Р Е Ш Е Н И Е № 753 гр.С., 29.03.2011 г. Върховният касационен съд на Р. Б., четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на трети ноември две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при секретаря Райна Пенкова и прокурора като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1283/ 2010 г. за да постанови решението, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. С определение № 981/ 21.09.2010 г. на Върховният касационен съд, ІV г.о., по гр.д.№ 1283/ 2010 г. по жалба на Й. Т. Й. е допуснато до касационно обжалване решение на С. градски съд от 02.02.2010 г. по гр.д.№ 6701/ 2009 г. С него са отхвърлени предявените от касатора против „П. за п. п. – С.” при [фирма] искове с правно основание чл.215 ал.1 от КТ за сумите 1 118,25 евро и 228 долара на С.. Обжалването е допуснато поради противоречивото решаване от съдилищата на въпроса могат ли работодателите да определят размер на обезщетенията при командироване, който да е по-малък от предвидения в съответната наредба на МС, издадена въз основа на законовата делегация по чл.215 от КТ вр. чл.228 ал.2 от КТ. В обжалваното въззивно решение е даден положителен отговор на въпроса, а има и влезли в сила съдебни решения, в които се дава обратното разрешение. На основание чл.291 т.1 от ГПК настоящият съдебен състав намира за правилна практиката, която отговаря на поставения въпрос в смисъл, недопускащ работодателите да определят размер на обезщетенията при командироване в по-малък от предвидения в съответната наредба на МС размер. За да отговори по този начин, съставът на ВКС отчита, че на въпрос, който е сходен с поставения в настоящето производство, вече е отговорено отрицателно с решение на ВКС, ІІІ г.о. № 421 от 13.07.2010 г. по гр.д.№ 969/ 2009 г., което е постановено на основание чл.290 вр. чл.291 от ГПК и служи за уеднаквяване на практиката на съдилищата. Решение № 421 от 13.07.2010 г. постановява, че МС не може да определя горна граница на командировъчните пари, тъй като законовата делегация му дава право да фиксира единствено долна такава. Доколкото в издадения по прилагане на чл.215 от КТ подзаконов акт е предвидено друго, този акт не се прилага като противоречащ на нормативен акт от по – висок ранг. Така изведеното тълкуване последователно продължава разрешенията, дадени в решения на ВКС № 1083 от 26.09.2006 г. по гр.д.№ 2903/ 2003 г., ІІІ г.о., № 1088 от 23.06.2006 г. по гр.д.№ 2922/ 2003 г., ІІІ г.о., № 1046 от 04.07.2006 г. по гр.д.№ 2874/ 2003 г. на ІІІ г.о., № 1047 от 23.06.2006 г. по гр.д.№ 2875/ 2003 г. на ІІ г.о. Във всички тези решения изрично се приема, че издадените на основание чл.215 от КТ наредби на МС могат да определят само минимален размер на обезщетенията при командироване, съответно при определяне на размерът на тези обезщетения работодателят не може да ги фиксира под предвидения в наредбите размер. Същите са издадени при действието на отменената НСКСЧ, но и при действащата към настоящия момент правна уредба не може да бъде прието нещо различно. Законодателят е делегирал на Министерски съвет правото да определя минимални размери на командировъчните обезщетения и е постулирал, че е допустимо да се определят по-големи размери по реда на колективното или индивидуалното трудово договаряне (чл.228 ал.2 от КТ). По аргумент за противното, по-малки размери на обезщетенията не могат да се уговарят в колективен или индивидуален трудов договор, а още по-малко е допустимо М. с. да предостави на работодателите възможност едностранно да определят такива по-малки размери. Това противоречи на принципа на равнопоставеност на страните по трудовото правоотношение и няма логически основания да се мисли, че законодателят е имал намерение да делегира на изпълнителната власт правото да овластява една от страните по това правоотношение с едностранни действия да определя размерът на обезщетенията, които самата тази страна дължи. Поради това на поставения въпрос следва да бъде отговорено, че не е допустимо с подзаконовия нормативен акт по чл.215 от КТ да се предоставят на работодателите права да намаляват едностранно определените размери на дължимите обезщетения при командироване. Законодателят е овластил МС да определи долни граници на размерите на обезщетенията, а не да прехвърли тази възможност на работодателите. Ако МС при издаване на наредбата по чл.215 от КТ е излязъл извън рамките на законовото овластяване, актът му противоречи на нормативен акт от по-висок ранг (КТ) и не намира приложение (чл.15 ал.3 от ЗНА). Именно поради това нормата на чл.17 ал.1 от НСКСЧ, доколкото предвижда максимален размер на обезщетенията по чл.215 от КТ, не се прилага като противоречаща на КТ. Съответно нормата на чл.31 ал.6 ат НСКСЧ следва да се тълкува в смисъл, че работодателят може да определи по-голям размер на обезщетенията при командироване от посочените в приложенията на наредбата, но не и по-малък такъв. След така приетия отговор на въпроса, поради който е допуснато касационно обжалване, съдът намира жалбата срещу атакуваното въззивно решение за основателна. Това решение е постановено в нарушение на материалния закон. Въззивният съд е отказал да присъди обезщетение за командироването на ищеца по съображения, че работодателят му е изплатил дължимите обезщетения. Прието е, че работодателят има право да определи тези обезщетения в размери, по-малки от определените в НСКСЧ, на основание чл.31 ал.6 от наредбата. Както настоящият състав изложи съображения, чл.31 ал.6 от НСКСЧ, има друго съдържание – тя позволява работодателят да определи по-големи, но не и по-малки размери на командировъчните обезщетения. Тъй като в обжалваното решение е прието друго, то следва да бъде отменено, като при липса на необходимост от повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен по същество от настоящата инстанция. От фактическа страна по делото е установено, че ищецът Й. Т. Й. е работил при ответника П. за п. п. – С.” при [фирма] по трудово правоотношение, като е заемал длъжността „кондуктор спални и кушет вагони”. За времето от 06.03.2006 г. до 06.03.2009 г. включително той бил командирован да изпълнява задълженията си в чужбина, по който въпрос работодателят не спори. За командировките ищецът е получил като обезщетение командировъчни пари от общо 1 696,73 евро и 254,39 долара на С. (щ.д.) – това също не е спорно между страните. Съгласно приложения № 1 и 3 на НКСКЧ, размерът на дължимите обезщетения възлиза на 2 660 евро и 336 щ.д., т.е. работодателят е платил на ищеца обезщетения в размер, който е по-малък от нормативно установения. Разликата между двете величини възлиза на 963,27 евро и 81,61 щ.д., които суми ищецът има право да получи от ответника. Неоснователни са доводите на работодателя, че е изплатил всички дължими обезщетения за командироването на работника съгласно действащи за съответния период негови вътрешни заповеди. Вярно е, че за процесния период работодателят е издал заповеди, в които е регламентирал командировъчните в размер, по-нисък от определения в Наредбата. Обаче (както съдът вече изложи съображения), работодателят няма такова право. Той не може да определя по-нисък размер на обезщетенията от този, предвиден в НСКСЧ, дори по взаимно съгласие с работника, а още по-малко могат да имат правен ефект издадените едностранно от него заповеди. Нормите на КТ, които регламентират размерите на обезщетенията (включително делегацията за определяне на такива) са норми с императивно установен минимум. Работодателят може да се отклони от тях само в интерес на работника (т.е. да определи по-голям размер на обезщетенията), но не и в негов ущърб. Предвид изложеното решението на въззивния съд следва да бъде отменено частично, след което исковете за заплащане на командировъчни обезщетения до размер 963,27 евро и 81,61 щ.д. да бъдат уважени. В частта, в която исковете са отхвърлени за разликата до пълните предявени размери, обжалваното въззивно решение е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. На основание чл.78 ал.6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на държавата всички дължими за трите инстанции в производството такси и разноски по делото, съобразно уваженият размер на исковете. По изложените съображения съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на С. градски съд от 02.02.2010 г. по гр.д.№ 6701/ 2009 г. в частта му, в която са отхвърлени предявените от Й. Т. Й. против П. за п. п. – С.” при [фирма] искове с правно основание чл.215 ал.1 от КТ за разликата над 963,27 евро до пълния предявен размер от 1 118,25 евро и за разликата над 81,61 долара на С. до пълния предявен размер от 228 долара на С.. ОТМЕНЯ въззивното решение на С. градски съд от 02.02.2010 г. по гр.д.№ 6701/ 2009 г. в останалата част и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА „П. за п. п. – С.” при [фирма],[населено място], бул.”М. Л.” № 102, да заплати на Й. Т. Й., Е. [ЕГН],[населено място], ж.к.”В.”, бл.523, вх.Б, ап.38 по искове с правно основание чл.215 от КТ сумите 963,27 евро (деветстотин шестдесет и три евро, двадесет и седем евроцента) и 81,61 долара на С. (осемдесет и един долара и шестдесет и един цента) със законната лихва върху тези суми от 06.03.2009 г. до окончателното им изплащане. ОСЪЖДА П. за п. п. – С.” при [фирма] да заплати на върховния касационен съд дължимите в трите инстанции такси и разноски по производство в размер съответно 180,72 лв (сто и осемдесет лева, седемдесет и две стотинки) и 200 лв (двеста лева). Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: