. Обект на защита са обществените отношения, свързани с установения в страната митнически режим, като посегателството засяга предоставянето на митническата администрация на вярна информация за движението на стоки през границата на страната и свързаните с това последици. Без значение е дали пренасянето е извършено през граничен КПП или на друго място. Залавянето на подсъдимия М. на ГКПП, с голямо количество наркотични вещества, укрити в естествени кухини на управлявания от него автомобил, може да бъде последица единствено от тяхното контрабандиране през границата. Знанието на подсъдимия за това обстоятелство е надлежно изведено по делото, макар и въз основа на производни доказателствени факти, както това бе обсъдено по-горе. Наложеното на подсъдимия М. наказание е индивидуализирано при отчитане на всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК. Счетено е, че смекчаващите отговорността му обстоятелства могат да бъдат ценени като многобройни такива по смисъла на чл. 55 от НК и размерът на наказанието му е определен значително под предвидения в закона минимум от десет години лишаване от свобода, като не му е наложено наказанието „глоба”. Въззивният съд е обсъдил наведените и пред него доводи във връзка с продължителността на проведеното наказателно производство, която поначало би могла да злепостави подсъдимия и да бъде ценена на плоскостта на разпоредбата на чл. 6 от КЗПЧОС (л. 13 от решението). В тази връзка ВКС намира за необходимо единствено да уточни, че обстоятелствата, които следва да бъдат съобразени в рамките на преценката за „разумност” на срока, са преди всичко конкретни за всеки отделен случай и са свързани с фактическата и правна сложност на делото, поведението на компетентните власти, процесуалното поведение на обвиняемия/подсъдимия. Периодът, който се преценява, е от привличането му в качеството му на обвиняем, което в настоящия случай е станало на 07. 08. 2007 година, до произнасяне на присъдата по основателността на обвинението на 20. 10. 2010 година. като обвинението е внесено в съда на 17. 06. 2009 година. Вярно е, че възникналият по делото спор за неговата подсъдност, усложненията във връзка с установяване на престъплението на територията на друга държава, проведените там процесуално-следствени действия, превод на документи и приобщаването им към настоящето производство и пр., са предизвикали известно, но не особено значително забавяне на наказателното производство. Това обаче не би могло да бъде приписано на държавата, респ. на нейните компетентни органи в светлината на изискването на чл. 6, т. 1 от КПЧОС за разумност на срока на наказателно преследване срещу гражданите. Поради това ВКС намира наложеното на подсъдимия М. наказание от четири години лишаване от свобода за съответно на закона и принципа на справедливостта. Не е налице негово несъответствие по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Претендираната от защитата на подсъдимия по-голяма снизходителност не намира опора в данните по делото и в закона. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 148а от 23. 05. 2012 година на Софийския апелативен съд, по внохд № 286/2012 година, с което е потвърдена присъда № 341 от 20 октомври 2010 година на Софийския градски съд, НО, 25-ти състав, постановена по нохд № 4782/2009 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.