Р Е Ш Е Н И Е № 327 София , 26.01.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети декември две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Галина Захарова ЧЛЕНОВЕ : Елена Авдева Жанина Начева при секретар Илиана Рангелова и в присъствието на прокурора А.Гебрев изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 1110/ 2017 г. Производството по делото е образувано по касационни жалби от защитниците на подсъдимите И. Б. Д., И. К. А. и С. С. И. против решение № 303 от 28.06.2017 г по внохд № 261/2017 г. на Софийския апелативен съд. Жалбата от защитника на подсъдимия В. В. И. е оттеглена и касационното производство по нея е прекратено В жалбата от адвокат Г. Л. в качеството на защитник на И. Б. Д. се развиват две алтернативи хипотези. Съобразно първата от тях, свързана с признаване на вината на подсъдимия, защитникът релевира явна несправедливост на наложеното наказание. Жалбоподателят изтъква , че подсъдимият е реабилитиран съгласно чл. 88а от НК и не е имало пречки изтърпяването на определената санкция лишаване от свобода да бъде отложено. Във втората хипотеза защитникът се позовава на „ неизяснена фактическа обстановка и липса на достатъчно безспорни доказателства за вината на подсъдимия”. В нейна подкрепа касаторът излага своя трактовка на обективността на показанията на разпитаните свидетели и достатъчността на доказателствена съвкупност. В заключение жалбата съдържа искане за оправдаване на подсъдимия И. Д. или за приложение на чл. 66, ал. 1 от НК. В жалбата на адвокат П. К. в качеството на зашитник на подсъдимия И. К. А. се сочат всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 от НПК. Според жалбоподателя въззивният съд е нарушил чл. 12, чл. 13, ал. 1 и ал. 2, чл. 14, чл. 18 и чл. 107, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 от НПК. Развиват се съображения за пренебрегване на противоречията в показанията на разпитаните свидетели и пренебрегване на обясненията на подсъдимия. Явната несправедливост на наложената санкция касаторът свързва с твърдение за многобройни смекчаващи обстоятелства, предпоставящи приложението на чл. 55 от НК. С тези доводи се предлага отмяна на обжалваното решение и оправдаване на подсъдимия или намаляване на наложеното наказание. В жалбата на адвокат Л. З., защитник на подсъдимия С. С. И., се изтъква касационното основание на чл. 348, ал. 1 , т. 3 от НПК – явна несправедливост на определената санкция, произтичаща от подценяване на обстоятелствата за поведението на подсъдимия в хода на процеса, проявеното разкаяние и хуманното отношение към пострадалия и направените самопризнания. По тези съображения се настоява за намаляване на санкцията. В съдебното заседание пред касационния съд защитниците поддържат писмените жалби по изложените в тях съображения. Подсъдимите споделят изразените от адвокатите им становища. Подсъдимият В. И. изразява становище в подкрепа на присъдата. Прокурорът пледира за корекция на наказанията, наложени на подсъдимите И. А. и И. Д. поради неправилно приложение на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. В останалата част намира жалбите pа неоснователни. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347 ал. 1 от НПК , установи следното : Софийският градски съд , наказателна колегия , четвърти състав, с присъда от 26.09.2016 г. по нохд № 434/2011 г. признал подсъдимите В. В. И., С. С. И., И. К. А. и И. Б. Д. /Б./ за виновни в това, че на 11.10.2009 г. в [населено място], в съучастие като съизвършители отнели чужди движими вещи с обща стойност 12 983, 76 лв. от владението на К. М. П., като употребили сила /поваляне , бутане и завързване/, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. с чл. 198, ал. 1, пр. 1 вр с чл. 20, ал. 2 и чл. 29, ал. 1 , б.”а” и б.”б” от НК / за И. и И./ и чл.198, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК за А. и Д. / ги осъдил както следва – шест години лишаване от свобода за И. и И. и четири години лишаване от свобода за А. и Д.. Подсъдимите били оправдани по обвинението да са заплашвали пострадалия с нож и пистолет. Софийският апелативен съд, наказателно отделение, седми състав, с решение № 303 от 28.06.2017 г. по внохд № 261/2017 г. изменил първоинстанционната присъда , като съгласно чл. 55, ал. 1 от НК намалил наказанията на В. И. и С. И. от шест на четири години лишаване от свобода , а на И. А. и И. Д. – от четири на три години лишаване от свобода , търпими при общ режим. Съдът отменил и частта от присъдата относно вида пенитенциарно заведение, в което подсъдимите да изтърпят наказанията лишаване от свобода. В останалата част присъдата била потвърдена. По жалбата на защитника на подсъдимия И. Б. Д. Жалбата от адвокат Г. Л. съдържа твърдения за неизяснена фактическа обстановка и липса на достатъчно безспорни доказателства за вината на подсъдимия. Това налага да се припомни, че непълнотата на доказателствата и необосноваността, когато не са резултат на процесуални нарушения, са извън лимитираните от чл.348, ал.1 от НПК касационни основания. По тази причина оплакванията на касатора в тази насока не представляват предмет, годен за процесуално обсъждане при касационна проверка. В рамките на допустимостта остават само останалите оплаквания за съществени нарушения на процесуалните правила при събиране, проверка и анализ на доказателствата и доказателствените средства и справедливостта на наложеното наказание. Така поддържани възраженията на защитата са неприемливи. Участието на подсъдимия И. Б. Д. в инкриминирания грабеж е установено по начин, изключващ твърденията за отклонение от принципа за пълно, обективно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото. Не може да бъде споделено становището за съществено нарушение на процесуалните правила, мотивирано чрез оспорване оценката на въззивния съд за надеждност на показанията на пострадалия охранител К. М. П.. Преди да се обвърже с извод за обективността им съдебният състав е анализирал тяхната логическа последователност, конкретност и категоричност. Обсъдени са както показанията пред първата инстанция, така и тези от досъдебната фаза. Съдържащата се в тях релевантна информация внимателно е съпоставена с данни и от друг доказателствен източник - показанията на свидетелите Д. , П., Б. и Б.. Не е вярно твърдението на жалбоподателя, че предходните инстанции не са обърнали внимание на противоречията в показанията на пострадалия. Напротив, както първостепенният, така и въззивният съдебен състав са положили произтичащите от процесуалния закон усилия да преодолеят всички неясноти и да изградят убедително вътрешното си убеждение по фактите. Свидетелят е разпитан подробно в съдебно заседание на градския съд на 22.10.2013 г. Тогава са прочетени и показанията му от досъдебното производство, след което той е уточнил и обяснил констатираните различия. Второинстанционният съд на свой ред отново е проверил обективността на свидетелските показания и аргументирано е отхвърлил възраженията за защитата в тази насока. Наред със споделените разсъждения на първата инстанция в атакуваното решение са отбелязани и еднопосочните със съобщените от пострадалия факти твърдения в показанията на разпитаните свидетели и главно на свидетеля Т. И., както и данните от обясненията на останалите подсъдими. В тази връзка доказателствената проверка на въззивната инстанция не търпи упрек за подценяване на различията в изложените от подсъдимите В. И. , С. И. и И. А. версии. Проверяваното решение / на стр.15 - стр.18 / съдържа подробни разяснения коя част от обясненията на подсъдимите съдът кредитира и поради какви причини. Преценката е извършена изцяло през призмата на постулата, че обясненията на подсъдимите са както доказателствено средство , така и средство за защита. Тази процесуалноекзактна позиция е позволила на апелативния съд да стигне до убедителни и непротиворечиви изводи относно обективността и достатъчността на доказателствения материал, върху който е базирала изводи за виновността и отговорността на подсъдимия И. Д.. Напълно произволни са твърденията на жалбоподателя, че подсъдимият В. И. е съгласувал обясненията си с тенденциозно поднесените показания на неговия син - свидетеля Т. И.. Според касатора това е обусловено „ от отделен спор между защитниците на подсъдимите, касаещ стратегиите им за приключване на делото”. В материалите по казуса не съществуват данни, че В. И. и синът му са имали мотив и воля да навредят на подсъдимия И. Д.. Няма и основания за съмнение, че професионалното поведение на участващите в процеса адвокати е стигнало до манипулиране на доказателствените източници в преследване на различни стратегии. За пълнота на изложението заслужава да се отбележи, че внимателно е проверена и версията на подсъдимия, в подкрепа на която е ангажиран свидетеля Г.. Тя е отхвърлена поради липса на надеждна доказателствена подкрепа за разлика от описаната фактическа обстановка, обусловена от останалия доказателствен материал. Обобщено, въззивната инстанция не е допуснала съществени нарушения на процесуалните правила, предпоставящи отмяна на постановеното решение.. При възприетата от съда фактическа обстановка деянието, извършено от И. Д. правилно е квалифицирано по чл. 198, ал. 1 , пр. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал.1 от НК, поради което претенцията за оправдаване на подсъдимия е незаконосъобразна. Жалбата е основателна единствено в частта относно санкцията, макар поради различни от наведените в жалбата съображения. Наказанието на подсъдимия И. Д. - три години лишаване от свобода, е определено от въззивната инстанция при условията на чл. 55, ал. 1 от НК поради изключително смекчаващо отговорността обстоятелство – продължилото седем години разглеждане на делото, и като компенсация за нарушения принцип за разумен срок на наказателния процес. Точното приложение на посочената правна норма изисква предвиденото от законодателя наказание лишаване от свобода да се фиксира под най-ниския предел т.е. под легалният минимум от три години, посочен в санкционната част на чл. 198, ал. 1 от НК. Въззивният съд е нарушил закона, пренебрегвайки това изискване, а това е довело и до несправедливост на обема приложена наказателна принуда. Ето защо, в рамките на правомощията си по чл.354, ал. 2, т.1 от НПК касационната инстанция намира , че наложеното на И. Д. наказание лишаване от свобода следва да бъде намалено от три години на две години и шест месеца. Този срок е адекватен на високата степен на обществена опасност на деянието и дееца, обусловени от голямата стойност на отнетите вещи и спецификата на грабежа , показваща синхрон в ролите на четиримата участници, мобилност, арогантност в отношението към пострадалия, нападнат на работното му място и останал вързан в продължение на часове. В този размер след извършената редукция санкцията държи сметка и за смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, отбелязани от предходните инстанции - частични самопризнания, възстановяване на част от вещите, трудова заетост. Тук е мястото да се отбележи, че въззивният съд неправилно е изразил мнение относно наложени на подсъдимия наказания с минали осъждания на подсъдимия, за които още на 22.10.2009 г. настъпила реабилитация по чл. 88а, ал. 1 от НК, прогласена в определение № 519 от 15.07.2016 г. по вчнд № 503/2016 г. на Плевенския окръжен съд. Настоящият съдебен състав застъпва разбирането , че от реабилитирани осъждания не следват отрицателни заключения с наказателноправен характер , а оценъчен коментар на справедливостта на влезли в сила присъди няма място при индивидуализация на наказателната санкция. Независимо от това крайният извод на предходната инстанция, че подсъдимият И. Д. следва да изтърпи ефективно определеното му наказание лишаване от свобода не следва да бъде коригиран в желаната от подсъдимия насока. Апелативният съд правилно е решил, че целите на наказателната репресия и преди всичко поправянето на подсъдимия, не могат да се постигнат реално извън ограниченията на затвора. От мотивите на въззивния съд може да се заключи, че той се е ангажирал с оценка за висока степен на обществена опасност на И. Д.. Касационният съдебен състав споделя тази позиция. Тя кореспондира с данните за лидиращата роля на касатора при употребата на сила по отношение на пострадалия К. П.. Жалбоподателят е този от съучастниците , който ударил свидетеля в лявото слепоочие и в стомаха и така го повалил на земята. Проявената от жалбоподателя агресивност е несъвместима с доводите на защитата за твърде ниска степен на обществена опасност на подсъдимия. Ето защо и настоящият съд намира, че приложението на условно осъждане би било акт на неоправдано снизхождение, което няма да окаже превъзпитателно въздействие върху личността на жалбоподателя. Подобно снизхождение е необосновано и от гледна точка на общата превенция, защото и тя е цел на наказанието. Разпоредбата на чл. 66, ал.1 от НК поставя на първо място поправянето на подсъдимия, но не игнорира търсенето на общо превантивния ефект на наказанието. За да може една санкция да въздейства възпитателно и предупредително и върху другите членове на обществото, то трябва да я възприеме като справедлива т.е. обемът наказателна принуда, приложена по отношение на подсъдимия да съответства на неговата и на извършеното престъпление обществена опасност и морална укоримост. Условното осъждане в конкретния казус не би съдействало за постигане целите на наказанието поради ограниченият му принудителен и предупредителен потенциал, обусловен от отлагане на изтърпяването на наказанието лишаване от свобода. По жалбата на защитника на подсъдимия И. К. А. Касаторът ангажира всички основания за касационен контрол по чл. 348 , ал.1 от НПК. Оплакването за съществени процесуални нарушения е направено с най-общи изрази, очертаващи стандарта на въззивната проверка, който жалбоподателят намира за нарушен. Все пак могат да се откроят и няколко конкретни довода, които дават възможност за съдържателен касационен отговор. Всички те са неоснователни. На първо място не е вярно твърдението за избирателно и превратно тълкуване на доказателствената съвкупност в полза на обвинението. Атакуват се основно показанията на свидетеля К. П. , чиято надеждност вече бе обсъдена по-горе по повод жалбата на подсъдимия И. Д.. Важно е в тази връзка отново да се посочи, че доказателствената съвкупност не е формирана единствено чрез разпита на пострадалия П.. В нея е включена и информация от други източници, която в различни аспекти , пряко или косвено, подкрепя описаната от П. фактология. На следващо място несподелима е претенцията съдът да възприеме изцяло казаното от подсъдимия А.. Неговите твърдения, че не е участвал в принудата върху пазача и „късно” е разбрал за целта на нападението, правилно са възприети като защитна версия, целяща омаловажаване на престъпната му дейност. Въззивният състав е подходил обективно и всестранно и е изследвал тази възможност за развитие на инкриминираното събитие. Тя не е верифицирана поради липса на доказателствена подкрепа, която би могла да се противопостави на установените факти за ролята на подсъдимия в грабежа. Фактическите изводи на въззивния съд са предпоставени от съвкупна логична и непротиворечива преценка на целия доказателствен материал . Ето защо атакуваното решение на Софийския градски съд не е опорочено от съществени процесуални нарушения, свързани с проверка и анализ на доказателствата и доказателствените средства. При възприетатазфактическа обстановка твърдението на защитата , че подсъдимият А. не е осъществил обективните и субективни признаци на престъпление по чл. 198 , ал.1 от НК е напълно произволно. Съдът е констатирал , че жабоподателят е управлявал лекия автомобил , стопанисван от В. И., с който подсъдимите стигнали до местопрестъплението . Пак той повдигнал подсъдимия И., за да може той да огледа вътрешността на помещението с машините и местонахождението на пазача. Касаторът А. и останалите подсъдими вързали свидетеля П. и пристъпили към отнемане на пазените от него машини. По-късно жалбоподателят превозил отнетите вещи и получил част от парите от тяхната продажба. Единствено за пълнота на изложението и в отговор на жалбата настоящият състав припомня, че грабежът е съставно престъпление, поради което връзката между съизвършителите не изисква всеки от тях да участва непосредствено както в принудата , така и в отнемането на владението върху чуждата вещ. Достатъчно е съзнание за обща дейност, включваща и двата акта на изпълнителното деяние. Извън всякакво съмнение е , че всички изброени действия подсъдимият А. е извършил, като е съзнавал общественоопасния им характер и с воля за настъпване на общественоопасните им последици. Материалният закон е приложен правилно,поради което не е налице касационното основание за ревизия на обжалвания акт по силата на чл. 348 , ал. 1, т. 1 от НПК. Жалбата е основателна единствено в частта относно наложената санкция, тъй като и за подсъдимия А. важат изложените относно жалбата на подсъдимия Д. съображения. Неоснователно е твърдението, че с въззивното решение е игнориран факторът продължителност на наказателното производство , тъй като именно заради него е приложена разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от НК. При това положение въззивният съд е следвало да определи наказанието лишаване от свобода под легалния минимум от три години. Допуснатото нарушение на закона може да бъде отстранено от касационната инстанция с намаляване на тежестта на санкцията, която, предвид установените отегчаващи и смекчаващи обстоятелства, включително изтъкнатото от защитата семейно положение, настоящият състав индивидуализира в размер на две години и шест месеца лишаване от свобода. Настоящият съдебен състав обаче не намира,че са налице всички предпоставки за отлагане на изтърпяването на наказанието по реда на чл. 66 , ал.1 от НК, както твърди защитникът на И. А.. Високата степен на обществена опасност на деянието, обективирана в спецификата на инкриминираната дейност, дават основание за извода , че поправянето на подсъдимия не може да се постигне извън пенитенциарно заведение. Подсъдимият А., в съучастие с още три лица , грубо пренебрегнал правата на другите членове на обществото, ангажирани с почтен труд . Грабежът е извършен на работното място на пострадалия в столичен квартал. . Условното осъждане оправдава прилагането си при обективни данни за съществуващ или настъпил в хода на наказателното преследване личен или социален механизъм за контрол върху поведението на дееца. По отношение на А. няма подобни данни, поради което за постигане целите на наказанието е наложително той да изтърпи реално срокът на лишаване от свобода. По жалбата на подсъдимия С. С. И. Касаторът настоява за намаляване на наложеното наказание лишаване от свобода , което, макар и определено под легалния минимум от пет години съгласно чл. 55, ал.1 от НК преценява като неадекватно на смекчаващите отговорността обстоятелства и на личния му принос в изпълнителното деяние. Аргументите на защитата са неприемливи. Макар във въззивното решение да не се откриват подробни съображения относно наказанието на подсъдимия И. от общия контекст на разсъжденията за необходимостта от неговото смекчаване единствено предвид продължителността на наказателното производство се извежда съгласие с останалите аргументи на първата инстанция за индивидуализация на обема наказателна принуда . Те отразяват всички детайли за участието на И. в инкриминираната дейност, включително проявеното от него състрадание към пострадалия К. И.. Обществената опасност на дееца обаче е била обсъдена и с оглед многобройните предходни осъждания на касатора, включително за престъпления срещу собствеността, значително надхвърлящи легалните норми за квалификация на престъплението като опасен рецидив. Касаторът в продължение на години е демонстрирал липса на респект към законния ред в страната и пълна резистентност към поправителното и превъзпитателно влияние на наложените му наказания. Ето защо неговата обществена опасност предполага определения от въззивния съд срок на лишаване от свобода, който разполага и с по-голям потенциал за предупредително въздействие и отнемане на възможността да върши други престъпления. Водим от горното и на основание чл.354, ал. и ал. 2, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И ИЗМЕНЯ решение № 303 от 28.06.2017 г по внохд № 261/2017 г. на Софийския апелативен съд като НАМАЛЯВА наложените на И. Б. Д. и И. К. А. наказания от три години лишаване от свобода на две години и шест месеца лишаване от свобода. Оставя в сила решението в останалата му част. Настоящето решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.