О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 319 София, 09.07.2019 г. Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание нa пети юли две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА ЗОЯ АТАНАСОВА изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА ч.гр.дело № 2186/2019 год. Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. П. Н. и Д. Ц. З., подадена чрез адв. И.К., против въззивно определение 188/20.03.2019 г., постановено от Апелативен съд – Варна, по гр.д. № 132/2019 г., с което е потвърдено определение № 374/04.02.2019 г. по гр.д № 1486/2014 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е оставена без разглеждане молбата им с вх. № 35789/05.12.2018 г. с искане за изменение в частта за разноските на решение № 264/30.11.2018 г., постановено по същото дело. В частната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на атакуваното определение. Инкорпорирано е и изложение на основанията за допускане до касационно обжалване. Жалбоподателите се позоват на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с въпроса „Задължена ли е страната, изпълнимо до приключване на делото пред съответната инстанция кумулативно да посочи, че претендира да ѝ бъде присъдено по реда на чл. 38 ЗАдв възнаграждение и да посочи определен от нея размер, в който счита, че съдът следва да се произнесе и ако не е сторено кумулативно горното, съдът не дължи произнасяне по това искане?“, като считат, че е разрешен в противоречие с определение № 345/10.07.2017 г. по описа на ВКС, определение № 163/13.06.2016 г. по описа на ВКС, определение № 70/08.02.2017 г. по описа на ВКС, определение № 257/2016 г. по описа на ВКС. Отделно намират, че очевидно неправилно при определяне на възнаграждението на адвоката съдът не е взел предвид обема на работа на адвоката и правната и фактическа сложност на делото. Заявена е претенция за разноски. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по жалбата – Л. Ж. Д., подаден чрез адв. Р. В. без да са представени доказателства за надлежно учредена представителна власт по отношение на процесуалния представител, включително и въпреки дадените от съда указания. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., като взе предвид оплакванията на страните, намира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна и в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу определение на въззивен съд, с което е оставена без уважение частна жалба срещу определение на първоинстанционния съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК, поради което е процесуално допустима на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. За да се произнесе с атакуваното определение въззивният съд е съобразил, че с решение № 462/08.04.2016 г., постановено от Окръжен съд – Варна, по гр.д. № 1486/2014 г. е уважен предявеният от Л. Ж. Д. против К. П. Н. и Д. Ц. З. иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договора от 21.01.2005 г. за издръжка и гледане, с който наследодателят на ищцата Ж. Д. Д. е прехвърлил собствеността си върху 5/6 ид.ч. от подробно описан апартамент на ответницата К. П. Н.. Против това решение е постъпила въззивна жалба, подадена от ответниците, по която е образувано възз.гр.д. № 459/2016 г. по описа на Апелативен съд – Варна, което понастоящем е спряно с нарочно определение до приключване на производството по допълване на първоинстанционното решение. С решение № 264/30.11.2018 г., постановено от Окръжен съд – Варна по гр.д. № 1486/2014 г. е отхвърлен като неоснователен предявеният от Л. Ж. Д. против К. П. Н. и Д. Ц. З. иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 17 400 лв., представляваща обезщетение за ползването на процесния апаратамент от ответницата,за периода от 27.06.2010 г. до 24.01.2011 г. поради отпадане на основанието, като последица от развалянето на договора за прехвърляне на апартамента срещу задължението за издръжка и гледане, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното ѝ изплащане. В срока за обжалване на допълнителното решение К. П. Н. и Д. Ц. З., чрез адв. И. К., са подали молба с вх. № 35789/05.12.2018 г., с която са поискали решението да бъде допълнено в частта за разноските със сумата от 1052 лв., представляващо дължимо адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38 ЗАдв. В хода на устните състезания адв. К. е поискал присъждане на разноски,а също така в провелото се на 28.11.2018 г. открито съдебно заседание е представил договор за правна защита и съдействие. Въззивният съд обаче е приел, че подадената молба с вх. № 35789/05.12.2018 г. има характер на искане за изменение на решението в частта за разноските, а не за допълване, тъй като с постановеното решение № 264/30.11.2018 г. по гр.д. 1486/2014 г., ОС- Варна е присъдил разноски, представляващи адвокатско възнаграждение в размер на 101, 55 лв. Констатирал е, че молителите К. П. Н. и Д. Ц. З. не са представители списък на разноски и съгласно приетото в т. 9 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС ,подадената молба с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските е недопустима. Приел е, че законодателят не е възприел различно становище във връзка с изискването за представяне на списък на разноските в случай, че се претендира адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, а задължение на страната, изпълнимо до приключване на делото пред съответната инстанция, е да посочи, че претендира да ѝ бъде присъдено по този ред възнаграждение и в определен размер, в който счита, че съдът следва да се произнесе. Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК /в ред. ДВ бр. 86/2017 г./, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки – да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, какво и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В изпълнение на правомощията си на касационна инстанция настоящият състав намира, че поставеният от касатора въпрос следва да бъде уточнен и допълнен с оглед решаващите мотиви на въззивния съд и наведените оплаквания за очевидна неправилност на атакуваното решение, както следва: „Кому се дължи възнаграждението по чл. 38 ЗАдв и задължена ли е страната или процесуалният ѝ представител до приключване на делото пред съответната инстанция кумулативно да посочи, че претендира да му бъде присъдено по реда на чл. 38 ЗАдв възнаграждение, да посочи определен от нея размер и доказателства, както и да се представи списък на разноски?“. Аспекти от уточнения въпрос са намерили правното си разрешение в приложените от касатора актове - определение № 345/10.07.2017 г. по ч.т.д. № 485/2017 г. по описа на ВKС, I т.о. и определение № 163/13.06.2016 г. по гр.д. № 2266/2016 г. по описа на ВКС, I г.о.,а отделно настоящият състав служебно е запознат с определение № 524/12.11.2018 г. по ч.гр.д. № 2904/2018 г. по описа на ВКС, IV г.о., определение № 53/01.02.2019 г. по гр.д. № 4807/2017 г. по описа на ВКС, III г.о. и определение № 111/13.02.2019 г. по ггр.д. № 3676/2018 г. по описа на ВКС, IV г.о., в които се съдържат съображения по отношение на необходимостта от представяне на списък на разноски в случай на претенция по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, поради което счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В отговор на поставения въпрос следва да се посочи, че съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв в случаите на оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие по чл. 38, ал. 1 ЗАдв, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. Разпределянето на отговорността за разноски се осъществява по правилата на чл. 78, ал. 1 и, ал. 3 ГПК, приложими за всяка инстанция. За присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, като не е необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът, също така, не е обвързан от искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. Предвид отговора на поставения въпрос, настоящият състав намира, че в случая е неприложима т. 9 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. При безплатно предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете; дължи се от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Дължимото адвокатско възнаграждение се определя от съда в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2, като се осъжда другата страна да го заплати. Касае се за специална норма, поради което доводът за липса на представен списък не може да бъде споделен. Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, а минимумът на дължимият адвокатски хонорар е определен в чл. 38, ал. 2 ЗАдв - не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. ,поради което и молбата за изменение на присъденото адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в полза на процесуалния представител е процесуално допустима и съдът следва да се произнесе по нея. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде отменено и делото да бъде върнато на първостепенния съд за произнасяне по молбата за изменение на постановеното решение в частта за разноските. Водим от гореизложеното Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 188/20.03.2019 г. по възз.ч.гр.д. № 132/2019 г. по описа на Варненски апелативен съд. ОТМЕНЯ определение № 188/20.03.2019 г. по възз.ч.гр.д. № 132/2019 г. по описа на Варненски апелативен съд. ВРЪЩА делото на Окръжен съд – Варна за произнасяне по молбата с вх. № 35789/05.12.2018 г. съгласно дадените в мотивите указания. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: