9 Р Е Ш Е Н И Е № 170 Гр. София, 13 ноември 2018 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА С участието на секретаря Н. П. и в присъствието на прокурора А. Гебрев като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 867/2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по жалба на подс. В. В. П. против присъда № 11/27. 06. 2018 год., постановена по в. н. о. х. д. № 609/2018 год. по описа на Софийски апелативен съд. В жалбата и в допълненията към нея са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Поддържа се, че съдът е направил незаконосъобразни изводи, че вещите – предмет на обвинението подлежат на регистрация и идентификация, защото част от тях не са датирани с точност; друга съставляват фрагменти или са в лошо състояние, поради което не следва да бъдат идентифицирани. Оспорва се изводът на съда, че един от инкриминираните обекти представлява национално богатство. Твърди се, че съдът не е изпълнил задължението си за разкриване на обективната истина и не е установил дали монетите не са регистрирани в някое от нумизматичните дружества в страната. Изразено е и несъгласие със заключението за неприложимост на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК. Направено е искане присъдата да бъде отменена и подсъдимият да бъде оправдан. В съдебно заседание защитникът поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Подс. В. П. се солидаризира с аргументите на своя защитник. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда от 21. 03. 2018 год., постановена по н. о. х. д. № 17/2018 год., Окръжният съд – Монтана е признал подс. В. В. П. за невиновен в това, че на 07. 06. 2017 год. държал двадесет и два археологически обекта, които не са регистрирани и идентифицирани по съответния ред и представляват национално богатство, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 278, ал. 6 от НК. Първоинстанционният съдебен акт е проверен по протест на прокурора с искане за осъждане на подсъдимия и с присъда № 11/27. 06. 2018 год., постановена по в. н. о. х. д. № 609/2018 год. по описа на Софийски апелативен съд, е отменен. С въззивната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 07. 06. 2017 год. държал двадесет и два археологически обекта, които не са регистрирани и идентифицирани по съответния ред и един от тях представлява национално богатство, поради което и на основание чл. 278, ал. 6 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на пробация, включваща задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от шест месеца и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от шест месеца, като е оправдан по обвинението всички инкриминирани предмети да представляват национално богатство. Касационната жалба е нeоснователна. Възраженията за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила следва да получат приоритетно разглеждане, защото от евентуалната им основателност зависи дали ще бъдат обсъждани останалите оплаквания, касаещи приложението на материалния закон. Наред с това, доколкото съществена част от аргументите в жалбата са такива за недоказаност на обвинението и за противоречие между приетата от въззивния съд фактическа обстановка и събраните по делото доказателства, следва изрично да се отбележи, че ВКС не дължи отговор на тези доводи. По своето естество те са такива за необоснованост на съдебния акт, която обаче не е сред визираните в чл. 348, ал. 1 от НПК касационни основания. Освен това върховната съдебна инстанция не може да приема нови фактически положения, както настоява защитата, защото е съд само по правото. Единственото изключение от това принципно положение се съдържа в разпоредбата на чл. 354, ал. 5 от НПК, но настоящият казус без съмнение не попада в посочената хипотеза. Аргументите на касатора могат да бъдат обсъждани единствено с оглед евентуално нарушение на правилата за анализ и оценка на доказателствената съвкупност, но внимателният прочит на проверявания съдебен акт не дава основание за подобен извод. Основното недоволство на защитата е свързано с отказа на апелативния съд да признае достоверност на обясненията на подсъдимия, като в тази връзка се настоява да бъдат дадени указания за кредитирането им. Удовлетворяването на подобна претенция, макар и маскирана като оплакване за игнориране на това доказателствено средство, би означавало да бъде подменено вътрешното убеждение на въззивната инстанция, каквито правомощия настоящият съдебен състав не притежава. САС е изпълнил задължението си да обсъди твърденията на подсъдимия както сами за себе си, така и в контекста на останалите доказателства и доказателствени средства. Съдът е съпоставил обясненията на В. П. за отношението му към инкриминираните предмети не като към археологически обекти, а като към вещи с афектационна стойност с показанията на свидетелите Б. Н. и А. А. и след като е установил отсъствието на корелация между тези доказателствени източници, е изложил убедителни съображения в подкрепа на извода, че заявеното от подсъдимия досежно това обстоятелство обективира единствено защитната му версия. При това обясненията му са ценени съобразно действителното им съдържание без да им бъде придаван смисъл, какъвто не притежават, а след като те не са интерпретирани превратно, липсва и основание за намеса на касационната инстанция. Неоснователно е и оплакването, че изводите на въззивния съд за липсата на идентификация и регистрация на част от инкриминираните археологически обекти, представляващи антични монети, почиват на недопустими предположения. Вярно е, че по делото са изискани писмени доказателства относно евентуални действия на П. по регистрация на археологическите обекти само от регионалните исторически музеи в страната, но не и от нумизматичните дружества, пред които следва да бъдат регистрирани всички монети. Да се приеме обаче, че коментираният факт може да бъде установен само въз основа на писмени справки от субектите по §. 6 от преходните и заключителни разпоредби на ЗКН, би означавало на това писмено доказателство да се придаде формална доказателствена сила, което съгласно чл. 14 от НПК е недопустимо. Това принципно положение е било съобразено от контролираната инстанция, която е основала изводите си върху кредитираните в тази им част обяснения на подсъдимия, съгласно които той изобщо не е предприемал действия в тази насока. Тези негови твърдения са били проверени посредством протокола за претърсване и изземване от дома на подсъдимия и чрез показанията на свидетелите Б. Н. и А. А., в които не се съдържа информация за представени от П. документи, удостоверяващи предприети от негова страна действия по регистрация и идентификация на обектите. Ето защо не е допуснато претендираното от защитата нарушение на чл. 303, ал. 1 от НПК. Несподеляеми са възраженията против заключението на археологическата експертиза. Преди всичко следва да се посочи, че подсъдимият и защитникът му не са се възползвали от предоставената им възможност да оспорят същото, тъй като въпреки даденото от тях съгласие за провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 1 от НПК, отнасящо се и до коментираното заключение, апелативният съд е проявил дължимата процесуална активност и е допуснал изслушване на вещото лице след законосъобразна преценка, че разясненията му са от съществено значение за правилното решаване на делото. Разбира се, пасивността на защитата не освобождава съда от задължението му да установи обективната истина, но в случая въззивната инстанция не може да бъде упрекната в неизпълнението му, защото експертът е отговорил ясно и конкретно на поставените му въпроси. Доколкото легалната дефиниция за археологически обект, съдържаща се в чл. 146, ал. 1 от Закона за културното наследство (ЗКН), обвързва материалните следи от човешка дейност с принадлежността им към отминали епохи, а неразривна част от знанието за тях са и данните за икономическото развитие на съответната територия и за сечените и прокарани в обращение в този период монети и за материала, от който са изработени същите, допускането на комплексна нумизматична и химическа експертиза за част от обектите не е било задължително, още повече, че за да обоснове изводите си, вещото лице е ползвало богата справочна литература именно с нумизматична тематика. Основавайки се на специалните си знания и дългогодишния си професионален опит, експертът е отнесъл всеки един от изследваните предмети към конкретен етап от историческото развитие на човечеството. Вярно е, че в изследователската част на заключението не е посочено към кой исторически период се отнася визираният в п. 22 от обвинителния акт обект – деформирана бронзова халка с външни размери 19 мм, преминаваща през коничен щифт, но впоследствие, при обобщаване на изводите си в заключителната му част категорично е отразено, че всички вещи, включително и коментираната, са характерни за периода от античността, средновековието до Възраждането и допълват и обогатяват общата картина и представи за историята и културата в Долнодунавските римски провинции Горна и Долна Мизия, намиращи се на територията на днешна Северозападна България. Наред с това експертът не е констатирал обстоятелства, пораждащи съмнение в автентичността на обектите –предмет на обвинението. Предметите, които представляват копие или реплика на оригинални такива са посочени изрично и съответно са останали извън обхвата на обвинителната теза. Ето защо въззивната инстанция не е имала основание да се съмнява в добросъвестността и компетентността на вещото лице, с оглед на което не е съществувала и необходимост от допускане на повторна експертиза. Такова не съставлява и промяната на констатациите, че всички инкриминирани археологически обекти са национално богатство, защото при разпита си експертът е разяснил, че в допълнителното заключение се е позовал на разпоредбата на чл. 146, ал. 3 от ЗКН и е посочил, че на критериите по чл. 54, ал. 1 от ЗКН отговаря единствено обект № 1 – антична тетрадрахма. На последно място, не се основават на материалите по делото твърденията в допълнението към касационната жалба, че мотивите към проверяваната присъда не отговарят на изискванията на чл. 305 от НПК. Прочитът им недвусмислено показва, че апелативният съд е следвал стриктно утвърдената практика по наказателни дела за структурата на въззивния съдебен акт като първо е отразил фактическите си констатации, излагайки ги хронологично и в тяхната логическа последователност, а след това е извършил анализ на доказателствената съвкупност, при който е посочил кои са доказателствените източници за правно значимите обстоятелства, събрани ли са те в съответствие с изискванията на НПК и заслужават ли доверие или не. Несъгласието му с изводите на първата инстанция е не толкова по фактите (различни са констатациите на долу стоящите съдилища единствено досежно афектационната стойност на инкриминираните културни ценности, изтъкната от подсъдимия като мотив за извършване на деянието), колкото по приложението на материалния закон и наличието на основанията по чл. 9, ал. 2 от НК, като на стр. 7-8 от мотивите въззивната инстанция е посочила защо не кредитира обясненията на подсъдимия, а на стр. 8-12 е изложила обстойни и убедителни съображения, с които е обосновала отказа си да приеме аргументите на защитата за несъставомерност на деянието. С оглед изложеното касационната инстанция прие, че не са допуснати претендираните от защитата съществени нарушения на процесуалните правила и не са налице основания за отмяна на въззивната присъда и за връщане на делото за ново разглеждане. В рамките на установената фактическа обстановка апелативният съд е приложил правилно материалния закон досежно всички инкриминирани предмети, като е приел, че те представляват археологически обекти, подлежащи на регистрация и идентификация, каквито действия не са предприети от подсъдимия. Същественото за определяне на вещите като археологически обекти е, че те несъмнено представляват материални следи от човешка дейност от минали епохи и с външния си вид, предназначението си и начина си на изработка спомагат за обогатяване на историческата наука, като този извод не се променя от обстоятелството, че датировката им е в широки граници – последното е обяснимо предвид възприетите в историческата наука предели на всяка от различните исторически епохи. Това се отнася и за обект № 22 – деформирана бронзова халка с външни размери 19 мм, преминаваща през коничен щифт, за която също е установено, че не е продукт на съвременната човешка дейност и в същото време допринася за разширяване познанията на историческата наука за живота в отминали времена на територията на Северозападна България. Несъстоятелни са доводите, че предметът на престъплението като цяло и в частност обект № 1 по обвинението – сребърна антична тетрадрахма, датираща от 465 – 450 год. пр. н. е., не съставлява археологически обект поради това, че не е „директен продукт на разкопки, находки или археологически обекти на територията на страната“ (стр. 7 от допълнението към касационната жалба). ВКС нееднократно е подчертавал, че определянето на даден предмет като археологически обект не е императивно обвързано с осъществяването на разкопки или теренни проучвания, защото чл. 146, ал. 1 от ЗКН предвижда, че тези обекти могат да бъдат открити или да се намират не само в земните пластове, но и на тяхната повърхност, на сушата и под вода, а съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредба № Н-2/2011 год. за създаване, поддържане и предоставяне на информацията от автоматизирана информационна система „Археологическа карта на България“ регистрационни карти се изготвят и за всички археологически обекти, независимо дали са открити в резултат на теренни археологически проучвания или са станали известни при строителни, земеделски, добивни, благоустройствени, подводни или други дейности, свързани с нарушаване на земната повърхност, или след разкопки, проведени без разрешение по чл. 148, ал. 1 от ЗКН (в този смисъл и Р. № 498/2013 год. по н. д. № 1516/2012 год. на І н. о., Р. № 111/2015 год. по н. д. № 1938/2014 год. на І н. о., Р. № 200/2017 год. по н. д. № 877/2017 год. на ІІІ н. о. и др.). Без правно значение също така са и обстоятелствата, свързани с времето, мястото и начина на придобиване на археологическия обект. Неоснователни са и аргументите, че част от инкриминираните обекти не подлежат на регистрация предвид разпоредбите на чл. 7, ал. 3 и 4 от ЗКН. Макар и да ги определя като разновидности на културните ценности, законодателят е предвидил специална регламентация за археологическите обекти извън общата такава (в същия смисъл и Р. № 73/2016 год. по н. д. № 233/2016 год. на II н. о.). Този извод се основава на структурирането на самостоятелна глава седма в ЗКН, озаглавена „Археологическо културно наследство“, която дава легална дефиниция на понятието „археологически обект“ и урежда реда за проучването и опазването им; той произтича и от анализа на §§. 5 и 6 от преходните и заключителните разпоредби на закона, предвиждащи безусловно задължение за регистрация на движими археологически обекти и движими археологически паметници на културата, утвърдено и в чл. 4, ал. 3 от Наредба № Н-3/2009 год. за реда за извършване на идентификация и за водене на Регистъра на движими културни ценности. Ето защо поначало разпоредбите на чл. 7, ал. 3 и 4 от ЗКН са неотносими към настоящия казус. От друга страна, дори и да бъде възприето становището на защитата за принципна приложимост на тези норми и към археологическите обекти, то с оглед предвидените в тях предпоставки, следва да бъдат обсъдени единствено хипотезите на чл. 7, ал. 3 и ал. 4, т. 5 от ЗКН, които визират съответно фрагменти от археологически или други предмети и остатъчен материал. Обстоятелството, че обекти №№ 6 – 12 и 20 не са запазени в цялост, а обекти №№ 14 – 17 и 19 са в недобро състояние, не дава основание те да се третират като масов или остатъчен материал по смисъла на посочените разпоредби. За да бъдат изключени от кръга на подлежащите на регистрация културни ценности е необходимо да се установи, че те съставляват малка част от автентична цялост на предмета и не притежават значима културна, научна или художествена стойност, респ., че са отпадъчна субстанция, получена вследствие от човешка дейност, която няма функционално или художествено предназначение. Тези предпоставки не са налице предвид обстоятелството, че фрагментите от кантар, тока, фибули и пръстени, съставляващи обекти №№ 6-12 и 20 не са обезличени, като в същото време научната им значимост произтича от факта, че за разлика от монетите са в по-ограничено количество и същевременно са носители на информация за работилницата, в която са произведени, а оттам и за типа и разпространението им в бита през съответния исторически период. Аналогичен извод следва и по отношение на обектите (различни сечива и оръжия) в недобро състояние, тъй като дори и в този им вид те са достатъчно информативни за епохата, в която са създадени или ползвани, поради което обогатяват знанията за нея. С оглед тези съображения следва да бъде споделен изводът на апелативния съд, че вещите са годен предмет на престъплението по чл. 278, ал. 6 от НК. Твърденията на касатора за незаконосъобразност на изводите относно режима на регистрация на част от инкриминираните обекти почиват на невярна и неточна интерпретация на мотивите към атакувания съдебен акт. Контролираната инстанция е приложила правилно относимите към казуса норми от специалното законодателство и коректно е отбелязала, че съгласно §. 6, ал. 2 от преходните и заключителни разпоредби на ЗКН регистрацията на монети и монетовидни предмети се извършва от нумизматични дружества, вписани в регистър към министъра на културата, като не е отминала и непрецизността на обвинението в тази насока. Същественото в случая е не дали регистрацията е следвало да се извърши от Националния исторически музей и от регионалните такива по силата на §. 5 от ПЗР на ЗКН или от нумизматичните дружества съгласно §. 6 от ПЗР на ЗКН, а че за разлика от останалите движими културни ценности, за които лицето разполага с документи, удостоверяващи произхода и правото му на собственост, археологическите обекти задължително подлежат на регистрация и идентификация и липсата на такава обосновава съставомерност на деянието по чл. 278, ал. 6 от НК. Законосъобразни са и изводите касателно субективната страна на деянието. Основавайки се на специалното образование на подсъдимия, на активното му участие в дейности на местния исторически музей и в множество културни събития в града, апелативният съд убедително е защитил извода си, че П. е съзнавал, че държи множество археологически обекти, за които не са предприети действия по надлежната им регистрация и идентификация. Не се основават на закона и аргументите срещу извода на контролираната инстанция, че об. № 1 – антична тетрадрахма, представлява национално богатство. Защитата акцентира върху посоченото от вещото лице по време на въззивното съдебно следствие, че монетата не представлява единствен, най-характерен екземпляр за съответната историческа епоха, но пропуска, че съгласно чл. 54, т. 1 от ЗКН, за квалифицирането на една движима културна ценност като национално богатство е достатъчно тя да бъде рядък пример за човешка дейност, като не е необходимо да отговаря кумулативно и на останалите критерии по чл. 54, т. 2 и 3 от ЗКН. В случая обаче, с оглед разясненията на вещото лице, че монетата е рядък екземпляр и в същото време е автентична и притежава висока научна и художествена стойност, определянето ѝ като национално богатство е в съответствие с чл. 54, т. 1, пр. 2 и т. 2 от ЗКН. Долу стоящият съд е дал законосъобразен отговор и на възражението за малозначителност на деянието като е обсъдил всички обстоятелства, характеризиращи както извършеното от подсъдимия, така и неговата личност. Вярно е, че не са събрани доказателства за придобиване на инкриминираните вещи по незаконен начин, а и преобладаващата част от тях не притежават значителна парична стойност. Това обаче не са единствените обстоятелства, определящи степента на обществена опасност на конкретното деяние. С много по-голяма тежест е значителният брой на държаните от П. културни ценности. Значителната обществена опасност на деянието, изключваща приложението на чл. 9, ал. 2 от НК, произтича и от разнообразието на държаните археологически обекти, а също така и от принадлежността им към различни исторически епохи. Не може да бъде оставен без внимание и фактът, че са налице и двете квалифициращи обстоятелства по чл. 278, ал. 6, алт. 2 от НК, тъй като във фактическата власт на подсъдимия са се намирали повече от три обекта и един от тях представлява национално богатство. Предвид всички тези съображения настоящата инстанция не намери основания за оправдаване на подсъдимия, което в касационното производство е възможно единствено ако деянието е несъставомерно. Ето защо присъдата на САС следва да бъде оставена в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 11/27. 06. 2018 год., постановена по в. н. о. х. д. № 609/2018 год. по описа на Софийски апелативен съд . Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.