Р Е Ш Е Н И Е № 234 гр. София, 16.01.2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор АНТОНИ ЛАКОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 808/2016 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на подсъдимия М. С. Б. и на защитника му адв. Т., както и на частните обвинители С. И. С. и Ш. Ф. С., срещу решение № 101 от 10.05.2016 г. на Великотърновския апелативен съд (ВТАС), постановено по ВНОХД № 90/2016 г. по описа на същия съд. С касационната жалба на подсъдимия Б. към ВКС са отправени алтернативни искания да отмени атакувания съдебен акт и да върне делото за ново разглеждане или да го измени, като приложи закон за по-леко наказуемо престъпление – по чл. 118 от НК и намали наложеното му наказание на петнадесет години лишаване от свобода. Служебно назначеният защитник на подсъдимия адв. Т. релевира оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание. Поддържа, че при проведена процедура по чл. 371, т. 2 от НК крайното определено спрямо подсъдимия Б. наказание подхождало на казус с натрупване на квалифициращи обстоятелства или причиняване на смъртта на няколко лица, какъвто не бил разглежданият случай. В жалбата на защитника са изложени доводи, че част от посочените от ВТАС като отегчаващи обстоятелства – начина на извършване на деянието чрез нанасяне на множество удари, въпреки невъзможността на жертвата да се защити, били елементи от квалифициращия признак по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 от НК и съобразно разпоредбата на чл. 56 от НК било недопустимо да се отчитат и като отегчаващи обстоятелства. Смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства не били оценени и отчетени в пълен обем. Освен направените самопризнания, доброволното явяване на дееца пред органите на МВР почти непосредствено след извършване на престъплението и младата му възраст, съдът следвало да отчете и липсата на други неприключили производства по обвинения за престъпления от общ характер. С оглед тези съображения адв. Т. счита, че целите на 36 от НК могат да бъдат постигнати с наказание, предвидено в първата алтернатива на санкционната част на чл. 116, ал. 1 от НК – лишаване от свобода, което да бъде намалено по размер по реда на чл. 58а, ал. 1 от НК с една трета, или в случай, че наказанието доживотен затвор бъде счетено за подходящо, размерът на заместващото наказание лишаване от свобода да бъде значително намален. Частните обвинители С. С. и Ш. С. изразяват недоволство от въззивното решение в изменителната част, с която заместващото наказание на подсъдимия е намалено от двадесет и осем години на двадесет и пет години лишаване от свобода. Към ВКС е отправено искане да отмени атакувания съдебен акт и да потвърди първоинстанционната присъда в частта за наказанието като правилна и законосъобразна. Изводът на ВТАС за необходимост от смекчаване на наказанието е оспорен с доводи, че се касаело за деяние и деец с изключително висока степен на обществена опасност, убийството било извършено с особена жестокост, агресивните действия спрямо жертвата продължили за период повече от два часа, деецът бил обезумял, агресивен, не се съобразил със състоянието на пострадалия, който не можел да се защити, причиняването на смъртта му било съпроводено с изключително мъчителни за жертвата чувства и възприятия, последващото поведение на извършителя също било изключително жестоко. Доброволното явяване на подсъдимия пред органите на МВР неправилно било отчетено като смекчаващо обстоятелство. То съставлявало отегчаващо такова, тъй като до предаването на дееца изтекъл период от време повече от денонощие. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият Б. и защитникът му адв. Т. поддържат подадените жалби по изложените в тях съображения. Защитникът представя писмено становище, в което са развити доводи в подкрепа на искането за намаляване на наложеното на подсъдимия наказание и за неоснователност на подадената от частните обвинители касационна жалба. Частните обвинители С. и повереникът им адв. Р., редовно призовани, не се явяват. По делото е постъпила писмена защита от адв. Р., в която е застъпено становище за неоснователност на касационната жалба на подсъдимия и се моли въззивното решение на ВТАС да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 4 от 13.01.2016 г., постановена по НОХД № 579/2015 г., Русенският окръжен съд (РОС), НО, е признал подсъдимия М. С. Б. за виновен в това, че на 29.03.2015 г. в [населено място] умишлено умъртвил Д. Ш. С., като убийството е извършено с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 вр. чл. 115 и чл. 58а, ал. 2 и ал. 3 от НК му е наложил наказание доживотен затвор, което е заменил с наказание двадесет и осем години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затворническо заведение от закрит тип. На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът е приспаднал при изпълнение на наказанието лишаване от свобода времето, през което подсъдимият Б. е бил задържан, считано от 31.03.2015 г., а на основание чл. 301, ал. 1, т. 11 от НПК се е произнесъл по веществените доказателства. Съдът е осъдил подсъдимия М. Б. да заплати на гражданските ищци С. И. С. и на Ш. Ф. С. обезщетения за причинени от деянието неимуществени вреди в размер на по 100 000 лева за всеки от тях, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 29.03.2015 г. до окончателното изплащане, както и направените от тях разноски за повереник в размер на по 3 000 лева, като предявените граждански искове са отхвърлени до пълните им размери от по 150 000 лева. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия Б. са възложени направените по делото разноски, както и държавни такси върху уважените части на гражданските искове. По жалба на защитника на подсъдимия срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 90/2016 г. по описа на ВТАС, като с атакуваното решение № 101 от 10.05.2016 г. на основание чл. 337, ал. 1, т. 1 от НПК въззивният съд е изменил присъдата на окръжния съд, като е намалил размера на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода на двадесет и пет години. Жалбите, с които е сезирана настоящата инстанция, са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3 вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 и т. 3 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване на основание чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледани по същество, касационните жалби на подсъдимия М. Б. и на защитника му адв. Т. са частично основателни, а подадената от частните обвинители С. С. и Ш. С. касационна жалба е неоснователна. 1. Саморъчната жалба на подсъдимия Б. съдържа искане за преквалификация на инкриминираното деяние в по-леко наказуемо престъпление – по чл. 118 от НК, която претенция на практика представлява довод за нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НК. Възражението е неоснователно, тъй като предходните съдебни инстанции са дали вярна и точна правна квалификация на приетите за установени по делото факти. Съдебното производство пред първата инстанция е протекло по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 НПК. При тази процедура, когато съдът намери, че самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебното производство, за релевантни се приемат всички фактически обстоятелства, изложени в обвинителния акт, обхванати от самопризнанието по чл. 371, т. 2 от НПК. В разглеждания случай залегналите в обстоятелствената част на обвинителния акт факти, признати от подсъдимия, не дават никакво основание да се обмисля хипотеза на убийство в състояние на силно раздразнение по смисъла на чл. 118, пр. 2 от НК. Следва да се изтъкне, че квалификацията на деянието по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 от НК не е била спорна за страните, включително за подсъдимия и защитата му, в нито един момент от развитието на съдебното производство досега. От отсъствието на формулирани в касационната жалба на жалбоподателя Б. конкретни съображения в подкрепа на отправеното искане може да се заключи, че претенцията за преквалификация на извършеното деяние очевидно е релевирана в контекста на искането за смекчаване на наказанието на касатора, а не като самостоятелен касационен повод. 2. ВКС намери за частично основателни наведените с жалбите на подсъдимия и защитника му оплаквания за нарушения при определяне на наказанието му. При индивидуализацията на наказателната отговорност на жалбоподателя Б. ВТАС мотивирано се е солидаризирал с извода на първоинстанционния съд, че извършеното от него престъпление е изключително тежко по смисъла на чл. 38а, ал. 2 от НК. По реда на чл. 57, ал. 1 от НК РОС е определил по отношение на касатора наказание доживотен затвор, което по механизма на чл. 58а, ал. 2 и ал. 3 от НК е заменил с двадесет и осем години лишаване от свобода, като въззивният съд е намалил срока на заместващото наказание на двадесет и пет години лишаване от свобода. 2.1. Първото възражение на адв. Т. – че извършеното от подсъдимия престъпление не е изключително тежко – не се споделя от настоящата инстанция. За престъплението по чл. 116, ал. 1 от НК законът предвижда три алтернативни санкции, поради което решаващият съд е длъжен на първо място да мотивира коя от тях е адекватната за конкретното деяние, като изследва всички обстоятелства, от значение за индивидуализацията на наказанието. Изборът на доживотен затвор като най-подходящо наказание е въпрос както на правно квалифициране на конкретния случай като „изключително тежък”, така и на индивидуализация на наказанието. В общата част на НК отсъства законова дефиниция за „изключително тежко” престъпление, каквото е изискването на чл. 38а, ал. 2 от НК за налагане на наказанието доживотен затвор. Според разбирането, вложено в това понятие от правната теория и съдебната практика, извършеното престъпление следва да се отличава с изключително висока степен на обществена опасност на конкретното деяние и дееца, да разкрива обществена опасност и морална укоримост, съществено надхвърлящи тези на останалите случаи. Т. е. извън белезите на „тежкото” престъпление по чл. 93, т. 7 от НК, следва да са налице и други допълнителни факти, които придават „изключителност” на извършеното престъпление (Р № 315 от 28.06.2012 г. по н. д. № 961/2012 г. на ВКС, І н.о., Р № 277 от 1.07.2013 г. по н. д. № 774/2013 г., ІІІ н. о. и др.). Мотивировката на въззивния съдебен акт в тази му част е изрядна, юридически точна, в пълна степен съобразена с изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК. На стр. 11 – 13 от въззивното решение ВТАС подробно е обосновал становището си за наличие в разглеждания случай на изключително тежко престъпление, като с основание се е позовал на високата степен на обществена опасност на деянието; отсъствието на провокативно поведение от страна на пострадалия Д. С., който е бил млад мъж в разцвета на силите си (30-годишен); състоянието на жертвата към момента на деянието – с оглед тежката степен на алкохолно опиване, в което се е намирал (2.66 промила алкохол в кръвта), пострадалият не е бил в състояние да предприеме действия за самозащита; обстоятелството, че подсъдимият го е поканил на гости в дома си; проявената от дееца безогледна жестокост при извършване на убийството; отказа на подсъдимия да потърси помощ след деянието (отхвърлил предложението на св. Д. да извика линейка и дори я заплашил, че щяла да бъде следващата), предходните му осъждания, лошите му характеристични данни. Не може да се възприеме тезата, че дефинирането на извършеното деяние като изключително тежко задължително предполага натрупване на квалифициращи обстоятелства или причиняване на смъртта на няколко лица. Установените в тази насока факти действително могат да обосноват изключителна тежест на престъплението, тъй като броят на квалифициращите признаци от състава и/или броят на пострадалите лица поначало са фактори, обуславящи особено завишена обществена опасност и морална укоримост на деянието. Наслояването на квалифициращи признаци и числеността на пострадалите обаче не следва да се абсолютизират като задължителни условия за квалификация на престъплението като изключително тежко. Изключителността на извършеното престъпление се определя във всеки отделен случай изцяло в зависимост от особеностите на конкретния казус. Такава правна квалификация може да се придаде и на случаи като настоящия, които не се характеризират с голям брой квалифициращи обстоятелства и множество пострадали лица, но конкретното проявление на единствения квалифициращ признак и останалите качества на деянието и дееца очертават престъплението като изключително тежко съгласно критериите на чл. 38а, ал. 2 от НК. Защитникът на подсъдимия неоснователно възразява, че начинът на извършване на деянието – чрез нанасяне на множество удари – бил елемент от квалифициращия признак по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 от НК, като в разрез с разпоредбата на чл. 56 от НК недопустимо бил отчетен и като отегчаващо обстоятелство. В случая извънмерната бруталност на извършеното правилно е отчетена като отегчаващо обстоятелство, защото съществено надхвърля обичайните параметри на квалифицираното убийство с особена жестокост. Извършеното деяние е не само жестоко, но граничи със садизъм. Подсъдимият е малтретирал практически безпомощния пострадал с десетки удари (с оглед наслагването на травматичните увреждания при аутопсията броят на ударите не е бил уточнен, но са били самостоятелно обособени увреждания от поне 15-20 удара), нанесени с юмруци, ритници и различни предмети – табуретка и маса. Извършителят няколкократно е вдигал падналото тяло на пострадалия и го е пускал рязко да падне от височина; нанесъл му е с коляно серия удари в главата; скачал е във въздуха и е блъскал с колене гърдите му, ритал го е с пета, имитирайки удари, характерни за ”свободните боеве”. От упражненото изключително интензивно насилие на пострадалия е била причинена много тежка съчетана травма. Гърдите му са били буквално смазани – счупено е било тялото на гръдната кост; констатирано е било множествено счупване на ребра – 2 – 7 вдясно и 2 – 9 вляво, с двустранни разкъсвания на тъканната плевра, като част от счупванията на ребрата вляво са били многофрагментни, с размествания на фрагменти; околосърцевата торбичка е била разкъсана вдясно, било е разкъсано дясното предсърдие с размери около 4 см., белите дробове са били контузени и др. В коремната област на пострадалия също са били нанесени тежки травми – причинени са били разкъсване на опоръка на дебелото черво, разкъсвания на лигавицата на стомаха. Безчовечни са били и осъществените от подсъдимия върху тялото на пострадалия действия, несвързани със смъртта на жертвата – с върха на нож и с вилица той драскал по оголената повърхност на гърдите и корема на пострадалия, наподобявайки „рисуване” на ритуални фигури по тялото му. Такова въздействие върху пребитата жертва, макар причинило само повърхностни наранявания, може да бъде окачествено като издевателство над човешкото тяло и придава особено отблъскващи нюанси на деянието на подсъдимия. С оглед на изложеното настоящият съдебен състав счита, че въззивният съд оправдано е отделил специално внимание на конкретния начин на извършване на деянието, отчитайки специфичните му свойства му като значително задълбочаващи обществената опасност на деянието. Тези особености същевременно обективират и крайно негативни черти на личността на дееца, манифестирани при осъществяването му – необуздана ярост, свирепост, пълно бездушие, садистичност, които няма как да бъдат игнорирани при преценката на изключителната тежест на инкриминираното престъпление. Установената специфика на поведението на подсъдимия разкрива атипични признаци, надхвърлящи обичайното проявление на квалифициращия признак особена жестокост, които шокират с драстичността си и извънмерния интензитет на упражненото насилие. За прецизност следва да се изтъкне пропуска на ВТАС да коментира допусната неточност в мотивите на първоинстанционната присъда по въпроса относно изключителната тежест на извършеното от подсъдимия Б. деяние. На л. 62 от НОХД № 579/2015 г. РОС е приел от една страна, че обсъжданото престъпление не е изключително тежко съобразно критериите на чл. 38, ал. 1 от НК, а от друга – на л. 63 – л. 64 от делото подробно е аргументирал тъкмо наличието на изключително тежко престъпление, поради което и е определил по отношение на подсъдимия като най-подходящо по вид наказанието доживотен затвор. Едно и също престъпление не може да се прецени като изключително тежко съобразно критериите на чл. 38а, ал. 2 от НК, а да не бъде изключително тежко по смисъла на чл. 38, ал. 1 от НК. Наказанието доживотен затвор без замяна, както и наказанието доживотен затвор се налагат, когато извършеното престъпление е изключително тежко. В тази насока разпоредбите на чл. 38, ал. 1 от НК и на чл. 38а, ал. 2 НК съдържат идентична предпоставка. Отсъствието й изключва възможността за налагане не само на доживотен затвор без замяна, но и на доживотен затвор. Двете норми се разграничават не по разликата в съдържанието на понятието „изключително тежко престъпление”, а с оглед кумулативното изискване на чл. 38, ал. 1 от НК – по отношение на дееца посочените в чл. 36 от НК цели да не могат да бъдат постигнати чрез по-леко наказание, каквото условие не е предвидено в чл. 38а, ал. 2 от НК. Най-тежката наказателна санкция доживотен затвор без замяна се свързва освен с наличието на изключително тежко престъпление, така и с необходимостта от изолиране на дееца завинаги от обществото поради невъзможността да се постигнат целите по чл. 36 от НК чрез друго наказание. При налагане на доживотен затвор, макар извършеното престъпление отново да е изключително тежко, наличието на смекчаващи обстоятелства не позволява изводи за непоправимост на дееца и непостижимост на целите на наказанието по друг начин, освен чрез безалтернативното принудително изолиране завинаги от обществото. Допуснатият пропуск в случая не съставлява съществено нарушение, тъй като не се касае до вътрешно противоречие във волята на първоинстанционния съд, игнорирано от състава на ВТАС, а до неудачна и юридически неточна обосновка на разбирането на РОС, че спрямо подсъдимия Б. не са налице основания за налагане на наказание доживотен затвор без замяна. Въпреки този недостатък, няма съмнение, че и двете съдебни инстанции са оценили извършеното престъпление като изключително тежко, а такъв извод недвусмислено произтича и от подробно описаните в съдебните актове детайли на казуса. 2.2. Широкият диапазон, в който поначало е възможно да се определи заместващото наказание на подсъдимия Б. по реда на чл. 58а, ал. 2 и ал. 3 от НК изисква прецизна дейност по индивидуализация на конкретното справедливо наказание на извършителя, при която да се изясни точно степента на обществена опасност на извършеното от него конкретно деяние и на личната му обществена опасност при отчитане на всички индивидуализиращи особености на случая. К. на атакуваното въззивно решение в частта за наказанието на подсъдимия се налага, тъй като конкретният размер на заместващото наказание лишаването от свобода не е отмерен правилно. Макар ВТАС да е намалил срока на заместващото наказание на двадесет и пет години, този размер все още се явява чувствително завишен и не съответства на действителната тежест и значение на смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства. Такива представляват неговите пълни самопризнания, направени след доброволното му предаване на органите на МВР, както и оказаното безусловно съдействие на разследващите органи – доброволно предаване на вещи и доброволно предоставяне на образци за сравнително изследване (нокти, кръв, косми от главата), декларираното съжаление за случая, неговото психическо страдание в широк смисъл – разстройство на личността и поведението от смесен тип, способствали за извършването на деянието, младата му възраст (23-годишен), трудния и неудачен начин, по който се е стекъл животът му – пребиван като малък от баща си, израснал в дом за деца, лишени от родителски грижи, а впоследствие – във възпитателно училище – интернат, започнал да употребява алкохол и наркотици още като подрастващ – от 15-16-годишен, тежкото му материално положение – безработен, без източници на доходи, не притежава недвижима собственост и МПС. Изброените смекчаващи обстоятелства, особено доброволното предаване на подсъдимия и добросъвестното му процесуално поведение, изцяло насочено към разкриване на обективната истина, показват осъзнаване на вината и поемане на отговорност за извършеното, като мотивират извод, че целите на чл. 36 от НК могат да бъдат постигнати и с по-нисък размер на заместващото наказание лишаване от свобода. Придадено е преувеличено значение на обремененото съдебно минало на касатора Б.. И двете съдебни инстанции са наблегнали на предходните му осъждания предимно в количествено отношение – посочили са девет на брой постановени осъдителни съдебни актове, без обаче да вземат предвид принципното положение, че при реална съвкупност на престъпления е налице едно осъждане, макар за различните престъпления да са постановени различни присъди. Преобладаващата част от деянията, за които е бил осъден подсъдимият Б., се намирали в условията на съвкупност, като са били обединени в две групи, а на отделно изтърпяване са подлежали наказанията по две присъди, т.е. осъжданията му следва да се считат за четири, като реално по брой са много по-малко от приетите от РОС и ВТАС девет пъти. При това почти всички санкционирани деяния (осем от общо деветте) са били извършени от подсъдимия като непълнолетен. Едно единствено престъпление е извършено от него като пълнолетен, за което по споразумение му е наложено наказание осем месеца лишаване от свобода при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК за престъпление по чл. 195, ал. 1 от НК (кражба на вещи на обща стойност 155 лева). Наложените му наказания лишаване от свобода са относително ниски по размер (не надвишават срок от една година), което сочи на занижена обществена опасност на извършените престъпления. По обект на увреждане извършените престъпления са били насочени срещу собствеността и срещу обществените отношения, свързани с транспорта (по чл. 195 и чл. 346 от НК), а не против личността. Тези обстоятелства дават основание да се заключи, че предходните осъждания на жалбоподателя не го очертават като личност с особено висока степен на лична обществена опасност и в никакъв случай не могат да се интерпретират като „доказателство за липсата на възможност за неговото превъзпитание и поправяне” с по-ниско по размер наказание, както неправилно е приел въззивният съд (стр. 12 от решението). При индивидуализацията на наказанието въззивният съд недостатъчно точно и обективно е интерпретирал мотивационният механизъм на деянието, като неоснователно няколкократно е наблегнал на обстоятелството, че подсъдимият безцеремонно е посегнал на живота на свой приятел, след като го поканил на гости, без провокативно поведение от негова страна. Липсата на предизвикателно поведение от страна на пострадалия не отегчава съществено отговорността на подсъдимия. Наличието на такова би могло да се третира като смекчаващо обстоятелство, а при установяване на съответните предпоставки – би било основание за по-лека квалификация на извършеното. Отсъствието на провокация обаче не превръща деянието в безмотивно и безпричинно, както очевидно са счели предходните съдебни инстанции. В кредитираното от съдилищата заключение на съдебната психиатрична и психологична експертиза на подсъдимия е отделено място на психологическите подбуди за извършване на престъплението – обсъдена е негативна емоционална нагласа към пострадалия (конфликтни отношения и индиректна агресия), като твърдения в тази насока са залегнали и в обвинителния акт. (На стр. 2 е отразено, че отношенията между двамата били „влошени”, те се карали, дори се мразили, по повод отношението на пострадалия С. към св. Д. и майка й). Същите факти са приети в мотивите на първоинстанционната присъда – че отношенията им се „влошили” и двамата започнали „да се мразят и да се карат” (стр. 2), както и в атакуваното въззивно решение – че отношенията им били „поизострени заради св. Д. (стр. 3) и че били „влошени” (стр. 10 и стр. 11). Като непосредствен повод за деянието в мотивите и на двата съдебни акта е посочено непристойното изказване на пострадалия С. в отсъствие на св. Д. по адрес на майката й (че била „по-голяма „свиркаджийка” от нея). Тъкмо обективното проявление на вътрешните преживявания на касатора, свързани със св. Д. и майка й, е станало подбуда за убийството, поради което деянието не може да бъде прието за безмотивно и безпричинно. На стр. 13 – стр. 14 от въззивното решение като отегчаващо обстоятелство неправилно е отчетено „последващото поведение на подсъдимия” – че след деянието той извикал св. Г. А., заявил му, че е убил пострадалия, преместил тялото на леглото, оставил го с безразличие там, завит с юрган, отказал предложението на св. Д. да извика линейка, след което излязъл от дома си, а на следващия ден споделил с леля си какво е извършил, обикалял по улиците, прибрал се по обяд и установил, че пострадалият е посинял и студен. Противопоставянето на подсъдимия да се потърси медицинска помощ за пострадалия действително съставлява отегчаващо обстоятелство, тъй като е израз на бездушие и коравосърдечност. Не може да се приеме обаче, че останалите описани действия на касатора Б. по някакъв начин отегчават отговорността му, преди всичко защото тялото на пострадалия е било изоставено вече след смъртта му. Видно от приетите факти смъртта му е настъпила бързо следствие на разкъсване на сърцето, като този факт е бил отразен в представното съдържание на извършителя. (Съгласно залегналите в обстоятелствената част на обвинителния акт факти, още преди да извика св. А. подсъдимият разбрал, че е умъртвил пострадалия, като го прекръстил и изрекъл думите „Б. да те прости”). С оглед гореизложените съображения ВКС намира, че целите на наказанието по чл. 36 от НК по отношение на подсъдимия Б. могат да бъдат постигнати и със заместващо наказание в по-нисък размер от определеното от въззивния съд, а именно осемнадесет години лишаване от свобода. Този извод се подкрепя и от обстоятелствата, че въпреки бруталния начин на извършване на деянието и проявената от дееца изключителна настървеност, убийството не е било предварително обмислено, планирано и подготвено, деецът не е действал хладнокръвно, умисълът за умъртвяването на пострадалия се породил у него внезапно и ненадейно в хода на възникнала между тях разправия (във връзка с убеждението на подсъдимия, че пострадалият С. се изказал неподобаващо за майката на св. Д.), както и че обективно престъплението е било осъществено при наличието само на един квалифициращ признак (по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 от НК). 3. Анализираните дотук особености на конкретния случай обуславят и неоснователността на претенцията на частните обвинители С. и Ш. С. за увеличаване на наказанието на подсъдимия (до постановеното от първоинстанционния съд лишаване от свобода в размер на двадесет и осем години). Посочените в касационната жалба на частните обвинители доводи – че се касаело за деяние и деец с изключително висока степен на обществена опасност, че убийството било извършено с особена жестокост, че агресивните действия спрямо жертвата продължили за период повече от два часа, че деецът бил обезумял, агресивен, не се съобразил със състоянието на пострадалия, който не можел да се защити – са взети предвид от въззивния съдебен състав, като в тази насока към него не могат да бъдат отправени упреци. Нито едно от реално наличните отегчаващи обстоятелства не е подценено или игнорирано. Тяхното наличието обаче не следва да се преекспонира и не може да неутрализира относителната тежест и значението на смекчаващите такива. Касаторите С. неоснователно отричат естеството на смекчаващо обстоятелство по отношение на доброволното явяване на подсъдимия пред органите на МВР. Този факт, както и самопризнанието на подсъдимия, няма как да бъдат омаловажени. По делото е безспорно прието, че за времето от извършване на убийството до момента на предаването на подсъдимия на органите на полицията никой от свидетелите, които са знаели за деянието, не е съобщил за извършеното, а обстановката на местопроизшествието е останала непроменена, като подсъдимият не е правил опити да заличи следите от престъплението. Тези обстоятелства обуславят извод, че престъплението е било разкрито изключително въз основа на самопризнанието на дееца, а подобно поведение без съмнение обективира неговата критичност и готовност да поеме отговорност за стореното. Не може да се сподели и твърдението на касаторите частни обвинители, че причиняването на смъртта на пострадалия е било съпроводено с изключително мъчителни за него чувства и възприятия. По отношение на дееца не случайно не е повдигнато обвинение по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 от НК. Това е така, защото макар поначало нанасянето на такива тежки увреждания, каквито са били получени от пострадалия, да се съпътства от болки със значителен интензитет, в разглеждания случай той е бил в тежка степен на алкохолно опиване. В обвинителния акт и в съдебните актове е прието въз основа на заключението на СМЕ на труп, че такова състояние значително повишава прага на чувствителност към болка, като е възможно и пълно обезчувствяване към болкови усещания. След като по делото не е установено, че пострадалият реално е претърпял особено мъчителни предсмъртни болки и страдания, липсва доказателствена основа такова състояние да се приеме като отегчаващо обстоятелство. По изложените дотук доводи настоящият състав на ВКС прие, че атакуваният съдебен акт не страда от претендираните от частните обвинители пороци. За пълнота на изложението следва да се изтъкне, че конкретното искане, залегнало в тяхната касационната жалба – да се отмени атакувания въззивен съдебен акт и да се потвърди първоинстанционната присъда в частта за наказанието – поначало е недопустимо, защото касационният съд не разполага с такива правомощия. С оглед тези съображения ВКС намери, че на фона на верния извод за осъществено от подсъдимия Б. изключително тежко престъпление апелативният съд неправилно е подценил относителната тежест на смекчаващите обстоятелства и е преувеличил значението на отегчаващите, като му е наложил несправедливо заместващо наказание лишаване от свобода в завишен размер, несъответстващ на критериите по чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Поради това срокът на заместващото наказание лишаване от свобода следва да бъде намалено на осемнадесет години лишаване от свобода, с какъвто размер ще се постигнат в пълна степен целите на специалната и генерална превенция по чл. 36 от НК. Водим от изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1, т. 3 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 101 от 10.05.2016 г., постановено по ВНОХД № 90/2016 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, наказателно отделение, като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия М. С. Б. при условията на чл. 58а, ал. 2 и ал. 3 от НК заместващо наказание лишаване от свобода от двадесет и пет години на осемнадесет години Настоящото решение е окончателно и не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.