Р Е Ш Е Н И Е
№ 226
[населено място], 08.12..2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и шести октомври, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА Е. ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Е. В. гражданско дело № 1349 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. А. К. от [населено място], чрез адвокат В. А. срещу въззивно решение № 4832 от 27.10.2015 г. по в.гр.д. № 408/2015 г. на Окръжен съд Благоевград, с което е потвърдено решение № 821/24.03.2015 г. по гр.д. № 323/2013 г. на Районен съд Гоце Делчев за отхвърляне на предявените обективно евентуално съединените искове от Н. А. К. против А. Г. Р. за нищожността на сключения договор за покупко-продажба от 04.04.2008 г. с нотариален акт № 121, том ІІІ, рег.№ 5324, дело № 519/2008 г., на основание чл.26, ал.2, пр.4 и 5 и чл.26, ал.1, пр.1 и 2 ЗЗД.
Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по обуславящите изхода на делото процесуалноправни въпроси във връзка със задължението на съда да определи правната квалификация на предявения главен иск при твърдения, че действителните отношения между страните по договора са правото на строеж, предмет на договора, да служи като обезпечение на заемно задължение към ответника, както и за допустимостта на гласните доказателства за установяване нищожността на сделка, която заобикаля закона на основание чл.26, ал.1 ЗЗД.
По първия процесуалноправен въпрос обусловил допускане на касационно обжалване настоящият състав приема следното: Съдът не е обвързан от сочената и поддържана от страните правна квалификация на предявения иск, но е длъжен въз основа на изложените фактически обстоятелства и петитума на исковата молба служебно да издири и приложи материалноправната норма относима към случая. Той дължи произнасяне в рамките на заявения от страните предмет и не може по своя преценка да променя фактите и обстоятелствата, освен след надлежно отправено искане на страната по съответния процесуален ред. В този смисъл е формирана трайната задължителна практика по чл.290 ГПК, която се споделя от настоящия състав – напр. решение № 388 от 02.12.2013 г., по гр.д. № 1030/2012 г. на ВКС, IV г.о., в което се приема, че съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на предмета, с който е сезиран (очертан в исковата молба, съответно уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен, след надлежно заявени искания), но сам подвежда под приложимата правна норма твърденията и исканията на страните, като не е обвързан от квалификацията, сочена от тях. В същия смисъл е и решение № 196 от 15.10.2013 г. по гр.д. № 1348/2012 г. на ВКС, III г.о., в което се посочва, че предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.
По втория процесуалноправен въпрос. Съдът прави фактически и правни изводи по съществото на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност по свое вътрешно убеждение всички събрани доказателства, които са относими и допустими за установяване на правнорелевантните факти, доколкото законодателят не поставя ограничение за събирането на гласни доказателства. При твърдения, че действителните отношения между страните по договора са прехвърлянето на имота да служи като обезпечение на друго задължение, с което се нарушава законова забрана, страната не иска опровергаване на правните последици на обезпеченото съглашение (в който случай важи ограничението по чл.164, ал.1, т.6 ГПК), а прогласяване на сделката за нищожна поради заобикаляне на предвидена в закона забрана. Ето защо, за установяване нищожността на сделка, сключена поради нарушение на закона или заобикалянето му са допустими всички доказателствени средства. В същия смисъл и решение № 461 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1206/2010 г. на IV г.о.
С оглед на дадения отговор по поставените въпроси, касационната жалба е основателна поради следните съображения: Върховният касационен съд нееднократно е посочвал с решения за уеднаквяване на съдебната практика, че начинът на съединяване на предявените за съвместно разглеждане искове зависи от естеството на материалните правоотношения, независимо от това как са посочени в исковата молба. Когато се иска една сделка да бъде призната за недействителна на няколко основания в едно производство, съдът е длъжен да разгледа основанията за нищожност според тежестта на сочения от ищеца порок, като първо се произнесе по основанията във връзка с несъвместимостта с установения правен ред в страната поради противоречие със закона или заобикалянето му по чл.26, ал.1 ЗЗД, след което да прецени дали са налице пороците, свързани с отделни елементи на сделката, уредени в разпоредбата на чл.26, ал.2 ЗЗД. В този смисъл са решение № 97 от 08.02.2013 г. на ВКС по гр.д. № 196/2011 г., І т.о. и решение № 199 от 12.07.2016 г. по гр.д. № 583/2016 г. на ВКС, ІV г.о., постановени по чл.290 ГПК.
Въззивният съд неправилно е разгледал предявените искове, без да съобрази тежестта на пороците, които се сочат като основание за нищожност на сключения договор с ответника, с което е допуснал нарушение на материалния закон при определяне на правната квалификация на спорното право. При твърдения в обстоятелствената част на исковата молба, че сключеният между страните по делото договор за покупко-продажба на правото на строеж страда от различни по тежест пороци, всяко от които е самостоятелно основание за нищожност, първо следва да се разгледат основанията на нищожност поради противоречие със закона или заобикалянето му по чл.26, ал.1 ЗЗД. Привидните договори по чл.26, ал.2 ЗЗД са прогласени за нищожни отделно от останалите основания за нищожност поради пороци в самата сделка, с оглед на което съдът дължи произнасяне по тях след като се произнесе по другите наведени основания в чл.26 ЗЗД.
В случая, въззивният съд е приел, че с нот. акт № 121/2008 г. ищецът е продал на ответника правото на строеж и правото да се надстрои с първи и втори жилищен етаж съществуващата жилищна сграда за сумата от 6000 лева. Договорът за покупко-продажба е сключен в предвидената от закона форма и не е нищожен поради противоречие със закона или заобикалянето му, не е налице липса на основание и не е привиден, поради което според съда валидно обвързва страните. Прието е също, че не се установява действителната воля на страните да е била сделката да служи като обезпечение на задължение за заем с ответника, след като между страните не е бил съставен обратен документ и липсва „начало на писмено доказателство”, затова свидетелски показания са недопустими, а предявените искове са неоснователни.
Решението на въззивния съд е неправилно. В практиката на ВКС е изяснено, че съглашенията по чл.152 ЗЗД и продажбите с уговорка за изкупуване по чл.209 ЗЗД са нищожни поради противоречието им със закона, съгласно чл.26, ал.1 ЗЗД. Когато обаче се твърди, че сделката, с която се прехвърля собственост, служи за обезпечение на кредитора, т.е. страните не желаят последиците на прехвърлителната сделка, а искат заобикаляне на забраната за предварително уговаряне на начин да се удовлетвори кредитора от този предвиден в закона, основанието за нищожност на договора е заобикаляне на забраната по чл.152 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.154 ГПК, всяка от страните следва да установи фактите, на които основава своите искания или възражения, т.е. доказателствената тежест да установи, че оспорваната сделка служи за обезпечение на заемно правоотношение е на страната, която твърди това обстоятелство. В случая, не се иска опровергаване съдържанието на договора за заем, а се твърди, че прехвърлянето на правото на строеж, макар и формално да е извършена с позволен от закона акт, служи като обезпечение на задължение по заемно правоотношение между страните, с което се заобиколя забраната на чл.152 ЗЗД. Фактическите твърдения, че сделката е сключена в нарушение на закона или го заобикаля може да се установява с всички доказателствени средства, поради което в този случай забраната за свидетелски показания по чл.164, ал.1, т.6 ГПК не се прилага.
Предвид гореизложеното, допуснатите нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила налагат отмяна на въззивното решение и постановяване на решение по съществото на спора, с което предявеният иск на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, да се прогласи нищожност на договора за покупко-продажба от 04.04.2008 г., да бъде уважен.
От свидетелските показания по делото се установява, че ответникът е предоставил на ищеца „кредит” от 5000 лева с лихва, която непрекъснато била увеличавана. За да му даде парите ответникът е поискал да се заложи „въздуха” на къщата, което свидетелите научили впоследствие, че е станало - ищецът продал „въздуха” на къщата, за да може А. Р. да му даде парите. В отговора на исковата молба се признава, че за предоставянето на кредита в размер на 5000 лева с лихви на Н. А. К., през месец април 2008 г. в [населено място], ответникът е бил осъден по НОХД № 519/2011 г. на Окръжен съд Благоевград, за което е подписал споразумение пред наказателния съд. Влязлото в сила споразумение има значението на влязла в сила присъда и е задължително за съда, който разглежда гражданските последици от деянието относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, съгласно чл.300 ГПК. Следователно, по делото се установява по несъмнен начин, че ищецът е прехвърлил правото на строеж и надстрояване върху държавна земя, за да получи заем от ответника, с което се заобикаля забраната по чл.152 ЗЗД. Този порок на сделката води до нейната нищожност поради заобикаляне на закона, с оглед на което е безпредметно разглеждането на останалите основания по чл.26, ал.2 ЗЗД, сочени от ищеца.
Предвид изложените съображения, доводите в касационната жалба на касатора за нарушение на материалния закон са основателни, а предявеният иск за нищожност на продажбата с нот. акт № 121/2008 г., на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, следва да бъде уважен.
Ищецът е поискал направените разноски, които с оглед изхода на делото следва да му бъдат присъдени в размер на 1015 лева за внесена държавна такса и платено в брой възнаграждение за адвокатски услуги.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 4832 от 27.10.2015 г. по в.гр.д. № 408/2015 г. на Окръжен съд Благоевград и вместо това:
ПРИЗНАВА за установено между Н. А. К. от [населено място], ЕГН [ЕГН] и А. Г. Р. от [населено място], ЕГН [ЕГН], че сключеният с нотариален акт № 121, том ІІІ, рег. № 5324, дело № 519 от 04.04.2008 г. на нотариус В. Б., с район на действие Районен съд град Гоце Делчев, договор за покупко-продажба на учредено право на строеж върху недвижим имот е нищожен като заобикалящ закона на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА А. Г. Р. от [населено място], ЕГН [ЕГН], да заплати на Н. А. К. от [населено място], ЕГН [ЕГН] чрез адвокат В. А., разноските по делото в размер на 1015 (хиляда и петнадесет) лева.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. |