О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4
гр. София, 06.01.2021г. Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети октомври, две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ЕМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 2019 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ищцата Н. А. Г. и на ответника „Център регион Груп“ ЕООД срещу решение № 213 от 18.12.2019г. по в. гр. дело № 440/2019г. на Пловдивски апелативен съд, втори граждански състав, с което ответникът „Център регион Груп“ ЕООД е осъден да заплати на ищцата Н. А. Г., на основание чл. 50 ЗЗД, сумата 4 800 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от травма в областта на шията, довела до разкъсване на диска между прешленните тела на С3 и С4, причинена от движима вещ, собственост на ответника - топка, атракцион „Зорб“, използвана от ищцата на 26.06.2011г. за спускане по полегат терен край лифта на [населено място], поради нарушени качества на вещта при спукване на топката в процеса на използването й, ведно със законната лихва от 21.10.2015г. до окончателното изплащане, и сумата 3 797.60 лв., съставляваща обезщетение за имуществени вреди от горепосочения деликт, изразяващи се в разходи за закупен имплант, за лечение и за рехабилитация и в пропуснати ползи като разлика между трудовото възнаграждение на ищцата за периода: 26.06.2011г. – 23.12.2011г. и полученото за същия период обезщетение за временна нетрудоспособност от НОИ, ведно със законната лихва от 21.10.2015г. до окончателното плащане, както и сумата 874.73лв. – съдебно- деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. С горепосоченото въззивно решение са отхвърлени като неоснователни предявените искове с правно основание чл. 50 ЗЗД за разликата до целите предявени размери от 50 000 лв. за неимуществените вреди и от 9 494 лв. за имуществените вреди, като е реализирана и отговорността на ищцата за съдебно-деловодни разноски пред първата и втората съдебни инстанции, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Касаторката - ищца обжалва въззивното решение в частта му, с която са отхвърлени предявените от нея искове, поддържайки, че е неправилно поради нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила, и поради необоснованост, като моли то да бъде отменено и да й бъдат присъдени сторените съдебни разноски пред трите инстанции. Въвежда основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът във въззивното решение да прецени всички доказателства по делото като посочи въз основа на кои от тях приема за установени правнорелевантните факти по спора, както и да обсъди в мотивите всички възражения на страните?; 2. Чия е тежестта за доказване на възражение за съпричиняване на вредоносен резултат при деликт и може ли то да бъде прието за основателно въз основа на предположения и вероятности, които не са установени по несъмнен начин с доказателствата в процеса? При установено съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД длъжен ли е въззивният съд да посочи конкретните критерии въз основа на които е възприел конкретния процент съпричиняване, с който е намалено обезщетението за вреди от деликта? и 3. Длъжен ли е въззивният съд да посочи обективните критерии, въз основа на които е определено обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД?, които счита, че са разрешени в атакуваното решение в противоречие с практиката на ВКС и ВС, обективирана в: решение № 470/16.01.2012г. по гр.д. № 1318/2010г. на ІV г. о.; решение № 217/09.06.2011г. по гр.д. №761/2010г. на ІV г.о.; решение № 134/02.12.2019г. по т.д.№2780/2018г. на І т.о.; решение № 233/14.04.2003г. по гр.д. № 2583/2002г. на V г.о.; решение № 1257/09.07.1955г. по гр.д. № 853/1991г. на І г.о.; решение № 1226/10.07.2001г. по гр.д.№1528/2000г. на V г.о.; решение № 94/28.03.2014г. по гр.д. № 2623/2013г. на ІV г.о.; решение № 157/08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ІІ т.о.; решение № 344/21.09.2012г. по гр.д. № 862/2011г. на ІV г.о.; решение № 127/05.04.2011г. по гр.д. № 1321/2009г. на ІV г.о.; решение № 554/08.02.2012г. по гр.д. № 1163/2010г. на ІV г.о.; решение № 194/18.06.2013г. по гр.д. № 1100/2012г. на ІV г.о.; решение № 217/09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ІV г.о.; решение № 7/08.02.2012г. по гр. д. № 510/2011г. на ІІ г.о.; решение № 164/04.06.2014г. по гр.д. № 196/2014г. на ІІІ г.о.; решение № 119/04.06.2015г. по гр.д. № 1269/2015г. на І г.о.; решение № 173/03.01.2016г. по т.д. № 1689/2015г. на ІІ т.о.; решение № 331/19.05.2010г. по гр.д. № 257/2009г. на ІV г.о.; решение № 151/12.11.2012г. по т.д. № 1140/2011г. на ІІ т.о.; решение № 169/02.10.2013г. по т.д. № 1643/2013г. на ІІ т.о. и др.. Релевира при условията на евентуалност, ако не бъдат възприети за налични основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответникът по касационната жалба на ищцата - „Център регион Груп“ ЕООД подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Ищцата Г. депозира по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК и частна касационна жалба срещу определение № 101 от 16.03.2020г. по в.гр.д. № 440/2019г. на Пловдивски апелативен съд, с което е оставена без уважение като неоснователна молба на ищцата с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта му досежно разноските. Поддържа, че то е неправилно, тъй като ответникът е осъден да заплати само част от сторените от нея разноски пред въззивната инстанция, като дължими са всички сторени съдебни разноски поради това, че инициатор на въззивното производство е единствено ответникът. Моли атакуваното определение да бъде отменено и вместо него постановено ново, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата всички съдебно-деловодни разноски пред втората съдебна инстанция.
Ответникът по частната касационна жалба - „Център регион Груп“ ЕООД не подава отговор на същата.
Касаторът – ответник обжалва въззивното решение в частта му, с която са уважени предявените искове с правно основание чл. 50 ЗЗД. Твърди, че е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закони и като необосновано. Моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което исковете с правно основание чл. 50 ЗЗД да бъдат отхвърлени като неоснователни и да му бъдат присъдени всички сторените съдебно-деловодни разноски. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване навежда основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивния съд да основе фактическите си и правни мотиви на всички приети по делото доказателства, като аргументирано посочи кои приема и кои не? Длъжен ли е в решението си да се произнесе по всички възражения на страните? и 2. Следва ли ответното дружество да отговаря по чл. 50 ЗЗД, ако при направено възражение за настъпване на вредоносния резултат по изключителна вина на пострадалата, въззивният съд е приел, че последната е допуснала съществено нарушение на предписани правила, които ако са били изпълнени, вероятността от настъпване на увреда е изключително малка? Следва ли при определяне на размера на съпричиняването, съдът да се ръководи както от степента на каузалност в поведението на увреденото лице и свойствата на вещта и съотношението между тях, така и от справедливостта, като преценява всички факти, вкл. предназначението, целта, начина и конкретните условия, при които е използвана вещта, при доказан съществен и преобладаващ принос на пострадалата за причиняване на противоправния резултат?, които намира, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и ВС, обективирана в: ППВС № 1/1953г.; т. 19 ТР № 1/04.01.2001г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК; ТР № 1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК; решение № 24/28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на І г.о.; решение № 159/22.02.2016г. по т.д. № 1871/2014г. на ІІ т.о.; решение № 177/25.10.2016г. по гр.д. № 1263/2016г. на ІІІ г.о.; решение № 323/18.05.2010г. по гр.д. № 1338/2009г. на ІV г.о.; ППВС № 4/30.10.1975г.; решение № 77/19.07.2013г. по гр.д. № 968/2012г. на ІІІ г.о.; решение № 9/02.02.2018г. по гр.д. № 1144/2017г. на ІІІ г.о.; решение № 94/21.07.2011г. по гр.д. № 537/2010г. на ІV г.о.; решение № 18/17.09.2018г. по гр.д. № 60304/2016г. на ІV г.о. и решение № 2277/03.11.1975г. по гр.д. № 1827/1975г. на І г.о.. Релевира и основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: При прието за основателно възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД по иск за вреди от вещи, предназначени за ползване при условия на повишен риск за здравето, изключена ли е изискуемата от фактическия състав на чл. 50 ЗЗД причинна връзка, ако спазването на изискванията при използване на вещта от пострадалия прави настъпването на вредата изключително малко вероятно?, който счита за значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответницата по тази касационна жалба – ищцата Г. не подава отговор на същата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационните жалби на страните са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт – въззивно решение по граждански спор по искове с правно основание чл. 50 ЗЗД, с цена на всеки от исковете над 5 000 лева, т.е. те са допустими.
Въззивниът съд е приел по предявените искове с правно основание чл. 50 ЗЗД за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от деликт, причинен от движима вещ –атракционна топка „Зорб“, за безспорни следните факти: на 26.06.2011г. ищцата Г., заедно със съпруга си и сина си, са посетили атракцион в близост до лифта в [населено място], стопанисван от ответното дружество като негов собственик; ищцата е предприела спускане с атракционна топка „Зорб“, която е прехвърлила при спускането оградната стена на атракционния терен, пресякла е асфалтовия път и е спряла на зелена поляна до част от скала, където е констатирано, че е спукана; в резултат на спускането с атракционната топка и нейното спукване, ищцата е претърпяла травматични увреждания – разкъсване на диска между прешленни тела С3 и С4 в шийната област, разместване между тях и образуване на дискова херния, наложили извършване на 01.07.2011г. на операция за поставяне на ригиден кейдж.
След анализ на приетите писмени доказателства, множество свидетелски показания и заключения на съдебни експертизи, Пловдивски апелативен съд е заключил, че ищцата е влязла в атракционната топка, надлежно обезопасена с колани във вътрешната й сфера в зоната на краката, гръдния кош и ръцете, след като е била инструктирана от служители на ответника да бъде със стегната мускулатура през времетраенето на спускането, а раменете и главата й да са облегнати възможно най – назад вътре в сферата, тъй като ще се върти през глава. Въз основа на заключението на техническата експертиза с вещо лице Д. С. е счел за най-вероятно и логично топката „Зорб“ да се е спукала при преминаването й през оградата на атракционния парк, която е дъсчена, и за по-малко вероятно това да е станало при падането й върху затревената поляна след пресичане на асфалтовия път, като независимо дали атракционната топка е била спряна от инструкторите на ответника преди оградата или не е била спряна с оглед противоречивите показания на свидетелите на ищцата и ответника досежно този факт, разликата в стойността на претоварването в крайната точка на падане на топката зад оградата би била незначителна в двата случая, т.е. позоваването на ответника на непреодолима сила – случаен порив на вятъра, издигнал топката след спирането й преди оградата, е неоснователно. Въззивният съд е възприел заключението на медицинската експертиза на вещото лице д-р С. С., прието във въззивното производство в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, според което шийните травми при ищцата са произтекли от свръхмерно движение на главата, като при „камшичен удар“, осъществимо вследствие изначалната невъзможност тя да бъде фиксирана с колан към топката поради опасност от животозастрашаваща увреда, и извършено в неустановен момент нарушение на дадените инструкции за опиране на главата плътно назад към стената на топката и стягане на мускулатурата през цялото време на движението на топката. В заключение е счел, че към настъпване на вредоносния резултат са причастни както вътрешните свойства на топката, така и поведението на пострадалата. Възражението на ответника за изключителна вина на последната е намерил за неоснователно, тъй като собственикът на вещта и лицето, под чийто надзор се намира тя, носят отговорност за вреди и когато не съществува техническа възможност за нейното обезопасяване. Възражението за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД Пловдивски апелативен съд е приел за основателно, тъй като ищцата Г. в значителна степен с поведението си е допринесла за настъпване на травматичното процесно увреждане: 1. била е наясно, че се подлага на екстремно спускане, което само по себе си крие рискове от травми; 2. знаела е за наличните си заболявания на опорно-двигателния и вестибуларен апарат, диагностицирани съобразно приетите медицински документи по делото преди процесния деликт, чийто характер е свързан с опасността да провокира усещания, влияещи на физическата й кондиция, с оглед начина на функциониране на атракционното устройство чрез непрекъснати въртеливи движения на тялото, и 3. следвало е стриктно да изпълнява дадените й инструкции за положение и поведение по време на спускането чрез непрекъснато поддържане на мускулатурата в стегнато състояние, държейки главата си плътно до стената на топката. Въззивният съд е заключил, без да се обоснове въз основа на кои приети по делото доказателства извежда тези свои решаващи изводи, че неизпълнението на тези инструкции, независимо дали се дължи на съзнателно поведение или такова, повлияно от наличните заболявания, които инструктурите не биха могли да знаят, в по-голяма степен е допринесло за конкретния вредоносен резултат, като е оценил съпричиняването на ищцата на 60%, с който процент е намалил определените обезщетения за имуществени и неимуществени вреди.
Обезщетението за процесните неимуществени вреди решаващият съд е определил в размер на 12 000 лв., при съобразяване на следните конкретни обстоятелства: възрастта и професията на ищцата; вида и тежестта на травматичното увреждане; продължителността на лечебно-възстановителния процес с извършената оперативна интервенция; увреденото психическо състояние на пострадалата, установено с психологична експертиза, както и неустановяването на причинно-следствена връзка между процесния деликт и част от твърдяните болки и страдания, дължащи се на дегенеративни костни изменения у ищцата, диагностицирани преди деликта и нормални за възрастта й. При намаляването на обезщетението за неимуществени вреди с приетия процент на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата, искът с правно основание чл. 50 ЗЗД е уважен за сумата 4 800 лв., а за разликата до 50 000 лв. е отхвърлен като неоснователен.
Въззивният съд е намерил за доказани имуществени вреди в причинно – следствена връзка с процесния деликт в размер на 9 494 лв. (разходи за поставен имплант за шийна стабилизация, за лекарства, лечение и рехабилитация и пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение за процесния период, през който ищцата е била в отпуск по болест и е получавала по-ниско обезщетение за временна неработоспособност), чийто размер след прилагане на приетия процент съпричиняване, е намалил до сумата 3 797. 60 лв., за която е уважил иска с правно основание чл. 50 ЗЗД за обезщетение за имуществени вреди. За разликата до целия предявен размер от 9 494 лв. е отхвърлил иска като неоснователен.
Настоящият съдебен състав намира, че поставените от касаторката - ищца втори и трети въпроси, преформулирани от касационната инстанция съобразно правомощията й по т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС: Чия е тежестта за доказване на възражение за съпричиняване на вредоносен резултат при деликт и може ли то да бъде прието за основателно въз основа на предположения и вероятности, които не са установени по несъмнен начин с доказателствата в процеса? и Следва ли да бъдат посочени в съдебното решение конкретни критерии при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт съгласно чл. 52 ЗЗД?, са включени в предмета на конкретното дело и са обусловили решаващите правни изводи на съда по него, т.е. осъществено е общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Възприетото в обжалваното въззивно решение разрешение по горепосочения втори процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е в противоречие с формираната безпротиворечива практика на ВКС, обективирана в решение № 151/12.11.2012г. по т.д. № 1140/2011г. на ІІ т.о.; в решение № 18/17.09.2018г. по гр.д. № 60304/2016г. на ІV г.о.; в решение № 169/02.10.2013г. по т.д. № 1643/2013г. на ІІ т.о. и др., според която приложението на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, което не е необходимо да е виновно или противоправно, и вредоносния резултат. Във всички случаи обаче приносът на пострадалия следва да бъде доказан по категоричен начин от страната, направила възражение за съпричиняване. Недопустимо е прилагане на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, ако приносът на увреденото лице не е доказан при условията на пълно главно доказване, а е само предполагаем. В нарушение на процесуалните правила досежно процеса на доказване в гражданския процес би било признаване на съпричиняване на вредоносния резултат при деликт от съда въз основа на предположения. Следователно осъществено е и релевираното допълнително основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този правен въпрос.
Въззивният съд е определил справедливия размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди без посочване на всички относими към спора обективни обстоятелства, или в недостатъчна степен е възприел посочените, в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968г. и установената практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, според които размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото и относими към неимуществените вреди, като в мотивите на съдебното решение трябва да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. Следователно и по този правен въпрос е осъществено допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Останалите формулирани от касаторите (ищцата и ответника) въпроси са относими към правилността на съдебния акт или са прекалено абстрактно формулирани, за да може да бъде изведена значимостта им за разрешаването на конкретния правен спор, поради което не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите на ответника са свързани с направеното от него възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и касаят хипотези на съпричиняване, при “изключителна вина“ на пострадалата, респективно при дължимо, но неспазено, поведение на последната, правещо „изключително малка вероятността“ от настъпването на деликта, които ще бъдат обсъдени при проверката на правилността на въззивното решение, тъй като не притежават характеристиките на правни въпроси по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК. Доколкото въззивният съд е приел за установено осъществяването на фактическия състав на чл. 50 ЗЗД и причиняването на процесните вреди от специфичните свойства на процесната атракционна топка „Зорб“, която от една страна позволява свободно движение на главата на „зорбиста“ във вътрешната й сфера при въртеливите й движения, а от друга - по процесното правоотношение тя се е спукала при преминаването й през дъсчената ограда пак поради специфичните й характеристики на надуваема топка, поведението на пострадалата ищца в контекста на поставените от ответника въпроси би било от значение единствено при преценката за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Поради това не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от ответника негова част.
На основание изложеното следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното от ищцата въззивно решение по горепосочените правни въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 213 от 18.12.2019г. по в. гр. дело № 440/2019г. на Пловдивски апелативен съд, втори граждански състав, в обжалваната от ищцата негова част, с която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 50 ЗЗД.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение в обжалваната от ответника негова част.
УКАЗВА на касаторката - ищца в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1 017. 93 лв.. При неизпълнение в срок касационната жалба ще бъде върната.
След представяне на доказателства за внесена държавна такса касационната жалба да се докладва за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|