8 Р Е Ш Е Н И Е № 49 София, 03.07.2020 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на шестнадесети юни през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА ЕМИЛИЯ ДОНКОВА при секретаря Славия Тодорова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 2311 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. С. Г. и А. Б. Г. чрез пълномощника им адвокат Н. К. против решение № 721 от 31.01.2019 г., постановено по гр.д. № 10912 по описа за 2018 г. на Софийски градски съд, IV-Г въззивен състав в частта, с която е отменено решение № 327633 от 31.01.2018 г. по гр.д. № 53984 от 2014 г. на Софийски районен съд, 43-ти състав и вместо него е постановено друго за осъждане на П. С. Г. и А. Б. Г. да заплатят солидарно на Г. С. П. на основание чл.31, ал.2 ЗС сумата 1705.61 лв. /представляваща разлика над 146.26 лв. до 1851.87 лв./ обезщетение за лишаване от ползване за периода 17.04.2012 г. – 1.07.21014 г. на двуетажна вилна сграда в УПИ **** от кв.21 по плана на [населено място], местност „в.з. Б.“, с административен адрес [населено място], ул.“732-ра“ № 4, ведно със законната лихва от 7.10.2014 г. до окончателното изплащане и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 454.22 лв. /представляваща разлика над 3.18 лв. до 457.33 лв./ обезщетение за забава в периода 17.04.2012 г. – 1.07.2014 г. В частта, с която исковете са отхвърлени за разликата до предявените размери от 9642.24 лв. главница и 2382.48 лв. лихва за забава въззивното решение е влязло в сила като необжалвано, а в частта, с която исковете против П. С. Г. и А. Б. Г. са уважени за сумата 146.26 лв. обезщетение за лишаване от ползване за периода 2.07.2014 г. – 17.09.2014 г. и обезщетение за забава за същия период от 3.18 лв., като необжалвано е влязло в сила първоинстанционното решение. Г. С. П. чрез пълномощника си адвокат В. С. оспорва касационната жалба и претендират възстановяване на направените разноски С определение № 506 от 11.12.2019 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК с по въпроса: задължен ли е голият съсобственик да предостави ползването на друг, неползващ съсобственик или да му заплати обезщетение за лишаване от ползването, когато прехвърлителя си е запазил правото на ползване върху прехвърлената идеална част и в периода преди ограниченото вещно право на ползване да се погаси със смъртта на титуляра си. Въпросът е относим по настоящия спор, по който въззивният съд е приел за установено, че в процесния период ищецът е собственик на 1/12 ид.ч. от имота, както и че на 4.04.2012 г. ответниците са получили нотариална покана, с която ищецът е поискал да разпределят ползването на съсобствените имоти, като относно процесната сграда е поискал да му предоставят стая и да му дадат достъп или да му заплащат месечно обезщетение. Спорно по делото е дали майката на ищеца и ответницата си е запазила право на ползване за целия имот след като заедно със съпруга й са дарили ½ идеална част от имота на ответницата. В нотариалния акт за дарение дарителите са си запазили правото да ползват дарения имот до края на живота си. Въззивният съд е споделил довода на ищеца, че дареният имот е ½ от процесния, за което обстоятелство страните не спорят и се установява от нотариалния акт. Следователно, от граматическото тълкуване на нотариалния акт съдът стига до извода, че Р. С. и С. С. – родители на ищеца и ответницата, са си запазили правото на ползване върху дарената ½ идеална част от процесния имот. Останалата ½ идеална част е останала собственост на Р. и С. С.. Тъй като правото на ползване е вещно право върху чужда вещ, няма как дарителите да са си учредили право на ползване върху частта от имота, която е продължила да бъде тяхна бездялова собственост, като придобита по време на брака. След смъртта на С. С. през 1997 г. ищецът е станал съсобственик с права 1/12 ид.ч. На 8.08.2008 г. Р. С. е продала на ответницата 1/3 ид.ч. от имота, като си е запазила правото на ползване върху продадения имот. Р. С. не е имала право да учреди право на ползване върху частите от процесния имот, придобити от децата й като наследници по закон на съпруга й. Ответниците не оспорват, че са ползвали имота през процесния период, както и че ищецът не го е ползвал. Правят извънсъдебно признание, че майка им е имала желание ищецът да живее с тях, но не е имало място, като тези обстоятелства се установяват и от събраните гласни доказателства. При така възприетата фактическа обстановка съдът е приел, че искът е доказан по основание и е определил размера на обезщетението за процесния период от 17.04.2012 г. до 17.09.2014 г. въз основа на изслушано по делото експертно заключение. По основанието за допускане на касационно обжалване: По съдържание упражняване на вещното право на ползване от ползвателя не се различава от това на собственика на имота – може да се упражнява лично или чрез другиго и включва всяка форма на фактическо и правно използване на имота съобразно неговото предназначение и без да се изменя субстанцията му – чл.56 ЗС. Ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като абсолютно субективно материално право на всеки, в т.ч. и на собственика на имота. Когато собственикът на един недвижим имот учреди в полза на друго лице ограниченото вещно право на ползване по предвидения за това ред, той се лишава от всяка възможност да ползва вещта. Аналогично е положението, когато собственикът на недвижим имот се разпорежда със собствеността по силата на надлежно сключена разпоредителна сделка в полза на трето лице, но запазва правото си на ползване за себе си и/или за друг член на семейството си. Запазеното право на ползване изключва изцяло или отчасти възможността на новия собственик да упражнява правомощието си да ползва собствеността и предполага от страна на новия собственик/ съгласил се да сключи сделката при тези условия/ поведение, с което да се съобрази с онези форми на ползване на имота, който не влизат в противоречие с закона и добрите нрави. Когато при разпоредителна сделка с идеална част от имота прехвърлителят си запази правото на ползване за тази идеална част, то приобретателят по сделката и гол собственик на тази идеална част, не дължи за нея обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС на друг съсобственик дори и да живее в имота заедно с носителя на вещното право на ползване, когато ползването се осъществява по волята на носителя на ограниченото вещно право. Ако голият собственик притежава и идеална част от имота, която не е обременена с ограничено вещно право на ползване, той дължи обезщетение при условията на чл.31, ал.2 ЗС за правата на друг съсобственик, чиято идеална част също не е обременена с ограничено вещно право на ползване. Ако ползването е осъществено от съсобственик, притежаващ идеална част, необременена с ограничено вещно право на ползване и друга идеална част като гол собственик и от носителя на ограниченото вещно право на ползване, то обезщетението за лишаване от ползването на правата на друг съсобственик се дължи от ползващия съсобственик при условията на чл.31, ал.2 ЗС и от носителя на ограниченото вещно право на ползване върху идеална част от имота при условията на чл.59 ЗЗД, тъй като и двамата ползват правата на неползващия съсобственик. Това обстоятелство следва да се отчете при определяне размера на дължимото от съсобственика-ответник по иска по чл.31, ал.2 ЗС обезщетение. По основателността на касационната жалба: Неоснователни са доводите, че въззивният съд е допуснал нарушение на чл.20 ЗЗД, като неправилно е възприел уговорките в нотариалния акт за дарение и покупко-продажба, с които родителите, а при продажбата майката, са изразили волята си да продължат да ползват имота, така както той е бил ползван от собствениците му-съпрузи преди разпоредителните сделки и с която воля приобретателите са били задължени да се съобразят. Както е посочено и при отговора на въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване, релевантно за спора по чл.31, ал.2 ЗС е притежаването на вещни права, в какъвто смисъл са и изводите на въззивния съд. Поетото с договора за покупко-продажба облигационно задължение да се осигури на прехвърлителката ползването /както и до този момент/ и на притежаваните от ищеца и ответницата по наследство от баща им идеални части от имота, не може да бъде противопоставено на Г. П. и е неотносимо към спора. Неоснователни са и доводите на ответниците, че не дължат обезщетение на ищеца, тъй като са допуснати в имота от носителя на ограниченото вещно право на ползване като държатели, за да се грижат за нея и за имота. Р. С. е притежавала вещно право на ползване само върху идеална част от имота, но не и върху наследените от П. Г. и Г. П. от баща им по 1/12 ид.ч. Затова е можела да допусне дъщеря си и съпруга й съвместно да ползват само тези 10/12 ид.ч., за които е притежавала право на ползване. 1/12 ид.ч. П. Г. е ползвала като съсобственик, като е допуснала и съпругът й да я ползва. Осъщественото от съсобственика с права 1/12 ид.ч. П. Г. и носителя на ограниченото вещно право на ползване за 10/12 ид.ч. Р. С. /за последната до смъртта й на 2.07.2014 г./ ползване на целия имот, е лишило ищеца от ползването на собствената му 1/12 ид.ч. Доколкото обаче в периода от получаване на поканата на 17.04.2012 г. до смъртта на Р. С. на 2.07.2014 г. ползването на правата на ищеца се осъществявано както от ответницата П. Г., така и от носителя на ограниченото вещно право на ползване върху 10/12 ид.ч. Р. С., то за този период П. Г. дължи обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС само са осъщественото от нея ползване или при липса на други данни ½ от средния месечен наем. Задължението за другата ½ от обезщетението е за лицето, което също е лишило ищеца от ползването, а именно Р. С.. За този период А. Г. е притежавал в режим на съпружеска имуществена общност с П. Г. голата собственост на придобитата по договора за покупко-продажба от 8.08.2008 г. 1/3 ид.ч. от имота. За този период същия е бил държател, допуснат да ползва правата на съпругата си П. Г. от 1/12 ид.ч. и 10/12 ид.ч., за които Р. С. е притежавала ограничено вещно право на ползване. Осъщественото от него ползване на правата на ищеца е без основание и за това А. Г. дължи на Г. П. обезщетение по чл.59 ЗЗД, но не и по чл.31, ал.2 ЗС. В периода от 2.07.2014 г. до 17.09.2014 г. 7/12 от обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС /съответна на наследената и придобита по дарение идеална част/ се дължи от П. Г., а 4/12 от обезщетението /съответна на притежаваната в режим на съпружеска имуществена общност идеална част от имота/ се дължи от П. Г. и А. Г.. За този период обаче първоинстанционното решение, с което и двамата ответници са осъдени да заплатят обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС и лихвата за забава, е влязло в сила. За периода от 17.04.2012 г. до 2.07.2014 г., за който делото е висящо, видно от експертното заключение, средния месечен наем за правата на ищеца е общо 1705.61 лв., а обезщетението за забава 454.22 лв. Не следва да се разглеждат доводите на касаторите относно възприетото от съда допълнително експертно заключение за размера на средния месечен наем, вместо първоначалното заключение, тъй като в отговора на въззивната жалба не само липсват доводи, че съдът неправилно е определил този размер, а напротив – развити са доводи, че съдът правилно е определил средната наемна цена за правата на ищеца. За този периода А. Г. не дължи обезщетение при условията на чл.31, ал.2 ЗС, тъй като се легитимира само като гол собственик в режим на съпружеска имуществена общност на 1/3 ид.ч. от имота и е ползвал правата на ищеца без основание, поради което въззивното решение в тази част следва да бъде отменено и искът по чл.31, ал.2 ЗС срещу него да се отхвърли. За същия период ползването на правата на ищеца е осъществено както от съсобственика П. Г., така и от носителя на ограниченото вещно право на ползване за 10/12 ид.ч. Р. С.. Обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС обаче дължи само П. Г.. При липса на данни за нещо различно следва да се приеме, че двете по равно са ползвали правата на ищеца, поради което П. Г. дължи обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС само са осъщественото от нея ползване или за ½ от средния месечен наем, т.е. сумата 852.81 лв. и лихва за забава в размер на 227.11 лв. Доколкото с въззивното решение в атакуваната му част ответниците са осъдени да заплатят сумите солидарно в нарушение на чл.121 ЗЗД, то същото следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което исковете да се уважат против П. Г. за 852.81 лв. главница и 227.11 лв. лихва и да се отхвърлят за разликата до 1705.61 лв. главница и 454.22 лв. лихва и да се отхвърлят изцяло против А. Г.. С оглед изхода на делото страните си дължат разноски съобразно основателната и неоснователна част на иска. Ищецът е претендирал разноски само за първоинстанционното производство и е удостоверил заплащане на 881 лв. държавна такса и депозит за съдебни експертизи. С оглед основателната част на исковете ищците следва да му възстановят 82.74 лв. С първоинстанциионното решение на ищеца са присъдени разноски в размер на 11.35 лв. или му се дължат още 71.39 лв. Въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която А. Г. е осъден да заплати разноски на ищеца и в частта, с която П. Г. е осъдена да заплати сума в размер на 92.29 лв. и да бъде потвърдено в частта, с която П. Г. е осъдена да заплати разноски в размер на 71.39 лв. За първоинстанционното производство на ответниците се дължат разноски в размер на 1119.36 лв. /от общо направените 1235 лв./, за въззивното производство 538.73 лв. /от общо направените 600 лв./ и за касационното 461 лв. /от общо направените разноски за 922 лв., като липсват доказателства да са заплатени посочените в списъка по чл.80 ГПК 100 лв. за явяване в открито съдебно заседание пред ВКС/ или общо 2109.09 лв. С първоинстанционното и въззивното решение са им присъдени 1414.73 лв., поради което с настоящото решение ищецът следва да бъде осъден да им възстанови разноски в размер на 694.36 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 721 от 31.01.2019 г., постановено по гр.д. № 10912 по описа за 2018 г. на Софийски градски съд, IV-Г въззивен състав в частта, с която П. С. Г. и А. Б. Г. да заплатят солидарно на Г. С. П. на основание чл.31, ал.2 ЗС сумата 1705.61 лв. /представляваща разлика над 146.26 лв. до 1851.87 лв./ обезщетение за лишаване от ползване за периода 17.04.2012 г. – 1.07.21014 г. на двуетажна вилна сграда в УПИ ***** от кв.21 по плана на [населено място], местност „в.з. Б.“, с административен адрес [населено място], ул.“732-ра“ № 4, ведно със законната лихва от 7.10.2014 г. до окончателното изплащане и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 454.22 лв. /представляваща разлика над 3.18 лв. до 457.33 лв./ обезщетение за забава в периода 17.04.2012 г. – 1.07.2014 г., както и разноски от страна на А. Г., както и от П. Г. за сумата 92.29 лв. /разлика между дължимата сума за разноски в размер на 71.39 лв. и присъдените от 163.68 лв./ и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА П. С. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], ул.732-ра“ № 4 да заплати на основание чл.31, ал.2 ЗС на Г. С. П., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк][жилищен адрес] съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.6, офис 5, адвокат В. Х. С. обезщетение за лишаване от ползването на съсобствения имот: двуетажна вилна сграда в [населено място], ул.“732-ра“ № 4 и урегулирания поземлен имот, в който е построена, съставляващ УПИ **** от кв.21 по плана на [населено място], местност „в.з.Б.“ за периода 17.04.2010 г. – 1.07.2014 г. в размер на 852.81 лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска на 7.10.2014 г. до окончателното изплащане и на основание чл.86 ЗЗД обезщетение за забава за периода 17.04.2012 г. – 1.07.2014 г. в размер на 227.11 лв., като ОТХВЪРЛЯ исковете за разликата до 1705.61 лв. главница и 454.22 лв. лихва. ОТХВЪРЛЯ предявените от Г. С. П., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк][жилищен адрес] съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.6, офис 5, адвокат В. Х. С. против А. Б. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], ул.732-ра“ № 4 иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС за заплащане обезщетение за лишаването му от ползването на двуетажна вилна сграда в [населено място], ул.“732-ра“ № 4 и урегулирания поземлен имот, в който е построена, съставляващ УПИ **** от кв.21 по плана на [населено място], местност „в.з.Б.“ за периода 17.04.2010 г. – 1.07.2014 г. в размер на 1705.61 лв. и обезщетение за забава за същия период в размер на 454.22 лв. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 721 от 31.01.2019 г., постановено по гр.д. № 10912 по описа за 2018 г. на Софийски градски съд, IV-Г въззивен състав в частта, с която П. С. Г. е осъдена да заплати на Г. С. П. разноски за първоинстанционното производство в размер на 71.39 лв. и в частта, с която Г. С. П. е осъден да заплати на П. С. Г. и А. Б. Г. разноски в размер на 490.88 лв. и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която Г. С. П. е осъден да заплати на П. С. Г. и А. Б. Г. разноски в размер на 923.85 лв. ОСЪЖДА Г. С. П., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк][жилищен адрес] съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.6, офис 5, адвокат В. Х. С. да заплати на П. С. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], ул.732-ра“ № 4 и А. Б. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], ул.732-ра“ № 4 разноски за съдебното производство в размер на 694.36 лв. Първоинстанционното решение в частта, с която исковете са уважени за периода 2.07.2014 т. – 17.09.2014 г. в размер на 146.26 лв. главница и 3.18 лв. лихви и на ищеца са присъдени разноски в размер на 11.35 лв. е влязло в сила като необжалвано. Въззивното решение в частта, с която исковете за отхвърлени за разликата от 1705.61 лв. до 9642.24 лв. главница и от 454.22 лв. до 2382.48 лв. лихва, е влязло в сила като необжалвано. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: