Р Е Ш Е Н И Е № 457/2013 София,14.03.2014 г. Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на втори декември две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА ЗОЯ АТАНАСОВА при секретаря Ани Давидова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА гр.дело № 3110 по описа за 2013 година Производство по чл.290 ГПК. С определение № 1015 от 29.07.2013 година е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на адв.Н.К. - пълномощник на „Д.”КТ, представлявано от председателя Д.А. против въззивно решение № 199/05.02.2013 год.на Пловдивски окръжен съд, постановено по гр.д.№ 3789/2012 год.,с което е потвърдено решение № 3548 от 10.10.2012 год.по гр.д.№ 7678/2012 год. на Пловдивски районен съд,с което са уважени предявените от Д. Г. Х. обективно съединени искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1,т.2 , т.3 КТ. Касационното обжалване е допуснато по обуславящия изхода на делото въпрос-допустимо ли е съдът да постанови законосъобразно решение при противоречие в мотивите си, като първоначално приема, че не се спори между страните относно основанието за уволнение, а след това отменя уволнението при извод, че не е налице посоченото в акта основание за уволнение. Върховния касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение ,провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе по поставените въпроси,съобрази следното: По естеството си въпроса по който е допуснато касационно обжалване се свеждат до това “При наличие на несъответствие между фактическите и правните основания в заповедта за уволнение с кои от тях съдът следва да се съобрази ?”.По него е формирана задължителна съдебна практика по чл.290 ГПК обективирана в решение № 321/20.12.2011 г. по гр.д.№ 229/2011 г., ІV г.о., решение № 346/23.07.2010 г. по гр.д.№ 468/2009 г., ІV г.о., решение № 99/ 2011 по гр.д. 380/2009г ІV г., решение № 616 от 02.11.2010 г. по гр. д. № 1042/2009 ІV г.о., и др., с които е прието, че само в рамките на изложените в заповедта за уволнение факти и обстоятелства, дори те да са квалифицирани неправилно от работодателя, се преценява основанието за прекратяване на трудовото правоотношение и дали то е изтъкнато надлежно при уволнението. По касационните основания В касационната жалбата са изложени оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост,основание за отмяна по смисъла на чл.281 ,ал.1, т.3 ГПК. Претендира разноски. Ответната страна оспорва основателността на касационната жалба.Претендира разноски. Релевираните касационни доводи са неоснователни. Въззивната инстанция е приела,че в тежест на работодателя е установяването, при пълно главно доказване, на посоченото в уволнителната заповед основание за уволнение,а именно на фактическия състав на основанието по чл. 330, ал. 2, т. 5 от КТт.е.следвало е да проведе доказването,че преди и към момента на уволнението е имало предписание за трудоустрояване на ищцата от компетентните здравни органи да заеме друга,различна от заеманата към момента на уволнението,но подходяща за здравословното й състояние длъжност – „книговезец”,поради което е прието, че към момента на уволнението е имало задължителни указания от компетентните здравни органи за трудоустрояване на ищцата на друга работа,различна от заеманата към този момент,но подходяща за заемане от нея ,според здравословното й състояние.Прието е,че не е доказано и не е налице посоченото основание за уволнение .Тъй като не е било налице посоченото в уволнителната заповед основание за уволнение ,то ищцата не е била длъжна да приеме предложената й от работодателя за заемане друга,различна длъжност и е ирелевантно обстоятелството,че преди уволнението работодателят е отправил запитване към компетентните здравни органи във връзка със закрилата на ищцата по чл. 333 ал.1 т. 2 от КТ.Прието е също така,че изцяло ирелевантни са фактите дали към момента е било налице друго основание за прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата,конкретно за съкращаване в щата . Въззивното решение като краен резултат е правилно. Съдът обаче не е отчел факта, че в заповедта за уволнение е налице противоречие между фактическото и правното основания за прекратяване на процесното трудово правоотношение. От мотивите на заповедта е видно, че в ответното предприятие е налице закриване на обект, в който ищцата е работила, което е описано като съкращаване в щата – основание по чл.328, ал.1, т.2, предл.второ КТ. От друга страна, като правно основание за прекратяване на трудовото правоотношение е посочена разпоредбата на чл.330, ал.2, т.5 КТ. Визираното противоречие между фактическо и правно основание само по себе си сочи на незаконосъобразност на атакувания акт на работодателя, тъй като за уволнения се създава неяснота при организиране на защитата му. По отношение на правното основание, с което работодателят е прекратил трудовият договор също е налице незаконосъобразност. Фактите и обстоятелствата по делото сочат на неприложимост на това основание в конкретния случай. Ищцата е заемала длъжност, която е предвидена за трудоустроен, каквато е била и тя. Анализът на правната норма на чл.330, ал.2, т.5 КТ сочи на два съществени елемента от фактическия състав на правната норма, един от които ако не е налице уволнението е незаконосъобразно. Първият от тези елементи изисква да е налице трудоустрояване по установения за това ред, уреден в нормите на чл.314 и чл.317 КТ, а вторият – отказ на трудоустроения да заеме предложената му подходяща работа. Изводът, който може да се направи при тълкуването на първия елемент изисква да е налице трудоустрояване, т.е. то да е налице за пръв път към момента на уволнението. В конкретния случай ищцата е била трудоустроена значително време преди това и е заемала длъжност именно като трудоустроена. Поради това нормата на чл.330, ал.2, т.5 КТ не може да намери приложение, и е безпредметно обсъждането на втория елемент от фактическия състав на визираната норма. Изложеното налага извод за неоснователност на касационната жалба, поради което тя следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение – в сила при условията на чл.293 ал.1 ГПК. С оглед изхода на спора касаторът следва да заплати на ответника по касация деловодни разноски за настоящата инстанция в размер на 800 лева. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд,състав на ІV г.о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 199/05.02.2013 г. постановено по гр.д.№ 3789/2012 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, г.о., Х състав. ОСЪЖДА “Д.” КТ – П., [улица], да заплати на Д. Г. Х., ЕГН – [ЕГН], жив. [населено място] , [улица], деловодни разноски в размер на 800/осемстотин/ лева. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: Членове: