8 Р Е Ш Е Н И Е № 78 София, 14.06.2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на шестнадесети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:Жанин Силдарева ЧЛЕНОВЕ:Дияна Ценева Светлана Калинова при участието на секретаря Даниела Никова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова гражданско дело № 3765 от 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290-293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ф. М. К. и А. Л. К. срещу въззивното решение на Окръжен съд-Смолян, постановено на 27.05.2016г. по в.гр.д.№115/2016г., с което решението на първоинстанционния съд е отменено в частта, с която е признато за установено по отношение на Р. А. К., че Ф. М. К. е собственик на основание н.а.№23, том III, дело №50/1961г., наследство и придобивна давност на 1/3 ид.част от недвижим имот с четириъгълна форма, с площ от 24 кв.м. от ПИ пл.№812, при граници на реалната част : от всички страни ПИ с пл.№812 в кв.120 по ПУП на [населено място], която попада в УПИ ХХХ-911, кв.120 и вместо това предявеният от Фиданка М. К. и задължителния й другар А. Л. К. установителен иск за 1/3 ид.част от имота е отхвърлен като неоснователен, както и в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от Ф. М. К. и задължителния й другар А. Л. К. установителен иск срещу Р. А. К. в частта с която се претендира признаване за установено правото на собственост на основание н.а.№23, том III, дело №50/1961г., наследство и придобивна давност на останалите 2/3 идеални части от същия имот. С определение №100/23.02.2017г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса изгубва ли се правото на собственост по давност при неупражняването му. Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон, тъй като въззивният съд е приел, че са изгубили имота си /“чакъмчето“/ по давност. Молят обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявеният от тях установителен иск бъде уважен. Допълнителни съображения излагат в проведеното по делото открито съдебно заседание и в представени писмени бележки. Претендират присъждане на направените разноски. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Р. А. К. изразява становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Допълнителни съображения излага в проведеното по делото открито съдебно заседание и в представена писмена защита. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290, ал.1 ГПК и чл.293 ГПК, приема следното: По реда на чл.124, ал.1 ГПК Ф. М. К. е предявила срещу [община] иск за установяване правото си на собственост върху реална част с четириъгълна форма с площ от 29 кв.м. от ПИ пл.№812 в кв.120 по ПУП на [населено място], от които 27 кв.м. попадат в [улица] от кв.120, а срещу Р. К. – иск за установяване правото си на собственост върху реална част с четириъгълна форма с площ от 24 кв.м. от ПИ №821, попадащи в УПИ ХХХ-811 от кв.120 по ПУП на [населено място], като с определение №250/23.09.2015г. на първоинстанционния съд по делото като задължителен другар на ищцата е конституиран нейният съпруг А. Л. К.. В частта, с която е признато за установено по отношение на [община], че Ф. М. К. е собственик на основание н.а.№23, том III, дело №50/1961г. върху 1/3 ид.част от недвижим имот с четириъгълна форма, с площ от 29 кв.м., част от ПИ с пл.№812, кв.120 по ПУП на [населено място], решението на първоинстанционния съд не е обжалвано и е влязло в сила. Сезиран с въззивна жалба от Р. А. К. срещу първоинстанционното решение в частта, с която е прието за установено, че Ф. М. К. е собственик на основание н.а.№23, том III, дело №50/1961г. на 1/3 ид.част от недвижим имот с четириъгълна форма, с площ от 24 кв.м., от процесния ПИ №812, която попада в УПИ ХХХ-811 в кв.120 по ПУП на [населено място] и с насрещна въззивна жалба от Ф. М. К. и А. Л. К. срещу първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за останалите 2/3 ид.части от този имот, въззивният съд е приел, че предявеният иск за тази реална част е неоснователен. Прието е, че ПИ с пл.№812 в кв.120 е с площ от 70 кв.м. и попада в образуването на УПИ ХХХ-811 и УПИ X.-811, като с акт за частна общинска собственост №843/25.05.2010г. този имот е актуван като общинска собственост на основание чл.2, ал.1, т.2 от Закона за общинската собственост, след което на 17.08.2011г. с договор за покупко-продажба №20 [община] е прехвърлила на Р. А. К. правото на собственост върху 32.5 кв.м., представляващи част от неурегулиран ПИ с пл.№812, която част се придава към УПИ ХХХ-811, собственост на купувача съгласно н.а.№165, том II, рег.№3123, дело №368/17.12.2008г. Прието е, че Ф. М. К. заедно със сестрите си Р. М. Р. и Т. М. Л., е законен наследник /дъщеря/ на М. М. П., починала на 24.05.1990г., като с н.а.№23/01.08.1961г. Р. А. М. /М. М. П./, Р. Х. М. /Р. М. Р./, Ф. Х. М. /Ф. М. К./ и С. Х. М. /Т. М. Л./ са признати за собственици по давностно владение на дворно място от около 3 дка, съставляващо имот пл.№529, за който по регулация се отрежда парцел I в кв.29, ведно със застроена в него масивна жилищна сграда на два етажа, застроена на 80 кв.м. и съставляваща еднофамилно жилище. Прието е, че бракът между Ф. М. К. и А. Л. К. е сключен на 28.05.1974г., след което с н.а.№63, том X., дело №136/1982г. от 22.09.1982г. двамата съпрузи са признати за собственици по давностно владение на дворно място, съставляващо част от имот с пл.№808, за която е отреден парцел VIII в кв.69, с площ от 492кв.м., ведно с построената в него масивна жилищна сграда на два етажа, а с н.а. №238, том II, рег.№644, дело №267/1999г. от 26.03.1999г. са признати за собственици по давностно владение на дворно място с площ от 1025.1 кв.м., ведно с построения в него масивен гараж, което място съставлява имот с пл.№722, за който се отрежда парцел VIII, кв.89 по ЗРП на Неделино, след което на 30.03.1999г. /н.а.№30, том I, рег.№656, дело №269/1999г. са продали този имот на Л. А. Б., С. А. Б. и А. А. К.. Въз основа на заключението на назначената от първоинстанционния съд първоначална и допълнителна СТЕ е прието за установено, че имот пл.№812 попада с 53 кв.м. в имот пл.№529 по плана на Неделино от 1950г., описан в н.а. №23/01.08.1961г., като по действащия план на града, одобрен през 1987г., 32.5 кв.м. от този имот попадат в УПИ ХХХ-811, 28 кв.м. попадат в УПИ X.-811 и 35 кв.м. – в улична регулация. Прието е, че по действащия план има предвидена [улица] метра на изток от УПИ VIII-772, кв.89, на място има път с положено асфалтово покритие с ширина 2.5 метра, който попада в обхвата на проектираната улица, като няма данни за отчуждаване и заплащане на обезщетение в полза на ищците. Посочено е също така, че според вещото лице по плановете на града няма данни процесният имот да е бил стар път, като по плана от 1974г. по-голяма част от имота попада в дере без кадастрален номер, съдържащите се символи в скицата обозначават подпорни стени или скатове от двете страни на мястото и няма знак за пътека, а по плана от 1987г. имотът граничи със заснетия път. Обсъдени са показанията на разпитаните по делото свидетели, като е посочено, че св.Е. Х., първи братовчед на ответницата К., и св.М. К., братовчедка на ответницата К., са заявили пред съда, че спорното място е било градина с площ не по-малко от 3 дка, равно с малко наклон, и майката на ищцата е разделила този имот на трите си дъщери, при което на Ф. се паднала най-горната част; Ф. и нейният съпруг построили къща в това място, а през 1980г. през имота прокарали улица, която пресекла градината на Ф. и останало място в източната част, което се нарича „чакъм“, което Ф. и нейният съпруг засявали до 2009г. и никой не им пречел да го ползват повече от 30 години. Взети са предвид и показанията на св.Л. Б., сестра на ответницата К., според която между имота на ищцата и имота на ответницата е имало стар път, стар сокак, от двете страни на който имало каменна зидария, като през 1974г. е прокаран пътят, който първоначално бил с чакъл, а през 1987г. е асфалтиран /сега е разрушен/, мястото е тясно и не става за градина и никой не го е обработвал, както и показанията на св.К. К., която е заявила, че дълги години е минавала по този селски път като куриер и че там градина не е имало. От правна страна е взето предвид обстоятелството, че през 1961г. ищцата Ф. К., двете й сестри и майка й са признати за собственици на основание придобивна давност на имот, включващ процесния, като с оглед показанията на свидетелите е прието, че приживе майката е разделила имота с площ от 3 дка между трите си дъщери и на Ф. К. се паднала най-горната част, за която Ф. и съпругът й А. К. се снабдили с н.а.№63 през 1982г., а впоследствие през 1999г. били признати за собственици по давност и на дворно място с площ от 1025.1 кв.м, представляващо имот пл.№722. По отношение частта от мястото, заета от улица, съдът е приел, че макар да липсват данни за отчуждаване, тази част от имота е фактически завзета и улицата е реализирана през 1974г., т.е. държавата е започнала да владее улицата и я е владяла до влизане в сила на ЗМСМА на 17.09.1991г., поради което е придобила собствеността по давност, а по силата на §1, ал.1, т.4 ПЗР на този закон собствеността е преминала от държавата към общината, която до момента владее улицата. Посочено е, че съгласно заключението на вещото лице спорната част от 24 кв.м., повдигната в жълт цвят на приложената към заключението комбинирана скица №1, представлява част от пътя и се намира между асфалта и подпорната стена с отстояние от 1.9 метра, поради което е прието, че [община] се легитимира като собственик на посоченото основание /§7, ал.1, т.4 ПЗР ЗМСМА/ и оплакването, че ответницата К. не е могла да придобие закупената от общината с договор от 17.08.2011г. площ е неоснователно. Прието е, че обвързващата материална доказателствена сила на съставения на 25.05.2010г. акт за частна общинска собственост не е опровергана, като твърденията на ищците, че и след прокарването на улицата през 1974г. продължават да владеят спорното място, не са доказани в производството по съображения, че според въззивния съд следва да бъдат кредитирани единствено показанията на св. Б. и К., но не и показанията на св.Х. и К.. Прието е, че с оглед завземането на спорното място при прокарването на улицата през 1974г., първоначално от държавата, а след това и от общината, ищцата е загубила правото си на собственост по давност /н.а.№23/1961г./, а ищецът К. не е могъл да го придобие по давност, тъй като не установява да е упражнявал необезпокоявано фактическа власт върху него повече от 10 години до завеждането на иска. Така изложените от въззивния съд съображения, че Ф. К. е изгубила правото на собственост върху спорната част от имота по давност при неупражняването му, противоречат на становището, изразено от тричленен състав на IV-A отделение на ВКС в решение №1332/04.01.2007г., постановено по гр.д.№2402/2005г., в което е прието, че правото на собственост не се губи с неупражняването му. По реда на чл.291, ал.1 ГПК настоящият тричленен състав на първо ГО на ВКС приема за правилно становището, изразено в решение №1332/04.01.2007г. по гр.д.№2402/2005г. на IV-A отделение на ГК на ВКС като счита, че след като едно лице е придобило право на собственост върху недвижим имот по силата на предвиден в закона придобивен способ, то престава да бъде носител на това право само ако се разпореди с него в полза на друг правен субект, правото бъде отчуждено за държавна или обществена полза. По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище, настоящият състав приема следното: Обжалваното решение е валидно, процесуално допустимо, но по същество неправилно. При постановяването му неправилно е приложена разпоредбата на чл.39 ЗПИНМ /отм./, както и на чл.79 ЗС. Според предвижданията на регулационния план на [населено място] от 1950г. процесният имот пл.№812 попада в имот пл.№529 с площ от 53 кв.м., а останалата част е извън регулация, като за намиращата се в регулация спорна част е предвидено прокарване на улица. Тази улица обаче според заключението на в.л. Денка С. не е била реализирана, нито завзета, поради което приложение следва да намери разпоредбата на чл.74а ЗПИНМ /отм./, съгласно която разпоредбите на чл.39, ал.1 от същия закон в редакцията след изменението, обн.Изв.бр.54/1956г., се прилагат и по отношение на досегашните улични регулации, освен ако до влизане в сила на това изменение и допълнение на закона имотът е зает по законния ред или дължимото за него обезщетение е изцяло или отчасти изплатено. Съдебната практика по тълкуването на чл.74а ЗПИНМ /отм./ последователно и непротиворечиво приема, че на основание чл.39, ал.1 и чл.74а ЗПИНМ/отм./ след изменението им през 1956г. отчуждителното действие на плана настъпва с обезщетяването на собствениците, освен ако до 09.07.1956г. имотите не са заети за съответните мероприятия, а в хипотезата на незаемане на имотите, непосредственият отчуждителен ефект на уличнорегулационния план /чл.42 ЗПИНМ-отм./ се заличава, ако не е заплатено обезщетение на собствениците. /В този смисъл решение №169/02.02.2017г. по гр.д.№946/2016г. на Първо ГО на ВКС; решение №300/28.06.2011г. по гр.д.№3248/2008г. на Четвърто ГО на ВКС; решение №447/30.12.2010г. по гр.д.№333/2010г. на Второ ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК/. Поради това в настоящия случай дори да се приеме, че с регулационния план от 1950г., одобрен при действието на ЗПИНМ, процесната реална част е била включена в новопроектирана улица, разпоредбата на чл.39 ЗПИНМ в редакцията към датата на одобряване на улично-регулационния план, не би могла да намери приложение, тъй като по делото не се установява, а и не се поддържа тази част от имота да е била завзета и съответно улицата да е била реализирана преди влизане в сила на изменението на ЗПИНМ, прието през 1956г. И доколкото в тази част улично-регулационния план не е бил приложен и улицата е реализирана в друга част от притежавания от Фиданка М. имот едва през 1074г., неправилно въззивният съд е приел, че се установява осъществяването на предвидено в закона придобивно основание, по силата на което [община] да е придобила правото на собственост върху процесната реална част и да е притежавала това право към 2011г., когато е изразила воля да се разпореди с имота в полза на Р. К.. Неправилно е прието също така, че държавата е упражнявала фактическата власт върху спорната част, като е започнала да я владее и я е владяла до влизане в сила на ЗМСМА на 17.09.1991г., след като по делото е установено, че улицата е реализирана на място, различно от първоначалното предвиждане според плана от 1950г. Поради това доводите на Р. К. за придобиване правото на собственост върху процесната част от нейния праводател /общината/ по силата на придобивна давност следва да се приемат за неоснователни. А след като от изслушаната по делото СТЕ по категоричен начин се установява, че картния материал не съдържа каквито и да било данни процесната част да е представлявала стар общински път, необосновано въззивният съд е дал вяра на показанията на свидетелите Л. Б. и К. К., които твърдят, че такъв път през мястото е минавал, а оттам за необоснован следва да се приеме и изводът на въззивния съд, че процесният имот е придобил статут на държавна, а впоследствие и на общинска собственост. И след като по делото не е установено осъществяването на посоченото в съставения на 25.05.2010г. Акт за частна общинска собственост, нито на друго предвидено в закона основание, по силата на което [община] да е придобила правото на собственост върху процесната реална част от имот пл.№812, неправилно въззивният съд е приел, че извършеното на 17.08.2011г. разпореждане с тази реална част в полза на Р. К. е произвело предвиденото в закона вещно-транслативно действие. Правото на собственост върху имот пл.№529 по плана на Неделино от 1950г., целият с площ от около 3 дка, е придобито от Ф. М., нейните сестри Р. М. и Т. М., и тяхната майка М. М. по давност, за което на 01.08.1961г. е съставен н.а.№23. Установено е, че имотът е бил фактически поделен между трите сестри и всяка една от тях е установила самостоятелна фактическа власт върху определената й при това реална част, като Ф. М. К. е упражнявала тази фактическа власт върху най-горната част от имот пл.№529 при наличие на съгласие за това между съсобствениците по време на брака й с А. Л. К., придобивайки по давност частите на съсобствениците. Установено е също така, че върху спорната по настоящето дело реална част от имот пл.№812 Ф. М. К. и А. Л. К. не са преставали да упражняват фактическа власт до 2009г., когато правата им били оспорени от ответницата / в този смисъл показанията на свидетелите Е. Х. и М. К., на които следва да бъде дадена вяра, след като показанията на свидетелите Л. Б. и К. К. за наличието на стар общински път в този имот се опровергават от заключението на изслушаната по делото СТЕ/. При тези данни изводът на въззивния съд, че Ф. М. К. и А. Л. К. са изгубили правото на собственост върху процесната реална част, следва да се приеме за неправилен и необоснован - по делото не е установено Ф. М. К. и А. Л. К. да са прехвърлили правото на собственост на друг правен субект, нито друг правен субект да е придобил правото на собственост по силата на оригинерен придобивен способ, нито държавата /общината да са придобили това право посредством отчуждаване за държавна или обществена нужда. По тези съображения и по реда на чл.293, ал.2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това предявеният от Ф. М. К. и нейният съпруг А. Л. К. установителен иск бъде уважен, като в полза на Ф. М. К. бъде присъдена сумата 1605лв., представляваща направени по делото разноски, а в полза на А. Л. К. – сумата 530лв., представляваща направени по делото разноски. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №219, постановено от Окръжен съд-Смолян на 27.05.2016г. по в.гр.д.№115/2016г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл.124, ал.1 ГПК по отношение на Р. А. К., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], че Ф. М. К., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] със съдебен адрес [населено място], адв.кантора [улица] /адв.К. Г. Г./ и А. Л. К., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], са собственици на основание придобивна давност и наследство на недвижим имот с четириъгълна форма, с площ от 24 кв.м., представляващ реална част от ПИ с пл.№812, при граници на реалната част: от всички страни ПИ с пл.№812, кв.120 по плана на [населено място], която реална част попада в УПИ ХХХ-811, кв.120 по ПУП на [населено място]. ОСЪЖДА Р. А. К. на основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати на Ф. М. К. сумата 1605лв. /хиляда шестстотин и пет лева/ и на А. Л. К. сумата 530лв. /петстотин и тридесет лева/, представляваща направените по делото разноски. Решението е окончателно. Председател: Членове: